Дойдох от провинцията, сама с малката си 8-годишна дъщеря. Минахме през кордон от милиция и влязохме на площада. Помня, че дъщеря ми ме стискаше инстинктивно за ръката и все гледаше към милиционерите. Хората вървяха усмихнати с плакати в ръце. Дишахме с пълни гърди свободата, беше чудесно. После имаше още много такива мигове. Това е нещо което не можеш да купиш с никакви пари. Голяма работа, че там някои зад гърба ни мишкували и си правили дребни сметки, че ни предавали. Радвам се, че съм участвала в тези събития.
В понеделника след митинга в голямото междучасие ни събраха в учителската стая и ОФ-председателката прочете протестна декларация срещу ония "екстремисти и лумпени" в София. Предложи да се гласува и изпрати в София. Тогава попитах колегите били ли са там, видели ли са какво е било, че са готови да го осъдят. Казах им, че така могат да обесят някого без да са разбрали какво е направил. Настана гробна тишина, никой не смееше да ме погледне, вдигнаха ръка и се изнизаха гузни от учителската стая. А ОФ-деятелката ми се заобяснява, че така й били наредили.
От 50 човека аз бях против и две колежки, мои приятелки се въздържаха. После двете ги заведох на втория митинг. Беше много студено, молих ги да си тръгваме, но те бяха отворили такива очи, че не помръднаха, докато митингът не свърши.
(Разказ от анонимен читател в коментарите към темата Невероятен подем на човешкия дух)
Няма коментари:
Публикуване на коментар