Великото време и разцветът на бандитизма в България (20)

Ето че стигнахме до четвъртата година на младата ни демокрация, която както тогава, така и сега, си е в окаяно положение. Комунистите, мутрите, предателите, ченгетата и пр. пасмина и тогава, и сега, са на най-челни властови позиции, а пък ние, искрените радетели на демокрацията, сме си в опозиция и в немилост.

За да е така и тогава, и сега, явно има нещо сгрешено, защото, съгласете се, не е редно, пък е и същински позор тия, дето през годините на прехода пречеха на всички до една реформи, направили възможно приемането на България в Европейския съюз, да се кичат като сегашни наши управници с лаврите за това историческо, пък макар и невероятно постижение на нацията! Но тогава, в 1993 година никой не е мислил, че някога ще доживеем да сме в Европейския съюз, това тогава си е чиста фантастика, макар че има нещо, което ни е движело във вярната посока - и това са ценностите, в които вярвахме, ценностите на свободата и демокрацията. Комунистите тогава, разбира се, си вярваха, както и винаги в историята си, в "ценностите" на кражбата, далаверите, лъжите, измамите, убийствата...

Сега като се питам за какво да пиша в тия толкова мъртви за страната години, в които обаче мафията преживя най-великото си време, наистина не се сещам за нещо, за което си заслужава да се пише. След като акциите на СДС за свалянето на селския хитрец и предател Жельо Желев от президентския пост се провалиха, правителството на Жельовия човек Беров се укрепи, и почна онова свое бездействие, което доведе до пълно беззаконие и парализа на властта, а също и до невиждан разцвет на мафията. Самият Беров беше крайно смешен изкукуригал професор, когото в средите на опозицията съвсем уместно и веднага нарекоха "сламеният човек", понеже беше турен там като някакво чучело, а пък в същото време анархията нарастваше, държавата сякаш мигом замина в пенсия след като пенсионер стана премиер. Той, горкият човечец, Беров де, като всеки пенсионер гледа докато е на власт поне да се възползва от услугите на правителствената болница, та да си направи някоя и друга операция безплатно: туряха му байпаси на сърцето за да се подмлади поне малко. И чене по-свястно изглежда му туриха понеже предишното му хлопаше из устата когато си четеше написаните от някой изказвания. Веднъж сламеният човек трябваше да поднася венец на паметника на Левски, и там, разбира се, публиката намери за нужно да го освирка; Беров се нацупи и веднага почна да кори протестиращите, да ги нарича "вандали", понеже били освиркали не само светиня му, ами и един вид и самия Апостол! Явно това нищожество така се беше замаяло, че от пиедестала си на временен властник се беше почнало да се идентифицира и да се мисли за сравнимо не с кой да е, а комай със самия Левски! Та Беров си се пъчеше на парадите, омаян и окаден от тамяна на така случайно сполетялата го слава, наставникът му Жельо си правеше същото, а пък двамата един до друг бяха толкова окаяна картинка, която наистина олицетворяваше непрокопсалата и съвсем карикатурна нова българска демокрация.

Този период беше период на тържеството на безличията. Безличен и сивичък беше и председателят на Парламента Александър Йорданов, бивш доцент по български език от Шуменския институт, комуто съвсем случайно се беше паднала ролята на "велик държавник". В такава ситуация дребничките души направо се побъркват, и А.Йорданов, надут като балон, се преструваше на крайно важен на най-високата трибуна в Парламента, нищо че си беше просто един най-послушен слуга на Доганчо и на комунистите; а пък един човек без капка достойнство просто няма как да е личност. За премиера и президента вече казах. По това време пък начело на БСП беше застанало едно друго недоразумение, наречено Жан Виденов, бивш комсомолски кадър, когото Лилов тури на поста, та да може да си го манипулира както си пожелае: Лилов пък явно се е мислил за българския Дън Сяо Пин. Жан Виденов в тази ситуация на тържество на безличията започна да набира сила, също да се прави на важен, нищо че издишаше по всички линии - и нищо че всяко негово изказване си беше една абракадабра, подобна на тия, които сега изрича неговият наследник в партията им Гоце Първанов. Общо взето в този период на нашето развитие най-ярко изпъкна един от най-големите дефекти на нашата демокрация, а именно липсата на по-широко скроени личности, способни да поемат някаква историческа мисия и да решават насъщните държавни задачи. Точно заради този личностен дефицит, за който аз още тогава пишех в непубликуваните или в съвсем рядко публикуваните ми статии, нашата демокрация така буксуваше, тъпчеше на място, а често и завиваше назад.

По това време на безличие взе да се размърдва и правешкият хитрец Тодор Живков, който вече като пенсионер усети, че току-виж пак е дошъл неговия час, след като народът ни не можа да си роди свестни лидери и след като ни уж управляваха някакви се крайно жалки кукли на конци в лицето на Жельо и Беров. Тодор Живков тогава почна да дава интервюта, него го посети и му оказа чест дори "мандатоносителят" Доган, и, доколкото си спомням, му цуна и ръка, къщата на Живков в Бояна стана нещо като място за поклонение или като нова Мека, където се изниза целият ни така продажен и лицемерен елит, а пък горкият народ охкаше и стенеше от мъка като се сещаше какви блажени години е преживял под крилото на своя "Тато". Разпространяваха се пошли митове за това, че "Тато" подобно на Сталин не е взел и едно левче от държавните пари, че бил беден като църковна мишка, че обичал народа си и бил готов отново да се пожертва за него, като го възседне с удоволствие. А пък една жена дори разказа прочувствени спомени за това как още когато Т.Живков бил на власт, тя му кърпела чорапите защото той бил много икономичен и подобно на Левски не разрешавал да се хвърля нахалост за нови чорапи народната пара. Ей такива сърцераздирателни истории се разказваха тогава на наивния народец, и той ги слушаше със зяпнала уста, което пък ме кара да си мисля, че не в момента сме в най-тежкия си период като нация, че не сега, в 2007-2008 г., когато пиша тия записки, простотията на нацията ни е в най-високата си точка, а именно тогава. За това свидетелства и фактът, че тъкмо в това време почна да набира сила явлението Слави Учиндолски, но пък за сметка на това нищо още не се знаеше за бат Бойко, което говори, че сега сме по-напреднали в туй отношение. Впрочем, в този период Т.Живков си е търсел гавазин за все по-честите си публични изяви и точно тогава се е спрял, изглежда, на перспективния и така жаден за медийни изяви суетен пожарникар.

В този период, както казах, беше разцветът на бандитизма: почнаха да пренасят през граница срещу прилични подкупи за митничарите какво ли не, като се почне от алкохол и цигари, та се свърши с наркотици, проститутки и оръжие от всякакъв калибър, включително и самоходно. Тогава по улиците на всяка крачка опъваха сергии по-предприемчивите ни санародници и търгуваха с всичко, особено с китайски и турски боклуци и с вносни цигари примерно също. Мутрите от по-нисък калибър пък изнудваха тия новоизпечени търговци и така си трупаха състоянийца. Тогава също много се търгуваше незаконно с валута понеже нямаше чейнч-бюра за всички, ами разни тъмни субекти се бяха отдали на този бизнес. Един вид банките във вид на мургави и не чак толкова мургави бандити си стояха на крака по тъмните ъгли на улиците и продаваха валута на всеки, а най-често просто мамеха, като продаваха вместо банкноти умно сдиплени бели хартийки (наричани "кукли"). Инфлацията си пълзеше упорито нагоре, аз си спомням, че когато Ф.Димитров беше свален, доларът беше 22 лв., а германската марка трябва да е била към 8-10 лв. При Беров левът упорито, макар и бавно, се обезценяваше, за да се стигне при Виденов до хиперинфлация от 3000 лева за долар. Хиперинфлация, изяла до шушка спестяванията на нацията и направила много другари ей така, заради хубавите им очи, пребогати кредитни милионери.

А пък в това време моя милост, имам предвид в края на 1992 и началото на 1993 година бях за малко, както вече казах, директор на Хуманитарната гимназия. Шефът на инспектората ме прати без писмена заповед да подиректорствам и не се сети да поднесе на министъра трудов договор, така че аз съм единственият чиновник, който след като около два месеца беше директор, за това нещо не получи и един лев заплата. Но както и да е, тогава времената бяха доста смутни и странни, та се случваха и такива куриози. Чудя се изобщо дали да пиша за този епизод, но май се налага, та да се разбере нещичко и за ситуацията в образователната ни система.

Тази т.н. Хуманитарна гимназия (а тогава си я наричаха гимназия "Димитър Благоев") е онова знаменито училище, което е било обзаведено навремето, още през 19 век, с внушителна сграда, и в което са преподавали и учили много известни личности; тогава училището е носело името Първа мъжка гимназия "Княз Александър Първи Батенберг". Когато влязох в това училище на входа, вътре, в едно грамадно фоайе със стълбища, ме посрещна огромна гипсова статуя на комуниста Димитър Благоев, намазана отгоре с бронз. Този факт крайно ме озадачи: каква ли връзка пък е имал основателят на БКП Благоев с класическото училище - явно никаква?! А иначе сградата е импозантна, с голяма актова зала, с изографисани стени и тавани, с паркет и огромни дъбови врати от едно време, с хубави кабинети, някои от които са с амфитеатрално разположение на ученическите банки. Изобщо в сградата витаеше един дух, който аз веднага долових и той ме ентусиазира да направя нещо, та училището да блесне в полагащия му се блясък и великолепие.

Направих среща с учителите, мнозинството от които ме посрещнаха крайно наежени: аз за тях съм бил натрапник, пуснат там от "новата власт", на която обаче й оставаха още седем дни управление! На всичкото отгоре експертката от инспектората, която ме представи на "колектива", понеже е имала зъб на шефа, който, както казах, я наричаше в очите комунистка, обяви, че аз съм още без заповед от министъра, сиреч в прав текст призова колектива да не ме признават за директор, един вид защото са в правото си да не ме слушат. Но понеже тия неща ставаха няколко дни преди новата година, училището излезе във коледна ваканция. Аз през цялата ваканция разучавах архивите, за да науча повече за училището, което наистина има бляскава история. Например открих една стара паметна книга с кожени корици, в която прочетох записки, оставени от княз Батенберг, от княз Фердинанд, от Стефан Стамболов и много други, които като са идвали в училището, са пишели своите пожелания и впечатления. Навсякъде по документите пишеше "Първа мъжка гимназия княз Батенберг", и ето че аз, понеже тогава се обсъждаше как да се промени името на училището, предложих да се нарече "Първа реална гимназия княз Александър Батенберг". Това, разбира се, ужаси заместник-директорката, правоверната комунистка Соня Кирчева, която още тогава е крояла планове как да ме гътне, та самата тя да седне на креслото на директора. И понеже вече правителството на СДС беше паднало, това се оказа нетрудно: докато шефът на инспектората, пък и моя милост също, не си мръднахме задниците да идем в София и да издействаме подписването на моята заповед за назначение, другарката Киркова вече е била направила пътека до министерството; скоро тя стана директорка, та и досега е такава.

Открих обаче в моите проучвания и нещо друго: имало е в началото на съществуването на гимназията един дългогодишен директор, който се е наричал Димитър Благоев. Той, разбира се, не е имал нищо общо с комуниста Димитър Благоев, просто са били съименници. И другарите ми предложиха гимназията да си остане с името "Димитър Благоев", ама вече да не е оня, ами този Димитър, сиреч уж в чест на едновремешния й директор да оставим непроменено името й! Виждате колко са умни другарите, а?! Готови са на всякакви, дори и на най-главоломни салтоморталета, само да тържествуват наглостта и простотията им. Аз възразих и написах писмо до министерството и до кметството с предложение да се възстанови историческото име на гимназията. Ето тук се появи първия ми сблъсък с другарите-комунисти, които наистина бяха подавляващо мнозинство, понеже това все пак е най-елитното пловдивско училище. Те настояваха да си бъде Д.Благоев името, и предложиха също в духа на демокрацията "колективът" да се произнесе. Аз знаех, че те ще спечелят, но на съвета държах едно слово, с което се опитах да пробудя в тия кратуни някакво съзнание за културно-историческа съпричастност, но не би, те си държаха на своето. Тогава аз направих тактическа грешка, понеже те говореха, че Д.Благоев оттук-нататък щяло да се нарича училището, но не в памет на комунистическия вожд, а в памет на оня исторически директор, аз се изпуснах и запитах: а какво прави статуята на вожда ви долу в антрето, какво да правим сега с тази статуя? Другарите в един глас креснаха, че трябвало да си стои, понеже била с "художествена стойност". Аз пък казах, че не е така, че е най-кичозно произведение от времето на култа към личността и трябва незабавно да се махне. Казах дори, че с един чук да се разбие пак става, защото няма никаква стойност. Тогава неколцина най-твърдоглави комунисти завиха на умряло, а пък съпартийците им скръцнаха със заби. Присъдата ми вече беше произнесена.

Случи се тогава една люта зима и си спомням как всичко беше замръзнало, а от стрехите висяха огромни ледени висулки. Навън сякаш се беше появил един приказен бял свят, на който часове с истинско наслаждение се любувах, гледайки през прозореца на кабинета. И си мечтаех да си възвърна свободата, понеже от глупостите, с които ми се налагаше да се занимавам, вече ми беше писнало.

И когато другарите след няколко дена ми спретнаха "стачка", за да си спасят гипсовата кичозна статуя на вожда им, и за целта взеха че смениха патрона на директорския кабинет, та аз да не мога да вляза там, аз изобщо не се занимавах повече с тази пошла комунистическа напаст. Веднага отидох при шефа на инспектората и му казах, че се махам. Той не възрази, самият той чакаше момента, в който новият министър ще го уволни. И П.Станчев като мен не беше службогонец, щото ако беше, като нищо щяха да го оставят - стига да се беше унизил да ги моли. Но той имаше достойнство и беше личност: затова ние с него така добре се разбирахме. Месец след мен и той беше уволнен. Другарите никому не прощаваха ако усетеха, че има поне капка достойнство. А пък агонията на българското образование слабо ги интересуваше още тогава - та и досега. Важното е само те да са на власт, пък всичко друго нека да иде на поразия...

(Следва)

Добави в Svejo