(Предговор на новата ми книга КРАТКА ЛИЧНА ИСТОРИЯ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ)Разговаряйки по най-горещите проблеми на България с много хора, преди всичко младежи, изведнъж ми хрумна страхотна идея: да напиша поредица от есета за най-новата, за съвременната история на България. Започнах да пиша тези есета с невероятно въодушевление: имах чувството, че не аз пиша тях, а някак си все едно те пишат мене. И просто нямаше как да отложа във времето тази задача.
Когато нещо е назряло, когато е дошъл моментът да се роди, вече нищо не може да спре появата му на белия свят: така именно се роди и тази поредица от мои есета за България и за преживяното от нас, съвременниците на раждането на модерната българска демокрация. Всяка сутрин пишех по едно есе и скоро книгата, която условно нарекох “Кратка лична история на съвременна България”, взе да придобива облика на една съвсем личностна, откровена, ценностно наситена и честна книга. Разбира се, тя включва периода след 1989 г., понеже констатирах, че младите хора – особено пък от "поколението на свободата", което тази година навършва 18 години – съвсем не познават този период. Ние, по-възрастните, познаваме тази история дори "отвътре", понеже, така или иначе, бяхме участници в нея: та тя се разгърна пред очите ни! Нещо повече – ние я живяхме и изстрадахме. Същевременно, за жалост, олигархичната пропаганда днес ревниво пази тайната около действително случилото се през тези години – и затова наистина трябва повече да се пише за този период. И то не само от мен, ами от повече хора.
Аз писах за събитията в тия години от моя си гледна точка: от позицията на философ, за който освен фактите най-важното са психологическите и нравствените подбуди на реалните участници в събитията. Същевременно по моя си обичай преплетох лично-преживяното с исторически-значимото, защото тия два пласта за мен не просто се преплитат, ами благодарение на тях може да се долови тъкмо субективната, човешката страна на случилото се. По тази причина аз написах поредица от експресивни есета, в която представих една наистина съвсем човечна и лична, а не "наукообразна" или пък "обективна" история. Сиреч аз не само че не съм "гонил" от анализите си субективния момент, лично-човешката и ценностна пристрастност, напротив, акцентирах тъкмо върху тях. Струва ми се, че подобен подход има и нашият Симеон Радев, който описа друг един период и то така, че неговата гледна точка ще си остане завинаги толкова вълнуваща и дори меродавна.
Аз лично не съм привърженик на марксистката псевдонаучна обективистка историография, която обезличава тотално историческия процес, понеже елиминира тъкмо личностното, човешкото в него. За маркс-комунистите историята не е нищо друго освен разгръщане на някаква извънчовешка "закономерност" или дори съдбовна предопределеност, в която реалните дейци, участниците, са просто рупори на някаква "историческа необходимост" или на една съвсем предвзета “неумолима повеля на времето”. Този подход, който все още си вегетира необезпокояван сред нашите историци и особено в учебниците по история, е крайно време да бъде пратен да събира прахта в архивите, понеже е негоден и крайно несъвременен. Аз лично съм привърженик на един друг тип историография, която описва възможно най-плътно и жизнено-достоверно ония човешки феномени, които в своята съвкупност правят цялата поредица от естествено разгръщащи се исторически събития. Историята я правят реални дейци и хора, имащи си свои идейни и психологически подбуди, своите ограничени или пък пронизани от съзнанието за държавническа мисия човешки мотиви. Смятам, че точно този подход, който не изнася "извън скобата" човешкото от делата на историческите дейци, е най-плодотворен – и също че само той може да интригува човека, особено пък младите хора...
И тъй като идеята за написването на една такава различна история на България ме овладя невероятно силно, аз за известно време зарязах всичко останало. Не мога да опиша с думи това силно чувство, което ме импулсираше в работата. Оживих наново в представата си всичко онова, което нацията ни преживя в онези трудни, но въпреки всичко безкрайно значими за България години. Сякаш неотдавна преживяното наново възкръсна пред очите ми, а пък най-вече в съзнанието ми се възроди оня дух на свободата, който тласкаше събитията напред, който въодушевяваше тогава привържениците и страдалците на най-новата българска демокрация. Смятам, че възсъздаването на този дух на свободата, на който всъщност дължим всичките си постижения в тия годинои, е особено потребно в наши дни, когато “разочарованите от свободата” и противниците на демокрацията ни сред българите сякаш са мнозинство – и затова не пропускат нито една възможност да я похулят или да се изгаврят с нея. А като апотеоз на всичко за преживяното от нас самите, за случилото се пред очите ни, вече започнаха да разпространяват какви ли не, един от друг по-неверни, отвратителни в изопачеността си басни, приказки и митове. Особено пък увлечено лъжат за ония събития повечето от преките участници в тях – за да изкупят или поне да замажат старите си вини и предателства. Ето при това положение аз вече просто нямаше как да не напиша своята история – и го направих, при това, както казах, с извънредно вълнение и дори страст.
Аз наистина не съм историк-професионалист, но това в някакъв смисъл може да е предимство: аз исках да напиша една, както казах, съвсем друга история. Исках да напиша история на човешките реакции и подбуди, която за мен като философ е същинската история, а пък онази, "реалната история", е просто нейн отблясък, нейна реминисценция.
Да, за мен историята на духа, на човешкото съзнание, на психологическите и човешки феномени е сърцевина на това, което наричат "действителна история". Защото самата история не е някакъв свръхличен, тя е именно човешки феномен. Само ако разберем историята на нашите толкова човешки преживявявания през последните години след 1989 г. ще разберем и истинските причини за всичко онова, което ни сполетя. А то, разбира се, не ни сполетя като "Божие проклятие свише": защото не Бог, а самите ние, заради своята боязън пред свободата, заради нерешителността си, осъдихме самите себе си на това безславно и унизително вегетиране, на тъпченето на едно място, на срамните ни връщания назад, в уюта на добре познатото, но така унизително иначе съществуване. И именно затова понесохме толкова издевателства спрямо честта ни като индивиди и като нация – вместо да заживеем най-накрая по-човешки и достойно живота си...И ето най-после моята книга е в твоите ръце, драги читателю. Ти ще бъдеш съдник на казаното в нея, защото моята книга е крайно полемична книга, предразполагаща към много размисъл и най-ожесточени дискусии. Тия дискусии обаче са целебни за раните, които заради страх, нерешителност и малодушие сами нанесохме по тялото на младата ни българска демокрация, а също така и за раните в собствените ни души. Ако нещо не е както ние искаме, то причината за това е в нас самите, а не в “обстоятелствата” или в злата ни и така несправедлива към нас участ, историческа и човешка - както обикновено си го представят. Воден от това високо съзнание – да провокирам такъв необходим за нацията ни разговор - аз написах своята книга съвсем съзнателно в най-дързък, изцяло провокативен маниер. Целта ми беше да отправя най-яростни понякога провокации към съзнанията на българите, и то не за друго, а за пробуждането на спасителния и животворен дух на самата нация, за освестяването й, за което е крайно време. Писал съм по този начин с болка, а не от перверзност или заради склонност към някакъв исторически или политически мазохизъм - както някои неизбежно ще го изтълкуват. И защото съм дълбоко убеден, че такъв един подход е не само допустим, той е и в най-голяма степен належащ.
По тази именно причина не спестих нищо от ония наши народно-психологически слабости, дефекти и кусури, които толкова пречат не само на живота ни, но и на битието ни като държава и като нация. Бях пределно честен, прям и открит – колкото и да е дразнещо това за мнозина. Казах и написах всичко напълно открито, без никакви скрупули относно това как аз виждам нещата, не спестих нищо, нито пък някъде съм се старал по добре познатия ни гаден популистки маниер подличко да дразня едно наше съвсем фалшиво национално самочувствие. Аз продължавам да вярвам въпреки всичко в така простата констатация, в чиято правота съм се убедил за некраткия си живот: без истината сме заникъде! Без истината много сме страдали и ще продължим да страдаме. Ако не отхвърлим безжалостно гадничките ни склонности да се прекланяме на лъжата било от прекалена наивност, било от глупост или просто от скука, то да не чакаме добро: всяко нещо на този свят не остава безследно и всяка слабост се наказва. Ето по тази причина аз нищо не спестих и всичко казах както аз съм го осъзнал: пък дори и да звучи съвсем жестоко. Направих това, защото и за нашата национална психика сякаш ни е необходим хирург, който без жалост ще отстрани всички ония тумори и вредни разсейки на болестта, която свързваме с половинвековното тотално господство на комунизма. Ако не победим тази болест на обществения организъм много още ще страдаме. Но ни е нужно едно пречистване, та да се върнем не само като индивиди, но и като нация при изворите на автентичния живот. Защото само така ще заживеем най-после нормално и човешки, поставяйки здравите основите на бъдещия ни просперитет.
Тия от нас, които обичат да осмислят историята на нашите лутания към свободата и достойнството, и не се отказват от истината за нея, ще бъдат особено импулсирани от моята книга. Постарах се да бъда както винаги изключително правдив. Правдив според правдата на самия живот, а не според тази или нечия друга субективна или пък политическа "истина". Крайно време е да разберем, че само с истината може да се живее, и че в нея не трябва да търсим никаква външна целесъобразност или превратна полезност: истинното е полезно за всички. Особено пък за ония, които изобщо не съзнават своите коренни интереси и по тази причина предпочитат да бъдат сладко залъгвани или направо баламосвани от умели користни играчи-популисти или пък социално загрижени леви лицемери.
С пожелание за плодотворни размисли и търсения на истината за нас самите, която ни е така безкрайно необходима, те оставям, любезни читателю, с една необходима книга, която говори за съдбата на нашата България. На нашата единствена България, която наистина заслужава бъдещето на просперираща и доволна от себе си нация. Което засега все още не сме й осигурили – за жалост и за наш срам, понеже все пак живеем в 21-ия век! Крайно време е да разберем, че от това какви сме ние – като характери, като личности, като преданост и отдеденост на свободата! – пряко зависи и съдбата ни като нация. А също и трябва да положим известно старание да станем по-добри, по-смели и по-истински - и като индивиди, и като граждани, и като българи, и особено пък като европейци! - то едва тогава нашата България ще постигне бъдещето, което заслужава. Имайки съзнанието, или бидейки една изцяло европейска, а не ориенталска или пък с руско-славянска общинническа или с комуноидна психология страна. Не бяха леки, напротив, много трудни и обиколни бяха пътищата, по които вървяхме към нашата си българска идея за свобода, но това се дължеше именно на нашата нерешителност. Само ако победим своето малодушие и слабост ще постигнем бъдещето, което достойният и смел човек непременно постига.
А това, което важи за индивидите, в пълна мяра важи и за нациите. Да, от нас зависи всичко, от никой друг. Няма да спра да повтарям тази съдбовна особено за нас истина. Това именно съзнание на гордия и свободен човек и гражданин по тази точно причина ни е съдбовно необходимо. И моята книга работи най-усърдно и весотдайно за раждането едно такова автентично съзнание. Дано книгата ми помогне в тази насока, дано стане една полезна българска книга. Дай Боже!
Авторът
Няма коментари:
Публикуване на коментар