Що всъщност е вярата?

Нерешеният в романа "Осъдени души" проблем за вярата

Философията на Ницше, знае се, е преди всичко една велика стилистика, една свръхкомпенсация по отсъствие на белетристичен талант у гениален филолог. Ницше нито е логик, нито писател, нито – най-подир – литературен критик, а чиста проба философ, господар на логоса. Ясно е. И ми се ще да изясня нещо, което – струва ми се – все остава неизяснено: как стоят нещата с чистия писател. Разбира ли писателят неразбираемото у човека, вярата – вярата, както философът я разбира и както не я разбира чистият богослов или позитивистът? (В коя от своите пози човек разбира себе си?)

Що всъщност е вярата, т.е. освен онова, в което въобще се вярва? Духовно здраве, да, вярата е доверие към живота, е гордостта, че си жив, е мореплавателско – през чистосърдечен смях – смирение пред бурите и затишията на живота. Доверието към живота може обаче да заболее при неудовлетворение от живота (да усещаш смирението като примирение): и се нарича идеализъм тази болест. Главните симптоми на заболелия дух са следните два: високотемпературна надежда и отделяне на токсична любовна горчивина. Вярата при подобно състояние се разпада трупно по двете си посестрими (надежда и любов).

Та заболелият верующ губи мъдрост и се отчайва в дръзновение. Умира ли се от идеализъм? Умира се – при достатъчно дълъг живот на идеалиста. Т.е. болният дух умира от обезсърчение. Упада в скотост и се прониква в цинизъм. А в случай че си овластен, довеждаш себе си до наглост в изявленията и зверство в делата. Понеже оправдания винаги се намират – и най-вече етически: по справедливост и ревизионизъм. И не съществува друг имунитет срещу неудовлетворение от живота, освен благородството на духа; и друг лек срещу "злочестата съдба на гордостта", ранената в сърцето гордост, освен героичната в собствените ти очи смърт. (А горделивостта няма тук място – горделивостта е чисто и просто глупост на духа и не би могла да узнае трагизъм. Ала най-глупав е самият стремеж към горделиво, фукливо поведение. Пролетарското простодушие пък се намира изцяло встрани на психологическото разглеждане.)

Благородният е дързък, безпардонен и безжалостен, лицемерен и не пропуска да дири отплата. Мъчно е – ако и отчетливо и правдиво да ги обрисуваш – да различиш благородния от обидения, да разделиш в своето любомъдрие великодушния и дребната душица, духовния аристократ и духовния фанатик, отец Ередия и съответно брат Доминго – и двамата са непригодни към обтекаемост. И е лесно да сбъркаш в идеологията единия с другия. Налага се, бидейки писател, да би ти било дадено, щото да бъдеш тук във висша степен философ. Доминговщината, липсата на благородство, дълбоката, цялостната обида, обидата от съдбата, се съдържа иронично и търси солидарност.

Димитър Димов се оказва една осъдена да не разбира собствения си роман душа и си признава по писателски инстинкт: чрез неутралната, човечната, обикновената – а уж сюблимна – реакция на Фани (в ролята на deus ex machina). Че, да, всеки е убиец по своему. Това, деца, никой няма да ви го каже в училище.

Бележка dcccxi от моя текст "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безпринципността)", jmethodius.blogspot.com

23.01.2015, Й. Й. Методиус

ЗАБЕЛЕЖКА: Горният текст е написан специално за подготвяното учебно ПОМАГАЛО ПО ВЯРА.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo