На какво се опира склонността за философстване? (2)

Лекция втора: Как се философства?

2.2.На какво се опира склонността за философстване?

Вероятно съществува една чисто човешка потребност – и възникнала на тази основа склонност – за философстване. “Философията е човешка потребност” е мой любим израз за схващане на същината на философстването, който често използвам. Излиза, че нашата човечност по някакъв начин достига до самата себе си – и намира самата себе си! – тъкмо във философстването. Философстването нещо ни “дава”, то ни осигурява нещо, без което не можем да бъдем себе си, не можем да сме човешки същества в истинския смисъл. И от тази гледна точка не се ли оказва, че склонността към философстване всъщност е склонност към търсене на самия себе си? Не излиза ли, че точно тя ми дава първоначалния тласък, за да поема по пътя, който води до мен самия?

Нещо в мен ме зове да се захвана за философстване. Да почна да философствам – това съвсем не е случайно, то не е инцидент, то е изява на моята човечност и на потребността ми да бъда себе си. Обикновено се смята, че “разфилософствалият се” всъщност се е отдал на мисленето, сиреч начало на акта на философстване е размисълът, замислянето. Философстващият мисли и… пише или говори. Да съм склонен да философствам означава да съм склонен да се замислям, а също – евентуално – и да пиша или пък да говоря, да изговарям гласно своите мисли. Интересно ми е – от тази гледна точка – що за хора са ония, които не са склонни да се замислят! Или ония, които не са склонни да обличат в думи своите мисли, да изразяват мислите си чрез думи – писмено или на глас! А явно точно това се е случило на ония, които – представете си! – не били склонни да философстват!

Ето че сведохме склонността за философстване до нещо по-базисно: до склонността и потребността да мислиш и да изразяваш своите мисли с (чрез) думи. Ако съм се отказал от човешката потребност да мисля, то това говори, че в същата степен съм станал по-малко човек. Ако съм се отказал от човешката си склонност да философствам, ако съм пренебрегнал задачата си – като човешко същество – да мисля и да изразявам мислите си с думи, то това показва, че нещо в мен съвсем не е както трябва. Дали не съм се в същата степен “обезчовечил”?! И не се ли оказва, че дълбоката човешка потребност и склонност за философстване е начин да изразя и да засиля своята човечност, да бъда в свое лице човекът?!

Налага ми се тук да направя известно отклонение от тази същностна линия на движение на мисълта, към която до този момент се придържам. Известно е, че на някои географски ширини мисленето съвсем не е особено престижно занимание – както е примерно на други такива. Не искам обаче да кажа, че тази склонност към мислене се дължи на “географския фактор”, не, няма такова нещо. Е, нека тогава да бъда по-директен: “най-мразим да мислим” е доста широко разпространена склонност не само в някои региони на България, а и, струва ми се, и съвсем повсеместно. Според това, излиза, че по нашите земи също така мразят и да философстват. От казаното по-горе пък излиза, че в същата степен са се и отказали от задачата на човека: да бъдеш себе си. Ако пренебрегваме системно и постоянно най-дълбоката нужда и потребност да бъдем себе си, да бъдем човеци – чрез кардиналния си отказ от мислене и философстване – то това, изглежда, води до други, доста ужасни последици. Има ли смисъл тогава да се чудим защо, примерно, сме и най-бедни?! Умствената ленивост – мързелът за мислене – нима не е главен фактор за една интелектуална бедност, която просто няма как да не води до всяка друга бедност, до всяка друга мизерия. Човешкото в нас самите е най-ценният ни капитал, то е нашето истинско богатство. А ние тъкмо към него проявяваме такова престъпно безхаберие! Нима това не обяснява изцяло защо такава ни е съдбата?! А има други нации, в които мисленето е на особено висока почит, там уважават мислещите хора, в такива страни – например в Германия – философията се е оказала най-главен начин за изразяване на немския дух. И такива народи имат невероятни постижения не само в своето културно и интелектуално развитие, ами и във всички останали сфери на живота. А у нас не е така – нима е толкова трудно да се схване защо е така?!

Връщам се при своя анализ. Да мислиш, просто да мислиш, едва ли е израз на философска инициатива. “Философското” в отдаването на мисълта явно си има някаква специфика, която трябва да се долови. Не всяко отдаване на мисленето може да бъде наречено философстване. Защото може да мисля и ставащото да не е философстване. Мисля и когато решавам задачи по математика, също ми се налага много да мисля когато анализирам някои събития и процеси в човешката история. Човек мисли постоянно, много е трудно, впрочем, да се избяга от тази наша човешка орис – да мислим, да търсим, да се опитваме да разбираме. Ето че ония, които си въобразяват, че са се отървали някак си от “тегобата” на мисълта, доста се заблуждават: няма как да стане това. Щом си човек – мислиш. “Мисля, следователно съществувам” (Cogito ergo sum) е философския принцип на великия Декарт. На това твърдение Декарт опира цялата си философия. Декарт – математикът-философ.

Как се мисли по “философски начин” няма как да се обясни ако сам не си го направил някога или пък преживял. Отвън, по външен начин не може обясни как се философства, да се обясни именно на тия, които никога не са го правили и дори не са усетили в себе си импулса да поискат да го направят. Стъпка по стъпка, частица по частица човек може да събира и изработва своето разбиране за едно или друго нещо, и това става само като опитва, като се захваща да го прави, като е настойчив в правенето. Опитваш, грешиш, проваляш се, и започваш отново и без умора. Нищо не става наготово, ей-така, без усилие и без настойчивост. Няма как да стане.

Та значи аз мисля постоянно и по много начини. Когато решавам математически задачи също мисля, ала по друг, много по-различен начин в сравнение с този когато се мъча да философствам. Има някакви граници, които не трябва да преминавам: ако почна да “философствам”, например, в час по математика, това едва ли ще бъде възприето добре от преподавателя. Примерно, да кажем, да почна да се питам: “2 + 2 нима е винаги 4, дали не може да е… 5?” Как ли ще бъде възприета тази моя странност? Или да почна да разсъждавам има ли възможност сборът от ъглите в триъгълника да не е 180 градуса? Да поставям под въпрос математическите истини, истините, на които се крепи математиката, нейните аксиоми, нима това означава, че съм се “разфилософствал”, и то съвсем неуместно?! Но, да речем, нима по този начин не са открити т.н. неевклидови геометрии?! Нима философстването е полезно и за такава строга наука като математиката?

Да мисля математически, предполагам, е доста по-различно от това да мисля философски. Да опиша как мисли математикът за разлика от философа е доста трудна задача, която тук не мога да си поставям. Същото се отнася за начините на мислене, характерни, да речем, за историята, физиката, биологията, за науките изобщо. Но е добре човек да си запита за тези различия и да се опита да ги почувства поне интуитивно. Примерно често се твърди, че когато философстваш, трябва да го правиш “логично”, сиреч да спазваш предписанията на логиката. Но това важи и за всяко друго мислене, особено пък за мисленето в сферата на точната, на чистата наука. Явно този признак “логичност” не е достатъчен, за да се представи особеността на философското мислене. Вероятно има нещо “в повече” от това просто да мисля логично, което придава “привкуса” на философичността във философстването, на което именно се дължи неговата философичност. Изглежда към “логичността” трябва да прибавя нещо друго, та да се получи “философското” в моята мислителна активност. Но кое точно е то засега не мога да кажа. То тепърва ще ми се открие. Открихме поне, че е доста “заплетена работа” тази наша човешка склонност към философстване, и това, може би, съвсем не е малко като една начална и водеща констатация. Защото ония, на които всичко им се вижда ясно и безпроблемно, изглежда с това само показват, че са вън от проблемите. Защото едва когато се появи впечатлението за крайна “заплетеност”, то е много вероятно да сме се приближили до “същината на проблема”. И после от нас просто се иска да търсим изход и спасение от това неприятно усещане за крайна обърканост и заплетеност.

В моите опити да философствам, да изявявам своята склонност към философстване аз, както се каза, изразявам себе си, своята личност и душа, и то не как да е, а в тяхната пълнота. Ето тази водеща интуиция може да ми помогне да хвърля допълнителна светлина по поставения нелек проблем за естеството на философското търсене. Аз самият съм нещо повече от един гол разсъдък, на който се опира нашата т.н. “логичност”: разсъдъкът си изработва някои правила, за които изисква безусловно спазване, и това е именно прехвалената логичност. Тя е едно движение във формите на самостоятелно и безусловно налагащия себе си разсъдък, и трябва да признаем, че цялото научно познание се базира именно на тези форми. Но “човешкото” не е само това, човек не е само и просто “мислещо същество”, сиреч същество, притежаващо един гол, претенциозен и прехвален разсъдък и ум. Човекът е нещо много повече от това: ето, ние имаме и чувства. Ако пренебрегваме чувствата си, ако се “абстрахираме” от тях, то какво ли ще се случи на нашето по този начин така осакатено “философстване”?! Ами нима трябва да потискам и въображението си? Ами на моята воля нима трябва да се случи същото: да се откажа от нея, та да философствам “по-научно”. Изобщо в науките се изисква човек да се откаже от онова прекалено човешко или субективно, на което дължим своята човечност; философията обаче не може да си позволи такъв лукс. Ето тук може да се открие една базисна разлика между склонността към философстване и, да речем, склонността към “теоретизиране”? Или към “научаване”, която, изглежда, е същност на т.н. “наука”.

В науката водещото е стремежът към знание, но във философията, вероятно, това съвсем не е достатъчно. Онова, което за науките е “вредно” и трябва без жалост да се гони, тук, във философията, предполага се, е безкрайно ценно и необходимо. Имам предвид “субективностите” от всякакъв род, или нашата неприкрита с нищо, гола и съвсем откровена човечност. Ако изгоним чувствата си, ако се абстрахираме от тях, то нашата философия е застрашена да стане нечовешка и нечовечна. Възможно е да й се случи да стане и античовечна, студена, безжизнена, някак си мъртвешка. Аз от самия себе си във философията си не бива да се отказвам, напротив, смело трябва да заложа на него: на личностното, на субективното, на прекалено човешкото в мен самия. И едва тогава моята философия ще стане по-човечна, топла, близка до живота, жизнеутвърждаваща, интригуваща. Моята интуиция, моята проницателност, моите фантазии, мечти, моите емоции, моето самосъзнание, моят усет за свобода, моята воля и вяра – ето тези са съставките, благодарение на които се ражда моята пълноценна философска изява, моята изява като цялостен и човечен човек. Този и според мен е истинският смисъл на философстването, за който никога не трябва да забравяме. Няма човешка способност, която да е “вредна” и “противопоказна” за пълноценността в изявите на моята човечност, сиреч на моята философичност. И това не трябва да се забравя. Жан-Жак Русо на Декартовото "Мисля, следователно съществувам" противопоставил своето "Чувствам, следователно съществувам"...

Не бива да губим човечността си, не бива да се преструваме, че сме оракули, “богове”, “ясновидци”, “прорицатели” и не знам какви си, щом се захванем да философстваме. Истинският ориентир, които не ни позволява да губим верността на посоката, е нашата собствена човечност. Аз не мога, философствайки, да бъда безстрастен сякаш не съм човек, сякаш съм “обективен”, сякаш съм машина или робот. Аз просто трябва да бъда човек с душа – и, философствайки, от мен се иска да разкривам себе си, да разкривам без остатък душата си. Да, длъжен съм да включа целия свой вътрешен потенциал когато се отдам на философски търсения, тогава аз разкривам цялата си душа, цялата си личност. Във философстването – както никъде другаде – аз се разкривам изцяло. И най-пълноценно. Тук нещо не мога и не бива да крия. Изявявам се като “цялостен човек”, сиреч като най-човечен човек.

Това не е тавтология: огледайте се около себе си и ще откриете в колко много хора е застрашена тъкмо тяхната човечност. Това се дължи на отчуждеността им от онази първична склонност на човешката душа, която се проявява най-пълно именно в склонността за философстване. Да бъда човек – това е целта и посоката, от която никога не трябва да се отклонявам. И то именно като философски настроен индивид, не иначе.

Може ли нещо друго да ми осигури тази възможност? Дали пък същото не може да ми го даде само животът? Нима философията е в състояние да ми даде (в друга форма) всичко онова, което ми дава животът? Философията ми се припокрива с моя живот – чудна работа е това, нали? Друга форма на изява на мен самия в живота и като живеещ е философията – нима това не ми говори прекалено много? Мога ли обаче да го осмисля? Да го разбера? Философията ме прави причастен към една нова и може би по-висша форма на живот – живот в духа. Да заживея по духовен начин, като дух – това ли е висшата цел на философията и философстването? Не просто като човек, но и като дух – или като “истински човек”, сиреч като дух? Кой знае?!

(Следва)

Добави в Svejo