Когато е настъпена, змията хапе най-злобно (9)

“Кръглата маса” проведе своите исторически заседания, много пламенни речи се произнесоха, много потайни сделки се сключиха, много хора станаха “национално-известни лидери” само защото се оказаха устати оратори или умели шмекери (Луджев и пр.), а пък народът се дивеше на тази “виртуална свобода”, защото наистина за първи път в лицето на управниците-комунисти можеше да им се казва какви беди са сторили на България, какви поражения са нанесли на народа. В края на краищата на “кръглата маса” управляващи и опозиция се договориха за начина, по който да се учреди една друга, някак си по-легитимна говорилня, която беше наречена с помпозното име “Велико народно събрание”. Започнахме да се готвим постепенно за изборите, които трябваше да се проведат, доколкото си спомням, на 10 юни.

А в това време в университета, в който работех, се случиха някои доста странни неща. Разбра се, че катедрата по “марксизъм-комунизъм” няма да я бъде. Това, впрочем, се оказа национален проблем, понеже студентите вече по никой начин нямаше как да бъдат накарани да учат същите тези мухлясали комунистически идиотизми, от които, впрочем, самите комунисти се отказаха кажи-речи за една нощ. Тогава “партията-кърмилница” измисли един начин да уреди своите хора поне докато мине бурята: правителството обяви, че преподавателите в катедрите по марксизъм се пускат в 10-месечен “творчески отпуск”, за да си… “преустройват мисленето”. Ето тогава, в ония размирни дни, аз сам подписах присъдата си възможно най-скоро да бъда изритан от университета, понеже си позволих да отправя едно жестоко предизвикателство спрямо “другарите” от катедрата: най-нагло заявих, че понеже никога в живота си не съм споделял комунистическата “идейна мъгла”, то значи, оказва се, аз няма за какво да се преустройвам и не искам да се преустройвам. Твърдях, че приемането на такова “нагаждане” според духането на вятъра носи в себе си морална нечистоплътност. Казвах, че винаги съм си се чувствал философ, а не “марксистки философ” и по тази причина заявих, че отказвам да се преустройвам.

От друга страна крайно раздразних другарското съсловие в катедрата – от трийсетина души, работещи в нея, само двама-трима никога не сме били в партията им! – като заявих, че не искам творчески отпуск, понеже това са “народни пари”, които се хвърлят на вятъра. Заявих също, че ще обявя свои “алтернативни курсове” по философия, значи по времето на творческия отпуск ще продължа да работя като преподавател. От този момент “другарите”, скърцайки със зъби заради тия мои своеволия, твърдо решиха да намерят начин да ми отмъстят: оказах се “предател” и “чуждо тяло” в иначе така хомогенната им партийно-интересчийска структура. Излишно е да споменавам, че с изключение на неколцина от по-младите всички останали бяха също и некадърници, които през целия си живот са били на партийната ясла. Разбира се, от науката тези другари просто нищичко не отбираха, което беше допълнителен стимул да искат да ми отмъстят колкото се може по-жестоко. Аз тогава бях активно пишещ, имах доста публикации в различни издания и списания, имах, тъй да се рече, “научна продукция”, поради което по формалните критерии за растеж бях неуязвим. А пък като преподавател благодарение на клуба бях показал своята пригодност, та на другарите им оставаше единствена възможност да ми отмъстят само по един “по-рафиниран”, сиреч по някакъв най-подъл начин. Разбира се, те бяха ненадминати майстори на подлостите, така че съдбата ми още тогава вече явно е била решена.

Искам да разкажа един случай, та да се разбере как тогава се действаше за да бъде смазана и отмъстена всяка личностна проява или пък всяко “своеволие”, сиреч всяка проява на свобода. Когато станах асистент, понеже не бях пловдивски жител, ми се даде право да работя три години, в които ако стана “кандидат на науките”, оставах безсрочно на работа и в града. Но ако не можех да реша този важен въпрос от кариерата си, тогава трябваше да бъда уволнен според тогавашните “закони”. Жителите на града можеха десетилетия да си работят в университета без да са защитили дисертация, но на пришълците им се даваха само три години, в които да защитят дисертация, иначе губеха право да работят в университета, и то само защото не са жители на града. Ето защо аз в първите години на работата си като асистент отделях главното си внимание на написването и защитата на дисертация. Поддържах връзка чрез писма с един млад, много способен доцент от университета в Санкт Петербург (тогава, неизвестно защо, наричан “Ленинград”), с него обсъдихме тема на дисертацията, план, аз почнах да я пиша, а същевременно задействахме процедура за да ида да я защитя там. Трябваше чрез българското министерство и по препоръка на руската катедра да се отпусне бройка за “свободна аспирантура” в Петербург, та да мога да пътувам и да се явявам на обсъжданията в тамошната катедра и за защитата евентуално. Аз получих нужните препоръки от руска страна, предадох ги в министерството и зачаках да се задвижи тромавата междудържавна процедура, а пък в това време упорито работех по написването на дисертация.

Добре ама моето трудолюбие взе да прави впечатление в катедрата, особено пък изявите ми по научни конференции и сесии, които аз не пропусках, на които се явявах със свои съобщения и доклади. Шефката на катедрата, една възрастна и много неприятна доцентка по “история на БКП”, забелязвайки моята упоритост, първо ми направи забележка “да не бързам много”, а пък после, съзирайки моята перспективност в науката, ненадейно взе, че ме запозна с едно момиче, студентка, нейна приближена, и то с… “партийната препоръка” да се “обикнем” и евентуално оженим. На мен това момиче не ми направи хубаво впечатление, но пък шефката безапелационно ми даде да разбера, че моята перспективност в науката зависи и от това как ще се разреши този казус. Сякаш се оказах в “небрано лозе”, пазено от зъл пазач; разбира се, не можех да се преструвам и да лъжа момичето, та да правя на тази цена кариера. Честно й казах всичко, а пък тя ядосана е отишла да плаче на рамото на шефката. На тази основа аз си сложих първата “черна точка” в биографията, и то тъкмо при всемогъщата шефка на катедрата по марксизъм.

Но понеже съм си нагъл точно по това време се запознах с едно момиче, също студентка, което страшно ми харесваше и в което се влюбих най-всеотдайно. Бил съм на 26 години, а пък тя беше на 19. Приближената на шефката ни видя колко сме щастливи заедно и явно също й е казала. Именно по това време аз получих писмо от министерството, в което министърът ме командироваше в СССР, в петербургския университет. Ала неговата заповед трябваше да мине през катедрата, която именно трябваше да отпусне една бройка от своята програма за специализации в СССР. Катедрата всяка година изпращаше един-двама в различни руски университети, и точно по тази линия аз трябваше да отида на първо време за 6 месеца, които, по моите планове и по мнението на научния ми ръководител в Петербург бяха достатъчни, та да мина основните процедури по едно зачисляване като аспирант в катедрата, да взема нужните изпити, и дори да представя за обсъждане самата дисертация, по която бях доста напреднал.

Радостен от големия шанс, аз потърчах с документите право към шефката, която заварих в кабинета си да си вари чай. Тя знаеше за тия мои планове, защото преди няколко месеца катедрата ми беше гласувала една препоръка, която аз тогава пратих в министерството. Но явно не беше очаквала, че нещата ще се решат изобщо някога, и затова изслуша с каменно лице моите думи че имам разрешение от министъра за отиване в Петербург. Каза ми със студен глас, че ще постави въпроса на следващото катедрено заседание, и каквото реши катедрата. Аз по това време съвсем вече бях скъсал с нейното протеже, с онова момиче, понеже, както казах, си имах момиче, което обичах.

На заседанието тя обаче ми изигра такъв гаден номер, какъвто изобщо не бях очаквал дори от нея. Каза, че Ангел има разрешение от министъра, но че катедрата трябва да реши казуса “социално справедливо”. Каза, че има “другари”, които са постъпили на работа в катедрата много преди мен, и които още не са ходили в СССР. Справедливо било те да отидат, а не аз, аз не трябвало толкова да бързам, защото това правело лошо впечатление, превръщал съм се бил в “кариерист”, искал съм да изтикам, да прередя “другарите си по катедра”.

Не вярвах на ушите си, че изобщо е възможна такава подлост. Кипнах, взех думата и обясних, че става дума за друго нещо, че аз съм завършил там, че имам научен ръководител, че тамошната катедра ме кани като техен възпитаник да защитя дисертация там, че поканата е персонална, че просто няма как да се изпрати там друго лице вместо мен, щото те чакат мен и т.н. Призовах катедрата да ме подкрепи. Шефката обаче (името й на тази злобна жена беше Тина Шишкова, доцент по комунизъм!) заяви, че съм бил крайно нахален да искам да изпреварвам другите, че съм бил “болезнено амбициозен”, че съм бил станал “егоистичен кариерист” и т.н. Само един доцент по философия, който си имаше, човекът, зъб на шефката по партийна линия, и с който аз лично се уважавах, казваше се Христо Митровски, Бог да го прости, ме подкрепи. Ала неговата дума не тежеше вече, той беше бивш шеф на катедрата преди Шишкова, а “бившите” кой ли пък уважава?! Катедрата гласува да бъде изпратен друг на моето място. Този човек, впрочем, замина, стоя там 6 месеца, и като се върна, се похвали, че си бил купил… руски цветен телевизор! Така партията нанесе първия си, може би решаващ удар по моята научна кариера.

Мина една година, за това време аз се ожених за моето момиче. Един ден шефката ме извика в кабинета си и ми връчи една заповед на ректора, в която се прекратяваха трудовите ми правоотношения с университета, сиреч връчи ми заповед за уволнение и ме погледна с нескривана радост. От мен се искаше да се подпиша само. Месец преди това ми беше минала успешно т.н. “атестация”, по тази причина за мен тази заповед беше изненада. Попитах на какво се дължи тази специална чест. Глупавата доцентка ми каза, че заповедта е заради това, че не съм бил защитил дисертация, поради което се задейства клаузата, че понеже не съм пловдивчанин, автоматично трябва да напусна пловдивския университет. От гласа й лъхаше предчувствие за пълна победа над мен, наглеца, който със самото си съществуване застрашаваше статуквото в катедрата.
Да, ама “другарката-доцентка” не знаеше, че аз вече бях… пловдивчанин! Моята съпруга беше пловдивчанка, и аз автоматично се преобразявах също в пловдивчанин! Казах на доцентката този убийствен факт, който тя даже и не беше предполагала. Най-тържествено скъсах заповедта за уволнение пред очите й! Моето тържество беше пълно, ала с този си акт си завоювах предан до гроба враг, който при първа възможност щеше да ми нанесе смъртоносния удар.

А сега да се върна на случилото се когато “Партията” великодушно пусна в “творчески отпуск” ония, които десетилетия са нижели дитирамби за нейната непогрешимост, сиреч награди своите идеологически слуги и мекерета. Те, разбира се, с възхита приеха този жест и излязоха в отпуск, та да се “преустройват”. Наистина им трябваше доста време за да преживеят тази метаморфоза: от “гробокопачи” на капитализма да станат негови апологети; от комунисти да станат “демократи”; от дейци на тодорживковата нàука да станат… “учени”; от най-долнопробни лъжльовци да станат жреци на истината в храма на науката и пр. Аз пък най-нагло заявих, че не чувствам потребност да се “преустройвам”, понеже винаги съм се чувствал философ, а не “диаматчик” или пък “марксист” да речем като “демократа Жельо”. И по тази причина си почнах един свой курс по философия, а също и спецкурс за религията в рамките на философския клуб. И когато “марксистите” се бяха покрили вдън земя, и то не за месец или два, а за десет месеца, аз си водех своите лекции, и много студенти идваха да ме слушат не поради задължение, а просто от интерес.

По същото време издигнах идеята на базата на философския клуб да се предприемат стъпки за откриването на специалност “философия”, а също и на един философски факултет с оглед за превръщането на пловдивския… институт (както обикновено го наричаха хората) в същински университет. Тогавашният ректор отначало прие идеята, разговаря съвсем добронамерено с мен по този въпрос, каза ми, че сам имал идеи в тази насока, сподели ми, че има проблеми със собствеността на сградата, в която се помещаваше университетът. В тази връзка аз предложих да се създаде като начало един философско-теологически факултет и то именно под патронажа на католическата църква, която именно е построила преди 1944 година сградата, в която се помещаваше ПУ. По този начин проблемът със собствеността би отпаднал автоматично. Но в един момент ректорът, явно под натиска на съпартийците си от катедрата по “марксизъм” почна да се отнася съвсем хладно към мен и моите предложения, а пък в един момент в едно недалечно бъдеще самият той именно и ме уволни от университета.

Пиша и представям тия мои преживелици не за да се изтъквам или пък да се правя на важен, а само защото чрез тях мога да представя по-плътно онази тогавашна доста абсурдна атмосфера, в която пребивавахме. Комунизмът тръпнеше в предсмъртни гърчове и конвулсии, но точно тогава, подобно на змия, която е настъпена и се мъчи да се измъкне, и той стана особено жлъчен, злобен, отмъстителен и отровен. Ония пък, които сега се питат за причините на днешната криза в българското образование, в тия записки могат да открият някои поводи за по-сериозен размисъл, защото в тях аз показвам, макар и само като щрихи, ония деформации на една абсурдна система, която, за съжаление, у нас все още по инерция си съществува в някакъв смисъл дори и до днес, и то ненакърнена, все същата, неизменна. Да не говорим пък за един манталитет, преизпълнен с дива озлобеност спрямо личностното и спрямо по-освободеното поведение на личността, който не само тогава, но и до днес си съществува, пък макар и в някои по-специфични форми на проявление.

И така постепенно страната се готвеше за “първите свободни избори”, тези за ВНС, от лятото на 1990 г. Аз, както казах, бях улисан във вътрешно-университетски проблеми, и общо взето се бях отказал от политическа активност. Спомням си, че един път ходих в клуба за демокрация, в която се почваха люти битки за попадане в листите; отвратен от видяното, аз повече не стъпих в него. Синът ми пък по това време беше на една година, съпругата ми продължи следването си, и аз се грижех и за него, така че в тази кампания на СДС преди изборите не участвах; ходих само на някои предизборни събрания, където с ужас видях, че някакви странни субекти с крещяща личностна недостатъчност (да не споменавам имена!) се бяха натикали на най-предни места в листите. Разбира се, на самите избори подкрепих СДС, като се наложи да си затворя очите за некачествените хора, които бяха в листите; така, впрочем, съм гласувал на много избори оттук-нататък – заради каузата ни се налагаше да преглъщаме толкова много разочарования, произлизащи от така некачествения “кадрови състав” на тогавашната опозиция.

Но да оставим тия неща, въпреки всичко тогава преживяхме едни все пак възторжени дни. Спомням си как по улиците минаваха коли на СДС с високоговорители, от които звучеше песента “45 години стигат…”, а пък хората на улицата спираха и масово вдигаха ръка със знака “виктори”. Отвращението от комунизма сякаш беше повсеместно и масово. Хората бяха усмихнати и приветстваха раждането на едно ново време, в което гадостите на комунизма щяха да бъдат изтикани от живота ни, та най-после да заживеем нормално и човешки. Всички демократични хора смятахме, че е дошъл моментът комунистите най-после окончателно да бъдат изтикани от властта, и то завинаги. Почти никой не се съмняваше в победата на СДС. Ала съдбата – или по-скоро сценаристите от ДС! – ни бяха подготвили доста дълга поредица от всякакви и доста разнообразни разочарования.

Добави в Svejo