Виденовият разгром на икономиката: тоталното опоскване на благодушната нация (23)

През 1994 година другарите дойдоха на власт по народна воля, също както и през 1990 година, когато пак имаха пълно мнозинство в Парламента, а пък след няколко месеца само се провалиха и уж сдадоха властта. Че са некадърни да управляват в новите условия – това другарите, предполагам, са го знаели сами. Но те властта никога не са я разглеждали като възможност да работят за “общото благо”, не, няма такова нещо: за тях властта винаги е била начин себе си да уреждат, да “присвояват”, да мързелуват, да паразитират на гърба на обществото. Това е най-интимната същина на комунизма от появата му та до наши дни: той е стратегия за оцеляването на лумпените и паразитите. Да сте видели някъде комунист да упражнява обществено полезен труд?!

Не, той само “ръководи”, сиреч пречи и обърква, той се преструва, че уж нещо прави, а цялото му внимание е към кражбите и далаверите. Аз за тази най-дълбоко скрита вътрешна същина на комунизма съм писал в други свои книги (примерно в УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА), та затова нека тук да се въздържа от по-пълни анализи на нравствено-психологическата същност на този чудовищно низък феномен, какъвто е комунизмът.

И ето че тогава, в 1994, и в началото на 1995 година другарите, грабнали властта, мигом запретнаха ръкави да крадат както само те си знаят. Не че някога изобщо бяха преставали с кражбите си де, не, няма такова нещо, те си крадоха през цялото време след 1989 г., да не говорим пък за преди това. Но ето сега крадоха като за последно; оказа се, че не било за последно, и много пъти после пак ще крадат, но те наистина крадоха като за последно, понеже явно са си мислили, че е за последно. Бяха минали 5 години от промяната-подмяна, ала собствеността продължаваше да си бъде държавна, сиреч ничия: грехота е при това положение да си на власт, пък да не крадеш. И другарите бодро обслужваха с фирмите си на входа и на изхода на предприятията, които иначе ръководеха и вътре, бидейки представители на държавата, директори и пр. Тия държавни предприятия бяха изсмуквани както жадния паяк изсмуква една след друга всички попадащи в мрежата му мухи; държавните заводи се оказаха златна мина, от която другарите яко черпеха всичко, което може да се окраде – и го преливаха в частните си фирми. Така за няколко години яко крадене комунистите доведоха държавата до пълен икономически крах, защото си бяха изобретили много хитра схема за изсмукване на ресурса на държавната собственост. Ще се наложи пак да покажа как се правеше всичко тогава, понеже младите изглежда съвсем не се досещат даже.

Другарите, в качеството си на директори на държавните фирми управляваха тия фирми крайно калпаво, т.е. фирмите бяха губещи. Това предприятие, трупащо непрестанно загуби, вместо, както е нормално, да дава все пак някакви печалби, е най-любопитно изобретение на късния комунизъм, който по тази схема изтощи целия ресурс на обществото – и го окраде най-брутално. Едно предприятие става губещо когато на неговия мениджър, примерен член на БКП, не му пука за самото предприятие, понеже той мисли само за кражби, мисли само за това какво да присвои и как да го прехвърли в своята частна фирма – или във фирмите на своите съдружници-другари по разбойничество, пак комунисти, естествено. Всички доставки на държавното предприятие се поемат от услужливите фирми пак на другарското братство, което доставя негодни суровини и материали, и то на колосално високи цени; подписва доставките самият другар-мениджър, който иначе е собственик или съдружник на обслужващата фирма. Онова пък, което все пак е произведено, се дава за реализиране на пазара и то пак на фирми, също така свързани с разбойническия мениджърски екип. И те получават тази готова продукция на крайно ниски цени, поради което и оттук се изсмуква колкото се може повече икономически ресурс от горката държавна собственост. Но тъй като при такива условия нито едно предприятие на света не може да съществува, понеже то неизбежно става губещо и отива стремглаво към фарит, то държавата, която е в ръцете на същата тази крадлива партия, всяка година налива чрез бюджета колосални средства, за да държи в полуживо състояние икономиката. Така средствата от бюджета директно преливат в крайна сметка във фирмите на другарите, които именно бяха запретнали ръкави да крадат като за последно. Така, или именно по този начин възникна у нас “пазарната икономика”, като държавната собственост беше присвоена по най-банален комунистически, сиреч по чисто разбойнически начин от хероите на по комунистически разбираната “приватизация”.

Но и това им се видя малко, защото добре се знаеше, че по този начин държавата скоро ще капитулира – няма откъде да се черпи ресурс, след като постоянно държавата налива все едно в каци без дъно целия ресурс на обществото. И тогава другарите в лицето на Виденовото правителство измислиха един друг начин да окрадат най-апетитните парчета от държавната баница – и този начин за узаконено разбойничество беше наречен “масова приватизация”. Имаше по времето на Виденов един министър на икономиката, който се наричаше Румен Гечев, който уж бил най-модерен експерт, учил бил в Америка. Та икономиката по думите на Виденов и на този пишман-министър трябвало да се приватизира “социално справедливо”, сиреч да стане така, че социумът да бъде избаламосан, а пък другарите да турят ръка на всичко. И ето че се почна една славна кампания за “раздържавяване”, която се свеждаше до следното. На всеки пълновръстен наивник в отечеството му дадоха някакви си “бонове” или “точки”, доколкото си спомням дадоха по 20 000 такива точки. На наивния народец почнаха мигом да му текат лигите, ами наистина, държавата мигом ощастливи всички, и хорицата изведнъж се почувстваха "рентиери" и "акционери", и почнаха да се чудят за какво да използват огромните капитали, които ей-така, по магически начин, се озоваха в ръцете на цялата хептен немислеща нация от наивници. След това излязоха списъци, в които партията тури най-апетитните заводи и предприятия, сиреч всичко онова, което си искаше да лапне още на първия стадий на приватизацията. След това другарите основаха “приватизационни фондове”, в които наивният народец трябваше да внесе боновете си, и после да почне да чака някакви печалби и ренти – по начина, по който се чака от мъртвец писмо. И както се досещате никой нищичко не получи, а другарите успяха да турят ръка наистина на онова от държавната собственост, което все пак ставаше за нещо – и така станаха “социални капиталисти”. У нас, зер, всичко е социално, и капитализмът ни е социален, и президентът ни е социален, и цялата ни мафия е социална, и бат ви Бойко Борисов даже е социален - от социалното май трудно някога ще се отървем.

Пак се виха хора, пи се руйно вино, ядоха се кебапчета – за да се отпразнува появата на българския “социален капитализъм”. Докато народът се радваше и празнуваше неистово внезапното си озоваване в рая, другарите измислиха още един начин на ограбят нацията от наивници, каквато ние доказано сме. Ето доказателството на моето така категорично твърдение.

Известно е, че българският народ е спестовен. Бабичките от мизерните си пенсии отделяха по нещичко години наред в т.н. “бурканбанки”, това изобретение на социалистическия възход, когато в буркани не се слагаше само лютеница, ами и банкноти – та да не ги докопат и изядат мишките. Та другарите отдавна търсеха начин как да турят ръка на спестяванията на народа, които били не знам колко си милиарда – и като са мислили за тия милиарди, на другарите им са течели най-обилни лиги. И ето какво измислиха.

Другарите изведнъж станаха… банкери; партията постави задачата банковото дело да бъде поставено на капиталистически основи, и по тази причина държавните банки почнаха да отпущат кредити на проверени и сигурни другари, които пък основаха свои частни банки. Като гъби след дъжд почнаха да никнат банка след банка: първа частна, втора частна, трета частна, социална, популярна, популистка, православна, даже... ортодоксална банка се създаде, в която влязоха другари-ченгета с митрополитски титли, не знам каква си още банка и пр. Някои другари пък основаха банкови къщи, пирамиди и не знам какво си още, и почнаха да наддават лихви, която от коя по-огромни, та да набарат заветните парички на благодушно-наивния народец. Банките обещаха на народа спешно социалистическо-капиталистическо забогатяване, и наивният народец рипна като ужилен: и последната бабичка извади де що банкнота има от бурканите и припна чевръсто да занесе парите си в другарските банки за огромни лихви. Спомням си, че дори и аз тогава почнах да изчислявам как ще стана милионер като внеса някаква сума пари, и как от нейните лихви ще мога да се издържам, та да си пиша на спокойствие книгите. Истерията явно е била съвсем масова, щом като скептици като мен са й се поддали. Парите от спестяванията отидоха в разбойническите банки на другарите, на които явно са им течели най-обилни лиги като са гледали колко пара извади от бурканите спестовния и крайно наивен народец.

След това трябваше просто да се довърши замисъла за тотално опоскване на нацията като натрупаните от банките средства бяха раздадени пак на примерни другари и “наши хора”, които получиха огромни кредити: който другар колкото си е пожелал, толкова са му дали. И другарите или обърнаха в твърда валута тия пари, или пък са ги вложили в недвижимост, или в някакъв друг твърд, а не книжен капиталец. В резултат на тия акции на разбойниците финансовата система нямаше как да не се разклати; имаше тогава начело на БНБ (централната банка) един управител, проф. Тодор Вълчев, който тогава стана медийна звезда, ярка почти колкото сияйна звезда сега е бат ви Бойко Борисов, и професорът най-сладкодумно обясняваше как съвсем скоро всички ще забогатеем и ще станем милионери. Впрочем, къде се дяна след икономическата катастрофа този професор, къде е сега той, дали не е на доживотна почивка на Бахамските острови за неоценимите услуги, които оказа на крадливата партия за тоталното опоскване на българската нация?!

И скоро се почна една страшна инфлация, тя се ускоряваше постепенно, та народът да не се усети, а пък когато се усети, да бъде вече късно. Даже и някой като мен да се усетеше, пак нямаше какво да направи, понеже партията предвидливо беше забранила търговията с валута. Та примерно и да искаш да защитиш парите си като ги обърнеш в твърда валута, в долари или германски марки, да няма къде да го направиш, та да стане в крайна сметка така, че и на твоите пари да тури ръка алчната партия. Можеше, разбира се, да отидеш на черния пазар, където разни мургави чейнчаджии щяха да ти обменят парите, стига да не те метнеха и вместо долари да получиш правилно сдиплени листчета хартия, това се наричаше “кукла”, отдолу хартийки, а отгоре някой и друг долар. И така, нещата вървяха към хиперинфлация, и тя дойде като гръм от ясно небо, и при нея изгоряха абсолютно всички спестявания на наивния народец, който загуби всичко, до последната стотинка, който беше обран до шушка. С това ще бъде запомнено жан-виденовото време, в което, както се вижда, самата държава най-старателно обслужваше другарската разбойническа партия за цялостно реализиране на нейната гениална идея за най-пълното и окончателно опоскване на цялата нация.

Ще завърша с една лична история, както обикновено. Аз лично винаги съм бил човек с широки пръсти и у мен никога не се са въдели някакви спестявания. Жена ми обаче имаше някакви книжки, детски влогчета, подаръчета от баби и дядовци, за сватбата всичко, което ни подариха, също беше вложено старателно в книжки, които си бяха на името на съпругата ми. Аз си спомням, че по едно време взеха да ме обземат някакви неясни страхове и почнах да моля жена ми да вземе поне да купи един хубав цветен телевизор, защото някак си ме беше страх да не изгорят парите. Тя, разбира се, ми се изсмя и ме нарече идиот: не трябвало да се пипат парите ни, защото лихвите в банката били такива съблазнителни, че било престъпление да си извадиш в такъв момент парите оттам. Аз обаче бях упорит и почнах всеки ден да тормозя жена си не само телевизор да купим, но да купим поне и едно видео, и също да ми купи на мен една пишеща машинка, електрическа, тогава още нямаше компютри – ако не броим тия от Правец, ама те си бяха боклуци. След като употребих цялото си красноречие жена ми най-после се пречупи и купихме цветен японски телевизор, видео и една пишеща машинка за мен. Тази операция сега ми показва, понеже помня цените, че в книжките ни останаха пари за поне още десетина цветни телевизори. В същото време бабата на жена ми, която цял живот на село е отделяла “бели пари за черни дни”, по идващи до мен оскъдни сведения трябва да е имала пари поне за два-три апартамента, или поне за стотина цветни телевизора, които обаче пари си стояха мирно на високи лихви в банките на другарите. Аз много пъти отварях дума да ми дадат от тия пари да почна някакъв бизнес, дори по едно време бях почнал вестник да правя, ама в семейството всички скочиха да ме упрекват, че съм бил разсипник, че парите трябвало да стоят в банка, та да се печели “безрисково” от лихвите. Когато инфлацията потръгна нагоре аз почнах всеки ден да говоря на моите хора, че трябва веднага да се изтеглят парите и да се обърнат в долари; моите хора ме обявиха за луд и повече не се занимаваха с мен: та наистина, безумие било да се теглят пари, след като успоредно с инфлацията растяха и лихвите, та партията се грижела била за всички! И така стигнахме до ония радостни дни в 1996 година, когато българският народец загуби всичко, когато парите на всички изгоряха за броени дни. Тогава всички се юрнаха да теглят парите си, но това вече не можеше да стане. Помня само, че с всичките пари, които ние имахме, жена ми като все пак можа да ги изтегли, успя да ми купи две опаковки лекарства за сърцето, за да не умра от сърце в близките няколко тежки месеца. А пък парите на баба й, Бог да я прости, изгоряха до шушка; горката бабка обаче до последния си ден си обичаше Жан Виденов, понеже й се виждал много красив – и дума не даваше да се издума срещу него. Враговете на милия Жанчо по нейните думи били устоили този разгром, именно седесарите и пустите му американци, те били скроили шапката на Виденов, та да дойде на власт злодеят Костов. Ето такива глупости партията пусна спешно тогава на медийния пазар, та да защити имиджа си, а пък бабичките слушаха, вярваха, кръстеха се, и... простиха всичко на другарите, а пък намразиха за вечни времена демократите! Пей, олигархио, случила си на народ: с такъв народ всичко можеш да постигнеш! С такъв и толкова прост народ, да, така си е, трябва да се каже и това...

Това е. Такива са фактите, които грижливо се крият от услужливите медии. Някой да е чел нещо за тия събития някъде? Някой да е чул самата истина за това време, която тук просто се опитвам да загатна? Не, няма такова нещо, сега всички мразят… Костов, който после успя да въздигне на крака банкрутиралата тотално държава. И обичат Виденов, който, горкият, бил невинна жертва на “злокобния заговор” на СДС и на Костов, който, представете си, с помощта на ЦРУ успял да провали амбициозните планове на младия ни премиер, да предизвика крах, та да дойде на власт – ух, колко е ужасен този Костов, представете си! Нали точно тази интерпретация сте срещали по вестниците, дами и господа, признайте си де?! И помислете най-после малко, та да разберете; спрете най-после да вярвате все още на лъжците де, срамота е!

(Следва продължение, а всички есета от този цикъл можете да ги намерите ето тук.)

Добави в Svejo