Зад “личностните конфликти” между лидерите стоят коренно различни ценностни парадигми (31)

Ето че достигнах до един значим, дори съдбовен момент в историята ни, който непременно трябва да се обсъди: за качеството и морала на личностния, на човешкия фактор. В развитието на СДС този фактор изигра злокобна роля: всички сега в хор твърдят, че СДС се било разпаднало заради “личностни”, а не заради “принципни” причини. На никой обаче не му минава през ума, че тъкмо личностното е и най-принципното.

Ето и аз в моя пример, когато засягам някои лични събития в житието-битието ми, изтъквам известни личностни несъответствия, които неизбежно водят до конфликти. Някой може да си помисли, че го правя това поради някаква си там моя маниакалност, защото примерно не съм бил оценен като личност от коалицията и по-късно от партията СДС, докато в същото време в нея са цъфтели съвсем друг тип личности. Също на повърхността се оказва, че се представям тук, в тия записки, като “пострадал за каузата” и едва ли не като “репресиран”, и го пиша всичко това било за да си отмъстя, било пък за това да получа някакво поне, макар и позакъсняло признание. Сигурен съм, че мнозина ще си помислят тъкмо това, и си представям дори гримасата на разочарование, която ще се появи на иначе интелигентните им лица: и тоя е маниак на тема личност. Каквито явно са повечето комплексари, които се идентифицират като десни, и точно по тази причина – прекалена чувствителност и себичност на личностния фактор – СДС, пък и ДСБ сега не само че не могат особено да просперират, но все повече губят влияние, и в един момент току-виж и изчезнали. Какво може да се каже по този повод?

Първо, не се описвам и представям тук като “страдалец за демокрацията”, който при това е пострадал не от друг, ами от самите демократи. Вярвам, че забелязвате, любезни мои читатели, че често си служа в описанието на тия мои лични преживелици с порядъчни дози хумор, насмешка и ирония, което показва, че не съм се чак толкова вживял в тях. Въпреки че, както ще се разбере, дълбоко съм убеден, че тъкмо личностното е принципно важното за партиите с дясна ценностна ориентация и философия. В личното, като в призма, се пречупва общественото, социално значимото, да не говорим пък за общочовешки значимото. От личността всичко започва в сферата на социалния и политическия живот и всичко пак до нея свършва. Масовото съзнание у нас е масово повредено от марксистко-комунистическия догматизъм, според който “социалното”, а не личностното, е значимото, а пък личностното е нещо, което трябва да се пренебрегва. И затова тия (д)ефекти на такъв един коварен догматизъм са довели до тази обърканост, която всички чувстват, когато за личностните конфликти се говори като за нещо несъществено и “преодолимо”, докато важното именно било другото. Личността и нейните аспирации обаче – ако се освободим от онзи догматизъм – са водещото в тия отношения, а личностното е основата на всичко останало. Ето защо именно те са и фатално важното.

Аз много съм мислил и дори писал по тия проблеми, и то не сега, постфактум, ами още навремето, когато все нещо можеше да се направи, та да се надмогнат силите, водещи до разцепление. Тогава, в периода 1999-2001 година излязоха някои мои статии във вестници като ДЕМОКРАЦИЯ, СТАНДАРТ и ПРО & АНТИ, в които предупредих за тия “личностни процеси”, застрашаващи авторитета и единството на организацията. Една от тази серия мои аналитични статии се наричаше Диагноза: личностен дефицит и тя излезе малко преди решаващата конференция на СДС през 2000 година. В други мои тогавашни статии предупреждавах за дискредитацията на имиджа на СДС, породена от безобразията на кариеристите-клиентелисти, който правеха всичко, за да съсипят авторитета и доверието в СДС, понеже действаха единствено в угода на своята корист. Ето че се оказва, че зад личностните различия се крият още по-значими ценностни несъответствия, които имат силата да разцепят една организация, и които, както сега мисля, с нищо не могат да бъдат спрени или предотвратени.

В СДС имаше през целия този период един все повече изтъняващ слой на романтици и идеалисти, които бяха там единствено по най-безкористни подбуди, заради великата кауза на човешката свобода и на демокрацията. Тия хора са така устроени, че се гнусят от всеки помисъл за материално облагодетелстване за сметка на идеята, т.е. такива хора никога не биха се и превърнали в най-безсрамни “търговци в храма”, каквито по начало си бяха другите, останалите. Които бяха в СДС не за друго – те “другото” и не можеха да го разберат и асимилират сякаш по някакви си дори генетически увреждания! – ами единствено заради ламтежа за личностно облагодетелстване и устройване. Тия арогантни и нагли хора нямаха и не можеха да имат някакъв дори и най-мижав духовен импулсец, понеже душите им, явно, са така извратени, че за тях единствено значимото е само материалното: властчицата, държавната служба, депутатстването, мошеничествата от всякакъв род, кражбите; само лъжата за такива сякаш е единствената кажи-речи “съзнателно-духовна” подбуда. И когато в СДС като управляваща партия нахлу още по-грамаден поток от алчни и безскрупулни хора, то тогава неизбежни бяха личностните конфликти. Като при това, трябва да се признае, в един момент личностите, имащи някакви все пак по-възвишени подбуди, се оказаха в немилост, понеже сякаш бяха неадекватни на “порива на самото време”. И такива, доколкото ги имаше, или си взеха шапката и сами си тръгнаха, или пък по най-унизителен начин бяха изритани от организациите. В един момент към 2000 година СДС беше заплашен от злата участ да стане сбирщина от жадни кариеристи, в която по най-немилостив начин се гонеше всичко по-светло и идеалистично. Още тогава разцепването на управляващата партия се оказа неизбежно.

Но тук именно има един фатално важен исторически момент, който ако не се разбере, то все едно нищо не се разбира. Премиерът Костов като ръководен фактор в СДС няма как да не го е разбирал, и той именно е трябвало да направи един съдбовно важен избор – и за него самия, и за страната като цяло. Цялата тази многоглава хидра, цялата тази лакома напаст в СДС, която беше оглавена от Хр.Бисеров, Е.Бакърджиев, Б.Бонев, Данчо Ментата и пр. се беше обаче добре окопала на всички нива, и особено на най-високото, в централата на СДС и в Парламента. У тия хора, разбира се, липсваше всякакво съзнание за мисия и за отговорност пред нацията и държавата, понеже те нямаха и не можеха да имат и най-елементарно държавническо съзнание. Ако Костов предприемеше, изхождайки от своя пиедестал и от отговорността си на лидер, някакви по-радикални мерки срещу кариеристичната крадлива напаст, то СДС неминуемо още в ония години би се разцепило, властта щеше да бъде загубена, а пък реформите в страната щяха да бъдат изоставени и забравени. Това СДС да загуби властта, изглежда, не е влизало в сметките и на представяната тук кариеристично-клиентелистка напаст, защото тя, знайно е, само от властта черпи дивидентите си. Костов пък, по съвсем други подбуди – заради високото съзнание за държавническа отговорност, свързана с наченатите реформи, и също и заради съзнанието за дълг пред нацията и страната – също не е могъл да рискува загуба на мнозинството и на властта. Ето защо двата лагера трябваше да вегетират във временно примирие до редовните избори, което даваше шанс на лакомниците да продължават безобразията си, а пък на Костов даде възможност да продължи реформите, плащайки обаче за това една твърде жестока цена.

Но по това именно се познават големите държавници: те са способни да поемат тежки отговорности и да плащат цялата цена, но именно за доброто на нацията и държавата. Разбира се, този вариант, който беше избран от Костов, доведе до положение именно нему да припишат пълната отговорност за всички злоупотреби на управляващите, понеже онази арогантна кариеристична напаст действаше по добре познатия принцип: “Крадецът вика: дръжте крадеца!”. Ако сте забелязали, все още водената срещу Костов пропагандна война на олигархичните медии никога не е дала и нито един залп срещу Бисеров, Ментата, Бакърджиев, срещу любимеца на Чьорни ген. Бонев и пр., напротив, тия изброените са нейни галеници и любимци, на тях именно, пропагандата им тури дори ореоли и нимби на “светци”, жертви и страдалци, невинно покосени и пострадали така несправедливо от “авторитарния Костов”. Който пък, респективно, беше възведен в сан на неоспорим "вожд на мафията", на "злодей", когото всички мразят, и му беше дадена привилегията да стане "най-черната личност на българския преход". Най-странното е, че се намериха наивници сред нас, българите, които, представете си, дори повярваха на тази съшита с бели конци пропагандна теория…

И ето сега като пиша в тия моя записки, примерно, за оня алкохолик от “барикадите на революцията от 1997-ма”, който се подвизаваше в кварталния ни клуб на СДС, и който дорасте, наистина, само до нивото на заместник-кмет на район, ала също добре се наяде, та разруши имиджа на СДС колкото можа и докъдето му стигаха силиците, то това не е просто защото той, представете си, ми бил лично ненавистен. Напротив, зад личностната несъвместимост, както се вижда, стоят доста значими идейно-ценностни несъответствия, които просто няма как да се примирят. Същото е когато пиша и за моите дребнички истории с “великия депутат Влашки”, или с “кадровика” Колиманов (има обаче забележително символична фамилия, нали, не съм я измислил аз, а е автентична, и доста пасва за това, което същият правеше: да коли и да беси!) или с някои други. Работата, вижда се, не опира в “дребнички психологически конфликти”, както на някои им се струва, а до нещо много по-съществено: тия лица бяха носители на определена житейска философия, на определена ценностна парадигма, на някаква жизнена стратегия, която определяше дълбокия вътрешен смисъл на политическото действие, зад което те заставаха. Ето защо и “разводът” с тия лица – кариеристите, клиентелистите, склонните към кражби и разбойничество – беше неизбежен. Той обаче не е “личностен” в смисъл на "несъществен", един вид "излишен" и съвсем "второстепенен". Всичко това се представя от "доброжелателно-настроените" анализатори от типа на А.Райчев, на Е.Дайнов или пък на Дудучко Бареков именно така: абе Костов, Софиянски, Н.Михайлова, П.Стоянов, Е.Бакърджиев и пр. се "изпокараха" просто без и сами да знаят защо, явно от суетност и маниакалност кой да води "бащина дружина". А иначе са все от един дол дренки – ето това внушение се прокарва най-натрапчиво! Сега схващате ли защо тия толкова услужливи анализатори се мъчат да нивелират така старателно и по доста подличък начин най-значимите различия, които стоят зад уж "дребничките личностни конфликти" в СДС, а пък и в българската политика изобщо?

А всъщност, напротив, както се оказва, тъкмо личностното е най-същественото, понеже то е формата, в която се побира останалото, именно идейното, ценностното, стратегическото, програмното, необходимото, съдбовното и пр. значимо съдържание. Този развод дойде, както посочих, едва след като СДС загуби властта. А това, че Костов запази на всяка цена единството на СДС в името на довършването на мандата, и то по съвсем ясни държавнически подбуди – довеждането докрай на поне най-важните реформи – говори единствено за себеотрицателността и съзнанието за дълг на този наш политик пред нацията и историята. Която е така рядка и почти несрещана черта в цялата тази наша толкова низка политическа гмеж, непрестанно напираща към властта.

Днес ония, които успяха да съсипят имиджа и доверието в СДС, са на предни позиции било в милиционерската партия на ген. бат Бойко, понеже най-вече там намирисва на властчица, някои от тях пък си се върнаха в своето изконно лоно, именно в лоното на партията-кърмилница БСП (примерно, В.Димитров, както е известно, е съветник на Гоце Първанов!), други са при Сава Паша Доганов, става дума за Ментата и Бисеров, а някои дори се свлякоха до нивото на "Атака", само и само да са в Парламентеца – пловдивчанинът Павел Шопов, примерно. СДС след отделянето на Костов и създаването на партията ДСБ, си остана люпилня на млади и още по-арогантни кариеристи, които са готови и майка си да продадат, само и само да са на власт и да се облажат. И към които, както забелязвам напоследък, и новият им лидер Юруков вече изцяло мина, понеже осъзна, че други в СДС, собствено, вече и няма. Процесите в партията на Костов също не са добри, което ни дава основание да говорим, че нашата демокрация е в най-тежка и всеобща криза.

Интересното е, че сякаш само при БСП, ДПС и сега при ГЕРБ “личностен проблем” сякаш няма. Изглежда щото при ченгета, милиционери и явни разбойници да се говори за личности е доста рисковано. Ето защо тези формации гъмжат от най-нагли безскрупулни кариеристи, и не само това, ами на всичкото отгоре и народът гледа с възхита към тях и то със широко зяпнали уста. Сякаш и на самия този многострадален наш народец му текат лигите, понеже си мисли, че ако тия избраници-мафиоти се развихрят, то и самият народец нещичко току-виж би намазал. Изглежда тук се крие и тайната на неудържимия възход на бат ви Бойко Борисов, който така силно ентусиазира политическата пасмина на нашенските мераклии за власт и облаги. И които, подобно на пчеличките, кацат от партия на партия, от цвят на цвят, за да събират неуморно своя златен прашец.

Но все пак да завърша с един личен епизод, понеже се отклоних май с тия прекалени разсъждения. Ето какво стана после. Наистина, назначената от Влашки директорка направи нужното и ме уволни от училището, в което работех от 5 години. Майната му на училището, дори това, че ме уволни, се оказа, че е за мое добро, ала в един момент моите неприятели се захванаха да ме гонят и от СДС. Повод за това им дадох самият аз, понеже в един момент заведох с мен един мой приятел, когото препоръчах за приемане в партията СДС. Бабичката, която ръководеше клуба, се паникьоса, понеже си помисли, че искам постепенно да й организирам преврат, за да я гътна от поста й. Тя отърча да се оплаче на Колиманов, който по тоя повод лично пристигна в клуба да ме гони. Това, че съм завършил в Русия някога, разбира се, беше извадено, за да се докаже тезата, че аз съвсем съзнателно руша “идейното и организационно единство на СДС”! Излизаше, че съм “шпионин” не просто на комунистите, ами и на съветските комунисти, което било хептен непростимо. Даже се предложи от наглеца Колиманов тия, дето са допуснали изобщо да бъда приет в СДС, да бъдат наказани, понеже са допуснали “класовия враг” в редиците на СДС.

Тогава именно скочи пияндето и произнесе прочувствена реч, в която изтъкна, че той единствен бил против моето приемане и че ме бил надушил че съм чужд на СДС още в първата минута. Колиманов си записа нещо в тефтеря, тя да се отблагодари на този самотвержен и героичен пияница. Аз стоях и не вярвах едновременно както на ушите си, така и на очите си. Разбира се, не останах длъжен и прознесох реч, в която призовах присъстващите на този спектакъл да вникнат по-внимателно в ситуацията и да не се подвеждат да гласуват за изключването ми. Казах и какво мисля за тази клика от най-безскупулни наглеци, които бяха узурпирали ръководството на СДС в Пловдив – Гърневски (кмет), Андонов (областен управител тогава), В.Колиманов (оргсекретар на СДС) и техните лакоми свити от кариеристи, които ще закопаят СДС без да им мигне окото. Някакъв подмазвач от публиката в този момент жално зави на умряло, бабичката-шефка ми взе думата и подложи на изключване моя милост от СДС. Бях изключен с пълно единодушие, никой дори не се и въздържа от гласуване. След това в продължение на месеци бях пресрещан по улиците от присъствали на това унизително събрание седесари, които, страхливо оглеждайки се да не ги види някой че говорят с мен, ми се извиняваха. И ми стискаха ръката че съм бил прав, ала ме молеха да ги извиня, че били гласували за изключването ми – гласували само защото прекалено много ги било страх…

Това е. Когато СДС падна от власт, а Колиманов вече не беше фактор в СДС, същите тия хора изпратиха нарочна депутация до мен, която най-официално ми се извини за станалото и ми заявиха, че са ме били възстановили в партията. Аз заради своя изследователски интерес към психологията отидох, върнах се в клуба. Пияницата вече го нямаше там, беше отишъл другаде. Скоро се разбра, че щом се е учредила Атака, той е отишъл, естествено, там. Другите кариеристи, които напираха за служби когато СДС беше на власт, също вече се бяха махнали: сега, забелязвам, повечето от тях са вече в ГЕРБ. А преди това бяха “монархисти”, царски чиляци, запретнали ръкави да забогатеят поне при Симеона. Но сега са при бат си Бойко и го гледат със светнали от мечти очи. Абе чисто нашенска, българска психология - какво друго да каже човек…

В клуба на СДС бяха останали само 10-на пенсионери – и моя милост. Шефката-бабичка беше успяла да си уреди апартамент в друг квартал и беше напуснала и квартала, и клуба. Това беше останало от СДС. Скоро след тия събития и то се разцепи, та се образува ДСБ. Но това вече е друга история, за която ще се наложи да пиша после.

(Следва продължение, а пък всички други очерци от тази поредица за съвременната ни българска история могат да се намерят ето тук.)

Добави в Svejo