Казваме някому "Гледай си работата!" и той ни се обижда, сякаш сме го проклели един вид, а това да си гледаш работата е нещо толкова нормално и естествено!

Попадам тази сутрин чисто случайно, навярно) на публикация със заглавие Неделя на Самарянката, която прочетох и реших да я представя и на читателите на своя блог, сторих го ето тук: Бог гледа право в дълбината на душите на човеците. Според мен този текст съдържа една твърде важна мисъл: че не бива някои хора, особено пък вярващите в Бога, да се чувстват "по-специални", един вид като "избрани" или като "правоверни" и тези последните, на това основание, един вид да се гнусят да общуват с "падналите хора", с "по-долните", с "по-неспециалните" хора, примерно с еретиците, с невярващите, с каквито други искате или можете да си представите; щото хора, безспорно, има всякакви. И ние все се делим по най-различни признаци или критерии, упрекваме се един-друг, забравяйки, че всички, абсолютно всички човеци сме все Божии чада, че сме деца на Бога. И значи оня, който си позволи да хули други хора, в такъв случай подобен човек, без да си дава сметка за това, косвено похулва в някакъв смисъл и самия Бог - обиждайки някое Божие чедо, някой друг човек, ти фактически похулваш и неговия Баща, а пък всеки баща, знайно е, обича еднакво децата си. Е, не точно така архимандрит Варнава излага мисълта си, но аз я схванах в такава една посока. Този главен според мен смисъл открих в нея.

Тази сутрин искам да пиша за едно нещо, което ме гложди от известно време, предвид новото развитие на нещата около главния ми проблем, имам предвид това, че наскоро Окръжният съд в Пловдив отмени заповедта за моето уволнение от работа като преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив - и ме възстанови, върна ме в училището. Възникна нова ситуация, която изисква осмисляне, с оглед да подбера най-разумната си реакция според новите условия. На 19 май миналата година бях уволнен, ето, след седмица ще се навърши цяла година от момента, в който предпразнично, дни преди празника на културата и просветата, аз бях изгонен по недопустимо грозен и обиден начин от училището, бях принуден да понеса такава гавра, каквато никога изобщо не съм могъл да предположа, че е възможно да сполети човешко същество в наше време; да, обаче ето, оказа се, че не само е възможно, но и се случи в действителност. (На моменти като си мисля имам чувството, че този кошмар не може да е истина, че сякаш през цялото време съм сънувал някакъв ужасен сън; да, обаче в други моменти разбирам, че това, уви, не е просто сън, а ми се е случило съвсем реално в живота!) Уволнен бях, разбира се, за отмъщение заради това, че си позволих да се държа както подобава, достойно, по един автентичен за свободен човек и гражданин начин в тежката психологическа и нравствена ситуация, която възникна в училището след като в него властта беше поета от една директорка, която явно страда от някои абсолютно неверни, анахронични представи за това какво е позволено и какво не е позволено на един управник, на един администратор в наше време. Е, аз комай бях единственият, който решително се противопостави (отначало имаше и други, които се държаха смело, достойно, но в един момент капитулираха, особено като забелязаха на какви репресии, на какъв тормоз бях подложен аз), поведох една обречена борба с рецидивите на такъв един крайно ретрограден административен волунтаризъм.

Разбира се, наложи ми се да платя страшна цена за лукса да се държа като свободен гражданин, живеещ в една уж европейска и демократична страна, платих тази цена със здравето си, а накрая беше поругано по най-грозен начин и достойнството ми: бях обявен за нещо като "народен враг", за "злодей", бях остракиран, бях превърнат зорлем в дисидент (спрямо системата), като капак на всичко въпросната административна особа, с оглед някак, един вид "законно", да си отмъсти, си позволи да проведе съответните "мероприятия" за да ме изкара какъв ли не, примерно "луд", охарактеризира ме в крайна сметка и то в най-официални документи като "пълен некадърник", "напълно негоден за образователната система", сложи ми ласкателната характеристика "абсолютна липса на каквито и да било качества да бъде учител" и т.н., абе постъпи спрямо мен както й хрумна, с оглед да задоволи ненавистта си. И това се случи, вземете предвид нещо решаващо, в едно учебно, в едно образователно и възпитателно учреждение (!!!), този лукс си позволи ръководителката на такова едно учреждение - давате ли си сметка какво означава пък това?! Правете си сами сметка какво означава това, но аз ще си позволя да подхвърля следното: щом така постъпват спрямо един зрял, улегнал човек като мен, човек на години, който при това е учител (с 32 години непрекъснат стаж в сферата на образованието, средно и университетско!), то как ли в такъв случай в това същото учреждение се отнасят към младите, към учениците?! Да, близко е до ума това заключение, колкото и страшно да е то, ето, всеки може да си помисли и такова нещо, а пък аз като човек, обречен да казва истината, си го позволих, щото дългът ми на човек, на гражданин и най-вече на философ ме принуждава да осмислям ситуацията цялостно, без да крия нищо. Аз това и правя, няма какво да крия, мижитурка да бъда не ми е в характера.

Значи мина една тежка за мен година от момента, в който бях уволнен, поруган и обиден по недопустимо грозен начин. Казват, че времето лекува душевните рани, а аз се питам: дали за това време тия, които дръзнаха да ми причинят всичко това, успяха да си дадат сметка какво всъщност са ми сторили? Да речем, били са навремето овладени от някаква страст, от някакви емоции, които са заслепили съзнанието или разума им, ето, позволили са си този грозен произвол, но мина време, дали пък благодарение на времето не са размислили, не са осъзнали все пак какво всъщност са направили, какво са сторили? (Да си спомним възгласа, който нашият Велик Спасител изстена по повод на мъчителите си кръста: "Прости им, Господи, те не знаят какво правят!".) Дали пък в съзнанието им не узря вече ето тази толкова простичка мисъл: че е недопустимо по такъв начин да се постъпва с никое човешко същество, пък дори и това човешко същество да ти е най-големият враг, да, абсолютно недопустимо е да тъпчеш, да поругаваш достойнството на една друга, свободна и суверенна личност, да си позволиш да мачкаш, да тормозиш една друга личност само защото тази личност, примерно, не е като теб, не мисли като теб, има други разбирания и т.н. - нима за тази една година моите мъчители не можаха да схванат истината за това какво всъщност са си позволили да ми сторят? Ето за мен това е много интересен въпрос: в тази една година на директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, въпросната властна особа, много пъти й се наложи да стои безмълвна на крака в съдебната зала, в качеството й на ответница и на подсъдима, да, тя и дума не отрони в съдебната зала месеци наред, но се питам какво ли си мислеше, дали пък в един момент не е осъзнала простата истина за това, което си позволи да ми причини? Нима не осъзна вече поне толкова простата истина, че така, по този начин, спрямо нито едно човешко същество не бива да се постъпва, изключено е да се постъпва, забранено е да се постъпва?!

През цялото време ответницата Анастасова по най-различни начини се мъчеше пред съда (чрез адвокатката си) да докаже своята правота, че била, видите ли, постъпила правилно и законно, след като с просто око се вижда, че така не е редно да се постъпва и то се разбира от всеки човек, пък дори и той да не е правист, разбира се от всеки, който знае, че на този свят и в този наш живот, в крайна сметка, има и нещо най-фундаментално, наречено морал, вярно, законът не може да предвиди всички случаи, но ето, щом някой дръзне решително да погази изискванията на нравствения закон, то тогава са напразни всички усилия да обосноваваш "правотата" си; да, напълно напразни са тези усилия! Та ми е много интересно да разбера има ли развитие по този въпрос в съзнанието на администраторката на ПГЕЕ-Пловдив, щото имам усещането, че на нея други хора й подложиха тази превъзходна динена кора (или обелка от банан, както искате), на която тя си позволи да стъпи, подтикнаха я със съвети и внушения да ме сгази, пък после благочинно се оттеглиха - за да й гледат сеира. То, прочее, да си управник изобщо не е проста работа и се иска много внимание, мислене, иска се също и едно най-важно нещо, за ваше учудване ще го кажа, иска се най-вече съвест. Та е напълно възможно тия неща вече да са осъзнати, да има напредък в осмислянето на ситуацията от моята опонентка. Вярно, доколкото ми е известно, в училището няма онази потребна атмосфера, в която някой да посмее да й каже нещо друго освен обичайните ласкателства ("Браво, госпожо директор, как хубаво го смаза като хлебарка този Грънчаров, точно така трябваше да постъпиш с тази гнида! Тоа пък за какъв се мислеше, я го виж ти?! Е, получи си той заслуженото, а пък на теб, госпожо директор, памятник требе да ти вдигнем за да увековечим подвига ти, че срази тирана право с сърцето - прободе го все едно с някакъв остър кинжал!" и други подобни), но пък, знае ли се, може да е настъпил някакъв душевен поврат и дори промяна в настроенията през тази изминала паметна година; е, време е да установя истината по този въпрос. Ето какво ми се мержелее в акъла по този повод, ще си го призная чистосърдечно - знаете ли колко хубаво е на човека на сърцето когато той няма никакви тайни или недостойни, непристойни мисли, когато душата му не таи някакви позорни мисли, което не са за пред хората?! Възхитително леко и лесно се живее когато на човек му е леко най-вече на сърцето, когато няма грозни, злобни, недостойни мисли и когато всичко, което му е на сърцето, така да се рече, му е и на устата, когато смее да каже и дори напише това, което му е и в сърцето, и на акъла: пробвайте да заживеете така и ще разберете колко важно е то - и колко хубаво е да се живее така! Та да не се отклонявам, ето какво ми хрумва в този момент във връзка с току-що казаното.

Аз, знаете - противно на твърденията на хулителите ми - съм хем пределно диалогичен, хем изцяло открит човек, хем като капак на всичко съм и деен, инициативен човек, при мен няма разлика между думи и дела: каквото мисля го и казвам, а каквото казвам съм готов да го изпълня, да го приведа в действие. Така, впрочем, ме е учил да живея моя учител в областта на философията, Сократ е неговото име, ако не знаете, ето, да ви информирам; аз не се срамувам публично да призная и кой ми е учителят (прочее, мой непосредствен, фактически учител по философия, ако не броим разните професори, които като студент са ми оказали влияние, е първият ми учител в тази област, той е от родния ми град Долна баня, името му е Звезделин Янев, аз съм писал за него, но и тук е момент пак с благодарност да му спомена името; без влиянието от страна на този човек аз нямаше да ида да уча философия и може би нямаше и да стана философ.) И значи ето какво ми се ще да направя тия дни, в навечерието на годишнината от моето историческо уволнение - и в навечерието на празника на учителството, на просветата, на културата, на духовността 24 май. Ще ми се да спомогна за подобаващото посрещане на празника, а такива празници, разбира се, трябва да се посрещат с пределно чисти души, нали така? Недопустимо е да се посрещат толкова светли празници с души, които таят злоба, ненавист, жажда за отмъщение, мерзост, мръсотия и т.н., правилно ли разсъждавам? Ако не разсъждавам правилно, моля, кажете ми къде греша? - към това също най-решително призовавам!

Ще се наложи, да, самият живот изисква да сторя следното. Първо, предвид това, че аз тия дни останах без абсолютно никакви средства за съществуване, свърши ми обезщетението за безработица, спряна ми беше и скромната инвалидна пенсия, която получавах, но която поради тия съдебни дела, кой знае защо, беше спряна. Очертават се трудни дни и месеци, в които аз наистина нямам никакви средства за съществуване. Вариантът, който е най-логичен, именно директорката Анастасова да обжалва решението на Окръжния съд, с което съм възстановен на работа, да го обжалва пред Върховния касационен съд (!!!), за мен е направо пагубен, аз едва ли ще издържа физически още няколко месеца и то без никакви, повтарям, средства за съществуване. Другият вариант, а именно директорката Анастасова да реши да изпълни решението на Окръжния съд, да ме възстанови на работа, ми се вижда в момента напълно нереалистичен, не вярвам да е настъпил чак толкова решителен поврат в разбиранията на въпросната администраторка, но знае ли все пак човек, на този свят всичко е възможно, а пък аз като философ добре зная, че човешките същества имат страхотния шанс във всеки един момент да преживеят някакъв решителен духовен поврат, да тръгнат по пътя на истина, доброто и т.н., ако преди това, разбира се, са си позволили да вървят, неизвестно защо, по пътя на злото, злобата, завистта, жаждата за отмъщение, склонността да мачкат и унижават други личности и т.н. Та за мен в този момент е от изключително значение да разбера какво е мнението на г-жа Анастасова, дали тя е узряла да признае, че е допуснала ужасна грешка като е постъпила така с мен, ето, сега вече има и съдебно решение на един най-уважаван и авторитетен съд, което й дава ясен сигнал, че е сгрешила, че се е подвела, че е направила нещо, което не е трябвало в никакъв случай изобщо да допуска и да прави. Как мога да науча това, как мога да разбера какво е актуалното съзнание на опонентката ми по тия толкова важни за мен въпроси? Имам два начина за това, ето какви са те.

Първият е да помоля моя адвокат да звънне на адвокатката на г-жа Анастасова и да я попита предвид сложилата се ситуация какво възнамеряват да правят. Ще каже някой: това са глупости, много ясно че ще обжалват, да не са толкова глупави че да не обжалват?! Да, но нека засега да оставим настрана въпроса за това кое е глупаво и кое е умно, нека този въпрос остане висящ, щото може да се окаже, че това, което на някои хора изглежда напълно умно, може да е всъщност крайно глупаво - и обратно. А може би истински правилно и умно е точно обратното: да се признае, че Окръжният съд е решил въпроса и спора, да се признае за разумно това съдебно решение, да се изпълни решението на съда и спорът да бъде приключен - какво пречи точно този вариант за действие да е истински разумният?!

Аз мога да предположа, че отговорът на адвокатката на г-жа Анастасова ще е: разбира се, че ще обжалваме пред ВКС! Мисля, че е логичен такъв един отговор, макар че те имат цял един месец да мислят дали да обжалват или да не обжалват. Интересно ми е да разбера обаче ето още в този момент какво мислят и доколко за тях възможността да не обжалват пред ВКС решението на Окръжния съд е, така да се рече, допустима. Ще пробвам този подход да разбера, да се информирам още днес. Ще помоля адвоката си да звънне и да сондира мнението на другата страна.

А вторият начин да разбера вече си е изцяло в моя стил. Първо ми хрумна да ида още днес, ето, след малко, в училището, да се срещна с г-жа Анастасова (и по нейна преценка с някои други лица от подчинения й персонал, примерно с една от помощник-директорките, която най-много й съдейства и я вдъхнови да ме уволни по този грозен начин, тази въпросната помощник-директорка беше и може би още е и.... синдикален лидер на синдиката, в който аз членувах; и тя, за да ме лиши от синдикална защита седмица преди връчването ми на заповед за уволнение организира... изключването ми от синдиката - !!! - да, и това се случи, та на директорката най-сервилно да бъде даден карт-бланш за моето уволнение, един вид защо да й се налага да отправя запитване пред синдикалната организация дали разрешава уволнението ми: ето, изгонваме го от синдиката, лишаваме го от правото му на синдикална защита, майната му на тоя проклет Грънчаров, ще го унищожим изцяло!), та значи още днес да се срещна с директорката и да й поставя въпроса ребром: ще обжалва ли или няма да обжалва решението на Окръжен съд, т.е. доколко е склонна да го изпълни. Не ща да споря, да изтъквам някакви причини в полза на варианта да изпълни решението на съда, не ща да я убеждавам, че е правилно да го изпълни и пр., защото добре зная, че каквито и да било аргументи в тази посока, колкото и да са разумни, няма да й повлияят щом като - или ако - в съзнанието й още не е настъпил онзи умствен и душевен поврат, за който писах по-горе, а именно, да е осъзнала истината за това, което си позволи да стори, да е осъзнала грешката си и пр. Та да направя един сондаж по този повод за мен не е проблем, аз сега се чудя само дали да ида директно в гимназията, където да се срещна с директорката, или пък да опитам да разговарям с нея чрез посредничеството на някой друг, примерно, на някой отговорен фактор от административната йерархия. Примерно, да разговарям с нея като предварително помоля шефката на РИО-Пловдив г-жа И.Киркова да ми съдейства да се срещна с директорката на ПГЕЕ-Пловдив на територията на самия инспекторат. Ще каже някой - защо пък трябва да въвличаш инспектората и шефа му в твоите лични проблеми? Ето какво ще отвърна на един такъв въпрос.

Това, за което пиша, не е мой личен проблем, това е проблем на образователната система. Тази система е устроена йерархично, по строг командно-административен модел, директорът на училище е най-низшето ръководно звено, над него има административно-ръководни органи, на които той е подчинен; а иначе директорите са нещо като феодали, те са пълновластни господари и общо взето властта им е грамадна, което е предпоставка за злоупотребите с нея, които са повсеместни. (Знам, че ще ми кажат, че директорът е подчинен само на Министъра, щото той го е назначил, но аз добре зная, че и упълномощените представители на същия този Министър имат доста голяма власт и влияние над директорите; примерно ако един началник на инспекторат, дето курира даден директор, се оплаче от него пред Министъра, това може да доведе до санкция от страна на Министъра, включително и до уволнението на провинилия се.) Моята история е интересна с това, че висшестоящите административни органи, като се почне от РИО-Пловдив и се стигне до самото МОН (в лицето на една поредица от министри) не си мръдна и малкия пръст да озапти произвола на въпросния директор, аз писах поредица от жалби, които нямаха никакъв ефект; в крайна сметка директорът, знаете, си направи каквото му скимна! Е, системата е уредена така, че щом висшестоящите органи не вземат, дето се казва, някакви административни мерки да възстановят правото, закона и справедливостта, те в такъв случай поемат пълната отговорност за зулумите на по-нисшия самозабравил се администратор. Затова именно и ми се ще да намеся в решаването на казуса и РИО-Пловдив, който да ми бъде посредник в окончателното решаване на крайно проточилия се спор между мен и директорката на ПГЕЕ-Пловдив. Моята теза е: и самата директорка, и самия РИО имат чудесен шанс да изкупят донякъде вината си за случилото се по един най-прост начин, именно да признаят и да изпълнят решението на съда, аз да бъда възстановен на работа и най-сетне да настъпи мир и благоденствие в това осиротяло без мен учебно заведение. :-) Тук иронизирам, но неслучайно, аз обичам да представям нещата в един по-друг, неочакван смисъл. Що го правя ли? Ами защото такава ми е работата: философ съм. Работата на философите е точно тази: да спомагат за постигането на един по-богат смисъл на нещата. Без ролята на философите този смисъл просто няма как да се роди. Както и да е, това е друга голяма тема, но сега за нея не ми се говори.

Та ще видя какво ще реша и какво ще предприема тия дни във връзка с казаното дотук. Аз сам още не съм решил какво точно да направя. Ще реша съвсем скоро и ще предприема онова, което ми се стори най-добро. Добро и за мен, и за другата страна. Което е добро, правилно, справедливо, разумно, мъдро и т.н. за всички, не само за мен. И което е поучително, така да се каже, за всички, щото тази цялата история е един превъзходен казус, в който се съдържат всички до един проблеми на нашата толкова многострадална, агонизираща образователна система. Аз, както виждате, правя нужното за да се реши този казус със смисъл най-вече за младите, щото всичко се случи пред техните очи. Имаме страхотния шанс младите да останат с вярната, с подобаващата поука от цялата тази наистина толкова поучителна, многозначителна, поразително богата по измеренията си история, съдържаща според мен огромен човешки - а това значи най-вече психологически, нравствен, духовен смисъл! - смисъл. И този шанс е непростимо да бъде пропиляван. Никой няма да ни прости ако го пропилеем.

Щото ако не се случи това, за което сега призовавам - аз призовавам за човечно, разумно, взаимно-задоволително и добродетелно в някакъв смисъл решение! - то тогава нали си представяте каква ще бъде поуката за младите? Ще бъде крайно неприемлива, примерно, те ще знаят оттук-нататък и ще си останат непоколебими в убеждението си, че в нашите родни български условия е напълно допустимо една личност, пик било то преподавател по философия, било някой друг, какъвто и да е той, да бъде безжалостно смачкана, преследвана, обиждана, унижавана и тормозена от по-силния, в случая от властващата директорска особа, и че такова едно отношение към човека не само че е допустимо, но има дори и шанса то да бъде оправдано едва ли не със "законни" и "правни" мотиви. Ако такава една поука остане в съзнанията на младите, това ще подхрани представата им, че България е една мутренска и мафиотска държава, в която отделният човек, личността нищо не значи, а значение имат само арогантността, подлостта, грубата сила, безпардонността на разни самопоставили се над закона и морала суетни началства, управници или самовлюбени тирани. Е, аз като преподавател по философия, по психология, по етика не мога да допусна по този начин да бъде деформирано съзнанието на младите, не ща да им бъде нанасян такъв дефект или такава травма на душите. За това най-вече съм загрижен, не за нещо друго. Щото моята вече се е видяла, аз съм човек на години, а значение имат само младите, те именно и ще имат отговорността да направят от нашата България държавата, която ние, по-старите, за жалост, не можахме да сътворим или създадем; ще имат мисията да направят от България една нормална държава, в която живеят човеци, а не зверове, било кучета, било лакоми хиени, било хищни вълци, било каквито други зверове си искате или си представяте...

Спирам дотук. Имам още какво да кажа, ала ми писна да пиша. Изморих се вече. В тия месеци на постоянно напрежение - не е лесно човек да води две съдебни дела, да се грижи за адвокати, за какво ли не друго, ето, и блог водя, неслучайно пиша в него за тия неща, има смисъл да пиша, длъжен съм да пиша и пр. - аз изразходвах много сили, останал съм вече без сили, силите ми са на изчерпване. По хуманни причини искам да призова днес своите опоненти да проявят най-сетне здрав разум и да престанат накрая с издевателствата си спрямо мен. Искам спокойствие, искам нормални условия да си гледам работата, да си изпълнявам задачата. А моята работа и задача е една: да обучавам младите в мислене, в автентичното и подобаващото за достойни и свободни човешки същества мислене. От тази моя задача и мисия никой не може да ме лиши - докато съм жив все това ще правя. Ето, аз и уволнен от работа, пак го правя, но по друг начин, примерно тук, в блога си, в телевизионното предаване "На Агората с философа Ангел Грънчаров" (да отбележа обаче, това предаване го водя изцяло безвъзмездно, рro bono, един вид за идеята само) по други начини (тия дни ще ходя на среща с читатели на моите книги и на списание ИДЕИ в Смолян, и от други градове имам покани, и там ще ходя, аз никому не отказвам). Тъй че човек докато има сили трябва да си гледа работата и да я върши не как да е, а с полза за другите, истински, вдъхновено, правилно, добре и т.н.

Ето това пожелавам и вам: гледайте си работата! :-) Не го възприемайте в нашенския смисъл, подобно на ругатня, а в подобаващия смисъл. Вижте доколко сме извратени, вижте докъде сме я докарали: казваме някому "Гледай си работата!", а той, представете си, ни се обижда, сякаш сме го проклели един вид, а това да си гледаш работата е нещо толкова нормално и естествено. В страни, в които хората си гледат работата и не се занимават като нас с глупости, работите им вървят, такива страни са проспериращи, благоденстващи, богати. У нас работите ни не вървят тъкмо щото не си гледаме работата, а се обиждаме като ни кажат "Гледай си работата!"... затова, предполагам, сме и най-бедни - щото не си гледаме работата, а си врем носа в чуждите работи. Хубав да ви е денят! Чао и до нови срещи!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Добави в Svejo