Въпросът “познавам ли себе си?” звучи по-добре по този начин: кой съм аз? Какво стои зад това “аз” и зад това “съм”? “Кой” и “какъв” съм аз? - нима това не е най-съкровен въпрос, който не мога да оставя без отговор?На някой може да се стори, че това са… “излишни въпроси”. Действително, бива ли да съм такъв “психар”, че да се питам “кой съм аз?”? Трябва ли да се преструвам, че… не познавам себе си, след като непрекъснато съм… “при” самия себе си - и чувствам това с цялото си същество? Как така да… “загубя” себе си и възможно ли е да… “избягам” от себе си? Какво изобщо мога да зная по-добре от своето интимно “аз”, което съвпада тъкмо с мен самия?! Та нали аз от него никога не се разделям, как тогава мога да се… “откажа” от него? Аз съм аз - какво повече има да се мисли тук?! Нима моето аз не ми е ясно непосредствено - та това съм аз самият?! Всеки познава най-добре именно себе си, никой друг не може да ме познава по-добре от мен самия, аз съм най-близкото, най-вътрешното на себе си - нима тук има нещо повече, което мога да зная?!
Всичко това е вярно, но нека все пак да се опитам да отговоря на въпроса “Кой съм аз?”. Мога ли да кажа “нещо повече” за себе си? Примерно ако ми се налага да се представя пред някой, който съвсем не ме познава и иска да разбере “що за човек съм” - какво бих могъл да му кажа? Наистина, мога ли да опиша накратко и ясно себе си, своите особености и качества, които ме правят това, което съм?
Мога, разбира се, всеки може да създаде - с помощта на думите - “някаква представа” за себе си у другите, у другия човек, който се е заинтересувал от мен. И какво ще кажа в отговор на това “Кой си ти?”, което се чете в очите на човека, на който вече не съм безразличен?
Когато опитам да говоря за себе си, с удивление установявам, че нещата не са така прости - както си мислех предварително. Какво да кажа, какво обикновено казвам в отговор на горния въпрос? Дали това, което ще кажа, няма да е някаква… “баналност”, “нещо нищо не значещо”?
Обикновено отговарям така “Аз съм… казвам се… Антон… на 16 години съм, роден съм в град…, ученик съм… в … клас…”. Казвам това и усещам, че “нещо не се получава”, че най-важното ми убягва, опитва се да ми се изплъзне, неизразимо е. Виж ти, не било лесна работа да кажеш кой си, струваше ми се лесно, а сега? Почувствал трудността, се опитвам да я преодолея, и с облекчение въздъхвам когато се сетя например за това: “Аз… обичам да спортувам… занимавам се с джудо, аз съм… съвсем… нормален човек… любима певица ми е…, възхищавам се на артиста…”. Но дали наистина е “само това”, което исках и мога да кажа? Не пропуснах ли нещо? О, разбира се, много мога да говоря, но… нещо не се получава, вероятно не съм в настроение да говоря “за тези неща”!
Ами ако това, което казах, не се оказва всъщност бягство от истинския смисъл на въпроса? Усетил трудността, се отървах от “досадния въпрос” с нещо, което “не е точно това”, което исках (и бях длъжен!) да кажа! Налага се да опитам пак, нали не искам да създавам “невярна” представа за себе си? В края на краищата нали съм “нещо повече” от това, което успях да… “измъдря” ето сега? Кое е това, “останалото”, което ми убягва? Наистина, няма ли нещо, което мога да установя и кажа за себе си, но “в момента” не се получава, “бяга ми”, съпротивлява се на опитите ми да го схвана и изразя?
(Откъс от моята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, която има три издания: вижте първото, второто, третото.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар