Да продължа размислите си Встъпление в темата за истинския университет; казах, че ще пиша съвсем "хаотично", сиреч, свободно, без да спазвам някакъв зададен предварително план; ще пиша "каквото ми дойде на акъла"; защо постъпвам така ще се разбере по-нататък; искам да пиша "ненаучно" и "неакадемично" за тия неща, а и личностно, т.е. не "надличностно", сиреч, безлично.В края на предишния текст публикувах оня знаменит откъс от книгата на Пърсиг, вещаещ за това, че "истинският университет е състояние на духа" и отбелязах, че ректорът на ПУ в свое академично слово е прочел тоя откъс, не давайки си сметка за това каква кръвна обида е нанесъл на огромната част от подведомствените си, що са го слушали с блеснали от умиление очи; щото мнозинството "професоро-доцентското тяло" в ПУ едва ли може да асимилира твърдението, че "истинският университет е безсмъртната същност на самия разум". У нас университетите, за жалост, не са нищо друго освен търговски дружества или бизнес-организации, построени на мафиотско-партиен принцип, чиято дейност е да бълват нещастници с фалшиви дипломи в джоба и с фалшиво самочувствие на "висшисти", а пък смисълът на цялото това мероприятие е, първо, всемогъщата парица, и, второ, това щото някои хора, нямащи никакво отношение към смисъла и същината на университетската идея, просто да си продължават да вегетират доживотно в полето на "науката", сиреч, да се прехранват. Но засега да спра по тоя въпрос дотук и да разкажа нещо друго, именно, една твърде показателна история. Ще почна отдалеко. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
6 коментара:
Г-н Грънчаров, имате късмет, че сте мъж, и че сте срещнали и качествени преподаватели. Аз бях подложена на сериозно изпитание, още при завършването на образованието си в престижния ВИИ "Карл Маркс" София. Завършвах специалност, съпоставима с днешната Информационни технологии. За компютри тук още не бяхме чували. За Интернет никой не подозираше. Избрах си тема - мрежи от електронно изчислителни машини. Изчетох куп литература на английски, немски и руски. Изписах над 200 страници. Но... ръководител ми беше член на ЦК, преподаващ в института. Не го интересуваше какво съм написала. Просто беше мераклия човечецът. Тъй като не откликнах на мераците му, просто не ме допусна до защитата. Е, избрах си друга тема, с ръководител жена и се дипломирах на следващата година. В последствие разбрах, че моята дипломна работа е станала гръбнак на дисертацията на съпругата на друг преподавател. Прав сте - университетът не е сграда, не е колектив, а състояние на духа.
Интересни и хубаво написани спомени. Показват между другото духовната сила на руския народ - в случая Николай Валериевич - който въпреки всички комунизми, репресии и унищожаването на най-ценния генофонд на нацията продължава да произвежда талантливи личности. Впрочем понякога нещата се представят така, сякаш 1917 г. е била едва ли не закономерен резултат от цялата предходна руска история и руският народ е бил изначално обречен на комунизъм (а германският на националсоциализъм), само че подобно твърдение е абсурдно – освен ако не сме твърди исторически детерминисти. Интересно какво щеше да представлява днес Русия, ако Октомврийската революция не се беше случила.
Също така е интересно да се спекулира какво е щяло да стане с Ангел Грънчаров, ако в миналото е взел или не е взел това или онова решение. Тук между другото можем да намесим проблема за свободата на волята. Така например Ангел Грънчаров си мисли, че е можел да се „мотае” още години в Петербург-Ленинград, но наистина ли е така? Доколко сме наистина свободни в решенията си? И дали това щеше да е по-добре или по-зле? Стар и неразрешим въпрос.
А иначе за съжаление университетите в цял свят са свърталище на левичари, либерали и комунисти, вкл. и уж най-престижните, напр. в Англия и САЩ. Впрочем аз съвсем не съм сигурен, че тези прехвалени университети са толкова добри, но това е друга тема. В посткомунистическите страни пък другарите в университетите и след 1989 са, така да се каже, помежду си, представляват затворена система и се избират и преизбират на всички длъжности. Така че Пловдивският университет не е никакво изключение.
При цялото ми уважение към академичността обаче трябва да кажа, че формалните образователни критерии, титли и кариера нямат никаква стойност. Вярно е, че всеки интелектуалец трябва да е виждал ВУЗ отвътре, да е посещавал някои лекции и упражнения и т.н., но нищо повече от това. Никакъв ВАК например не е обявявал Аристотел и Платон за доктори, доценти и професори. Важното е да си обладан от воля и желание да четеш големите мислители, сам да мислиш, изследваш, проучваш и пишеш или както казва Платон – трябва да обичаш истината, красотата и доброто. Всъщност най-добре е – ако, разбира се, можеш да си го позволиш - да запазиш своята независимост и свобода извън формалните научни среди и да бъдеш свободен, независим интелектуалец и изследовател, нещо като „дилетант” на най-високо ниво. Големите импулси в науката и философията често са изхождали именно от подобни извънакадемични среди и личности. Карл Попър, макар сам работил в академичните среди, смята, че философите трябва да са свободни, независими личности и е абсурдно да има „професионални философи”. За себе си казва, че е „философ пряко (мимо) волята си”. Според Паул Файерабенд пък философите трябва да са „универсални дилетанти”.
http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4537851
Ако Ангел Грънчаров беше останал по-дълго в СССР или беше заминал отново, вероятно нямаше да се запознае с днешната си съпруга, а може би щеше да се ожени за рускиня. Или пък в духа на философската традиция въобще нямаше да се ожени и да прекара живота си в горда самота :) Или пък щеше да бъде блъснат от кола, докато се разхожда по Невский проспект. Или щеше да остане да живее в Петербург и да се пропие и т.н. :)
Въобще всяко зло за добро.
Между другото в много творчески професии се смята, че пикът на силите е някъде между 35 и 55 години. Макар че мнозина философи са се изявявали и в по-ранна възраст, можем да приемем, че златното време за философия настъпва едва след 50 г. В този смисъл Ангел Грънчаров се намира в самото начало на философската си кариера, още е съвсем „новобранец” :) и тепърва има да съобщава важни неща на света :). Всичко досега са били само подготвителни студии.
А какъв друг можеше да стане Ангел Грънчаров, ако не философ? Можем ли да кажем за него същото, което твърди в свое интервю починалият наскоро голям пианист Алексис Вайсенберг:
Ако не беше станал музикант, каква професия щеше да избереш?
- Това вероятно е единственото решение, което не се налага да се вземеш, когато си музикант. Просто не мислиш за това. Съвсем естествено е, че от самото начало не искаш да си нищо друго, освен музикант.
Много жалко е това как другарите с лека ръка могат да провалят научната кариера на един амбициозен млад човек!На мен доц.Шишкова ми водеше лекциите по "История на БКП"!Така се вживяваше като ни говореше за разните им там конгреси на другарите,а ние не проумявахме за какво е нужно за едни студенти математици да знаем всичко това!Като си помисля само-учил съм и "Научен комунизъм" и "Марксистко-Ленинска философия" по 2 семестъра,т.е. за цяла учебна година!!!Но такива бяха времената...
Ангеле, мислил ли си за това защо сега не защитиш своята дисертация-просто да го направиш за идеята!Не знам дали това е важно в системата на средното образование,виж за висшето е важно за кариерата!Сигурен съм,че успешно би се справил в сегашно време,когато няма толкова идеология!Направи го-ей така за да докажеш на себе си!Ти си публикувал тук в блога си дисертацията,може би трябва малко да я преработиш!
:-) Мислил съм, разбира се. Аз съвсем скоро в тази вече очертала се поредица ще пиша за прелюбопитната история около защитата на дисертацията ми в демократичните времена. В този контекст ще се разбере как изобщо стои проблемът в сферата на философията. В общи линии деидеологизацията тек не е до такава степен, до която може да се предположи. Има и други фактори. Ще изясня и как стана така, че за мен, ако има нещо за доказване, е по-скоро да издържа да не защитя, отколкото да защитя дисертацията си. Стигнало се е до абсурда, че човек устоява защитата на някакви принципи когато не защити, отколкото когато защити дисертация в тази наша научна област. В България нещата и в тази сфера са отчайващи. Но ще стигна и дотук. И за състоянието на институцията университет в съвременни условия ще пиша. Но да карам поред... съвсем скоро ще си кажа позицията по тия и други въпроси...
Публикуване на коментар