Продължавам записките си по темата "истинският университет", до която, прочее, още съвсем не съм стигнал; до момента само кръжа около нея; но правя това неслучайно, иска ми се да стигна до същината, до ядрото на проблема така, както се бели лук, люспа по люспа и пр.; това, което слудва, е продължение на ето тази публикация: Как на дисертацията ми другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" туриха кръст. Сега, според обещанието си, ще трябва да се спра на своята "одисея" в полето на науката и сред университетското поприще, протекла вече в новите, демократични времена. Но преди това ми се иска да се спра на нещо, което, чини ми се, ще придаде, така да се каже, по-голяма социална тежест на тия мои съвсем субективни словоизлияния. Ето за какво става дума.На 18 септември 2007, било е ден вторник, съм написал кратък коментар, озаглавен с помпозното заглавие Първоизворът на абсурдите в българската наука. Отбележете добре годината: 2007, Бългаия вече месеци наред е в Европейския съюз. А в тази моя бележка коментирам умопомрачителния факт, посочен в публикация във в-к "Класа" със заглавие ЧЛЕН 5 БИЕ ПАРАГРАФ 22; неин автор е проф.С.Герджиков, философ, а именно, хванете се да не паднете от стола: в действащия закон за "научните степени и звания" има Член 5, който гласи:
”(1) Дисертационните трудове трябва да бъдат насочени към решаване на научни или научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната, да съответствуват на съвременните постижения на науката и практиката и творчески да ги развиват”. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
2 коментара:
Ако в 1989 комунизмът наистина беше паднал, подобни неща би трябвало да се невъзможни. Другарите би трябвало да са в миша дупка и по-ниски от тревата. Всички знаем обаче, че това не е така и този текст е красноречиво доказателство за това. Старите „елити” и „кадри” са си живи и здрави, по местата си са и именно те, както правилно се каза, "комадват, колят и бесят".
Защо? Ами защото цялата промяна беше само една инсценировка и фарс. Но най-важният въпрос си остава с каква цел беше разигран този сценарий. Причината във всеки случай не беше, че комунизмът бил „фалирал” икономически - той винаги е имал огромни икономически трудности, - нито пък, защото комунистите пожелали да станат „капиталисти” – те си бяха напълно доволни от положението, нито пък, защото Рейгън упражнявал военен и икономически натиск върху СССР. Тук са наслоени много заблуди, на които ще се спра при случай.
А иначе може да се помисли върху създаването на духовен център, който с времето да прерасне в университет с експлицитно подчертана антикомунистическа насоченост, където да се съберат само елитни учени и философи демократи-антикомунисти, които да са там помежду си, както другарите са помежду си в останалите университети. Това, разбира се, по ред причини е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Нов български университет не е ли текъв университет на антикомунисти? :-)
Публикуване на коментар