Само ценностният катарзис ще оживи българския дух в гърдите ни

След като преживяхме духовната пустош на комунизма, сега пребиваваме в някакъв коварен унес, симптом на един ужасен ценностен вакуум. Това наистина е така и мнозина се упражняват да описват метастазите на такава една болест на духа, която външно се изразява в най-натрапчиви и изключително многолики проявления: разгул на аморализма, апатия, безнадеждност, усещане за безсмислие или абсурд, упойване от горчивата сладост на ценностния нихилизъм, триумфално шествие на бездуховността или, другояче казано, на простащината и пр.

В сферата на общностния живот тази ценностна криза на съзнанието се проявява най-вече в тотално разпространение на заразата на аполитичността, на дезангажираността, оплювателството на всички и всичко от юлианвучковски и воленсидеровски тип, във възхода и в налагането на един изпълнен с презрение и крайно арогантен популизъм от типа на свързвания с мегазвездата на политическата арена, равностойна на Азисовата, която така мило наричат “бат Бойко” и пр.

За да се навлезе в най-вътрешните основания на тази толкова неблагоприятна по всеобщото признание ситуация се иска придържането към здрави и твърди ориентири. Ето по тази причина тук искам да споделя във възможно най-ясна форма ония истини и ценности, от които в крайна сметка зависи всичко останало. Грешката ни е, че забравяме тъкмо за най-важното и съдбовното. Не бива да се оставяме на едно толкова лекомислено безхаберие към ония най-значими истини, от които зависи задоволството ни от живота. Иска се да стъпим на здрава почва, да тръгнем с по-уверена стъпка във вярната посока. И без особени колебания по-оптимистично да завървим по единствено правилния път, водещ към едно по-добро бъдеще както на отделния индивид, така и на цялата нация. А не, подобно на подгонено стадо, да се дърпаме и все да искаме да се връщаме назад, излагайки се пред целия свят – и най-вече в собствените си очи. Та в тази връзка искам да споделя нещичко от общочовешката съкровищница на духа, в което изцяло вярвам – и в което по мое убеждение е крайно време да повярват колкото се може повече хора у нас. Та да добием като нация увереност в себе си и да тръгнем по-смело към мечтаното и засега само предчувствано бъдеще.

Казва се, че човекът бил “разумно същество”. Но това по-скоро е възможност, от която можем – или не можем – да се възползваме, а ни не е даденост сякаш “по наследство”. Първо се иска съкровено силно да пожелаем да заживеем истински, по-разумно. В порива си към разума и разумността душата на човека почва да се държи доста странно: настъпил е велик поврат и прелом в нейния живот. Такава една душа вече не е същата, всичко при нея изглежда иначе. Човекът пък, чиято душа изживява подобно освобождаване, вече съвсем не е същият: такъв човек осъзнава, че нашата мисия на този свят не е просто да живеем, ами да сътворим от живота си едно прекрасно и изцяло свое произведение. Такъв човек осъзнава, че нашата мисия е да сме подобни на своя Велик Създател, т.е. да сме богоподобни. Или, другояче казано, да станем творци, творци на собствения си живот.

Истинският Творец на всичко съществуващо, разбира се, е Бог, но човекът, чийто дух е преживял такова обръщане към разума и към мъдростта, почва да чувства вътре в себе си неустоим и могъщ порив към творчество. И към себеизразяване – чрез прекрасни мисли, прекрасни знания, прекрасни нрави, прекрасни постъпки, прекрасни идеи. Невероятен е този трепет, приятели! Направете всичко, за да го постигнете и изживеете някой ден!

Неслучайно великият Аристотел, когато говори за нещата, към които душата ни е склонна да се стреми, отбелязва, че има едно удоволствие, което е несравнимо по-интензивно от всяко друго: и той го нарича “блаженство на духа”. Който е преживял нещо подобно, този никога няма да си позволява да твърди, че “духовните неща” са фантасмагория, че дух не съществува, че “няма Бог” и пр. Сиреч да доказва на практика, че човешката глупост наистина може да бъде безпределна – ако не се е пробудил още духът у човека.

И също има нещо, което може би е най-важното: една такава запътила се към разумността и към мъдростта душа започва да става “плодовита”, тя вече не е така безплодна, каквито са повечето души на смъртните хора. Една такава душа достига до момент, в който започва да изразява себе си като ражда свое безсмъртно поколение: идеите са “децата” на една такава душа!

Да, една такава душа не просто се “храни” с идеи или пък с мисли, както обикновено си го представяме, тя не е прост “консуматор” на духовни ценности. Напротив, тя започва да продуцира, сиреч да твори и създава духовни неща и идеи, сиреч започва да ражда дух. Тук метафората за безплодието и раждането на идеи, а също и за идеите като “деца” на душата, която дължим на великия Платон, наистина започва да върши незаменима работа: понеже трябва да се схване същината на случващото се. Защото когато в нечия душа се зачене и след това се роди идея или пък някаква истина, то това означава, че в нея е лумнала една друга форма на живот: животът на небезплодната за духовното душа.

Оказва се, че родина на душата ни е прекрасният, макар и невидим свят на идеите, на “духовните неща”, на ценностите. Душите преди раждането ни са съзерцавали в цялото им великолепие идеите в духовния свят. А пък после при раждането на човека са се озовали тук, в този Божи свят, който, въпреки че е така прекрасен, не е толкова истински и бляскав както божествения свят на идеите. Когато душите ни са се озовали тук, по неизвестни причини – а може би заради преживяното падение! – те са забравили за видяното в света на идеите. А пък после малко по малко са започнали при допира си с нещата от този свят да оживяват онзи спомен за видяното преди и там, в прекрасното царство на идеите. Ето защо за Платон цялото наше познание тук е просто едно “припомняне” на онова, което душите ни са видели когато са били в царството на чистите същности – идеите.

Идеята е духовна форма, която е в състояние да побере огромен смисъл. Самата философия е обител на всякакви и то на най-грандиозни и възвишаващи духа ни идеи. Философстващите правят нужното в душите им да се оживи една или друга идея, да стане така, че идеята да овладее душата им. И това значи, че тази душа вече се е открила за духа. Да разпознава една или друга идея, да се впечатлява от идеи, да чувства неописуем трепет при допира си с една или друга идея – това е участта на душата, която е поела по пътя към царството на духа, по който философията просто е един верен водач. Ние, смъртните и слаби хора, нямаме божествената сила да творим идеи, но от нас зависи да открием духа си за идеите, да ги почувстваме, да се оставим да ни пленят. И това съвсем не е малко, от него зависи всичко останало: трябва да се противопоставим на грозния материализъм. Крайно време е! Защото тъкмо той извора на простотията, която ни залива отвсякъде.

Идеята е нещо твърде фино, а Платон я нарича “хвъркато”, все едно че има криле. Да “боравиш” или пък да “оперираш” с идеи са термини, не съвсем подходящи за да опишат интимността на случващото се. По-скоро търсещият, будният дух на човека сякаш си играе, и то съвсем свободно, с идеите, подобно на това както с пълна отдаденост и с увлечение играят игрите си малките деца. Изключително преживяване е да се включим в една от “игрите на големите”, каквато по същината си е философията. Да, философията може да се дефинира като свободна игра с такова фино нещо, каквото са идеите. Политиката в нейната истина също е борба на идеи. Но у нас тя се е изродила дотам, че в нея никой не вижда нищо възвишено. Напротив, всички виждаме в нашенските боричкания за власт единствено борба на интереси и на най-пошла корист. Поради това и сме изпаднали в една най-фатална и непростима апатия, която ако не надмогнем, още дълго ще страдаме.

Много важно е да се даде верен отговор на въпроса “Как да разбирам идеята?”. Идея според доказаното от великите философи на миналото е и истина, и битие, и чиста същност. Това е най-важното. Нека обаче да приемем, че идеята е просто форма на изразяване на духовно съдържание на живота, която се е утвърдила във философията и в културата. В нашите идеи ние свързваме в една цяло знание и ценност, ум и чувствителност, интуиране и мислене, памет и фантазия, мисъл със смисъл, мечта с действие и с действителност. Идеята е в състояние да побере в себе си огромно съдържание и най-неоценимо смислово богатство. Когато търсим истината, ние не просто мислим, а излагаме и показваме самите себе си в целия си вътрешен потенциал. Затова нашето изразяване – в търсенето на личността и жизнена цялост – необходимо прибягва до идеята. Защото само идеята може да обхване една такава многоизмерна цялост.

И какво тогава е разумът? Невъзможно е всъщност точно да се каже какво е разум. По тази причина аз съм склонен да приема, че разумът е тъждествен на идеята и също така е тъждествен, припокрива се с духа. Духът като такъв – човешки и божествен дух – точно съвпада с разума, който може да е и винаги е човешки и Божествен. Разбира се, водещото са духът и разумът в тяхната пълнота, именно като Божествен дух и разум. Божият дух и разум са абсолютен дух и разум и по тази причина трябва да се пишат така: Абсолютен Дух и Абсолютен Разум. А пък човешкият дух само доколкото има известно отношение или по-добре причастност към Абсолютния Дух-Разум, само дотолкова и оправдава наименованието си, правото си да се нарича дух и разум. В крайна сметка винаги трябва да изхождаме от предпоставката, че наш Творец и Създател е Бог, а пък Бог е и Разум, и Дух, и Мъдрост, и Любов и много, много други такива най-мощни духовни потенции. Ако загубим този ориентир и почнем да си въобразяваме, че човекът трябва да заеме пиедестала на Бога, примерно да твърдим, че “Няма друг разум освен моя разум!”, “Аз и само аз съм Разумът!” или пък да казваме “Няма Бог, аз самият съм бог!” и пр., това означава само, че сме изпаднали в страшно заблуждение, самомнение и дори безумие.

Ако моето съществуване не се ръководи от една жизнена идея за живота, то такова съществуване неизбежно става крайно окаяно. Изглежда всяко нещо, което съществува, винаги си има своя идея, благодарение на която изобщо съществува – в един по-пълноценен и истински смисъл. Разбира се, и човек, и вещ дори могат да съществуват в противоречие с идеята си – и тогава те просто се разпадат, сгромолясват се в развалини и отломки. Трябва да се пазим и нас да не ни сполети така грозна участ. От това на какви идеи се подчиняваме и на какви идеи служим зависи и бъдещето ни: коренът на битие и бъдеще е един и същ! А идеята винаги е битие, ето защо бъдещето ни се определя от това на какви идеи сме подчинили живота си. Безидейният живот няма как да не се обезцени тотално, безидейната личност – също. Ако това се случи, то на тази основа сякаш се отскубва от живота неговият живец – и тогава животът си отлита. И на негово място се настанява пълното безсмислие, сиреч деградацията, разрухата, смъртта.

Стремейки се към истината, душата ни се отдава на идеи: търси ги неуморно, любува им се, наслаждава им се, трепти от възторг при досега си с тях. Величествено преживяване е това и то е начало на толкова желаните приключения в тази невероятна одисея на духа, каквато по естеството си е философията. А също така изкуството, разбира се, и религията.

Ако искам да бъда човек, ако искам да живея пълноценно, да съм свободен, да постигна разумност, то това значи, че трябва да приема за свой водач и наставник именно разума в мен самия. А също трябва да развия душата си до степента, на която тя е способна да ражда идеи. И да се впечатлява силно от тях. Та да се впуска на тази основа, изцяло вдъхновена, към така потребната ни промяна на нашия външен – и социален – живот. От вътрешното зависи външното: ако ние самите отвътре сме кухи, как ще стане така, че животът ни като общество и държава да е богат?! Крайно време е да постигнем това: отдавна вече закъсняваме! Погледнете другите народи какво правят!

Дано по-скоро доживеем този миг: възкръсването на българския дух! Велик миг ще бъде това! Миг, заради който си заслужава да живеем! Но кога ще дойде зависи само от нас. От всеки един поотделно. И от всички заедно, ала най-напред всеки от нас трябва да преживее своя поврат към доброто в душата си. Да, от това зависи всичко, това е най-важното…

Защото ако духът с цялата му свита – ценности като добро, свобода, вяра, красота, святост, истина – за мен, смъртния човек, е същински дом на човечността, то какъв ли ще бъде животът ми без нея? Нима мога да живея цял живот далеч от своя дом? Как ще понеса един такъв непосилен страдалчески живот в изгнание? А нима не е непростимо сам да поставя под въпрос тъкмо човешкото у мен самия…

Добави в Svejo