Поривът към абсолютната битийна пълнота (10.2)

ЛЕКЦИЯ ДЕСЕТА: А битието съществува многолико

10.2.Поривът към абсолютната битийна пълнота

Често употребяваме думата “нещо”, която е противоположна на думата “нищо”. Нещото не е нищо, нищото не е нещо – това поне може да се каже като една първоначална интуиция. Сега трябва да се постараем да вникнем малко по-пълно в реалността, градивен елемент на която е нещото, това именно е реалността на нещата.

Нещото не е “нищо”, но то не е и “всичко”. Тогава, оказва се, то е тъкмо строго определеното, конкретно съществуващо. Първото, което можем да кажем за това или онова, е че то е нещо – думата нещо ето че обозначава по най-абстрактен начин конкретните съществуващи неща. Докато нищото е неопределеното (не)съществуващо”. Нищото си е просто нищо, а не… нещо. В пещта – да, небието може да се оприличи като една огромна доменна пещ, която всичко поглъща, изгаря го и го превръща в нищо! – “всички котки се черни”, сиреч няма конкретно определени “несъществуващи неща”, а те, доколкото изобщо можем да ги мислим като отделни, просто са… едно нищо. Няма обаче едно, две и пр. нищо, нищото си е нищо – единнно и неделимо. Неслучайно думата нищо няма множествено число, докато думата нещо има – казваме “неща”, но “нища” като дума няма.

Явно, по такъв начин, нещото е произлязло от нищото чрез определянето, именно чрез “отграничаването” и “отвоюването” му от нищото. В такъв един смисъл Бог е отграничаващият от нищото, завоюващият нещата от нищото, той е определящият, “извикващият към съществуването”, следователно е създател на всички неща.

Тук има нещо интересно. Дали нещото винаги възниква от друго нещо, а от нищо нищо не може да възникне? Но всяко творчество и създаване е винаги раждане от нищото. Трансформацията на нещо в друго нещо не е творчество и сътворяване. Как тогава да е вярно положението, че “от нищо нищо не възниква”? Не е ли тогава едно такова положение изобретение на разсъдъка, който съвсем не разбира творчеството, свободата, живота и пр.?

Нещата едва ли си съществуват вечно, т.е. не не са съществували, съществуват и ще съществуват занапред. Те обаче само вечно се преобразуват. Нещата се намират във вено изменение, развитие, трансформиране, те са преходни, неустойчиви, изменчиви, нетрайни. Когато нещо губи определеността си да е “точно това нещо” и става друго, то сякаш само е “залитнало” към небитието, но нещо го е удържало – и то само е модифицирало формата си, вероятно под влияние на външни въздействия. Но дали клонността на нещата към изменения няма ли да доведе – не трябва ли вече да е довела! – до стихване на измененията поради изразходване на заложената в тях енергия?

Едва ли, защото при многообразните си изменения те, вероятно, не само отдават, но и получават енергия. Разбира се, енергия се и губи, но може би загубената енергия се комперсира от придадена. Но за да има изменения е необходим винаги възобновяващ се източник на ресурси (енергия), който да компенсира “разсейването” на енергията. Защото нерегията не се губи, но тя, предполагам, може да се “утаява”. Не трябва ли тогава да допуснем съществуването на сила, която вечно поддържа съществуването на нещата?

Още от времето Демокрит се знае, че всяко нещо е изградено от най-фини “тухлички”, наречени атоми – елементи, неделими по-нататък. Науката блестящо потвърди и категорично прие допускането на философа Демокрит, който просто е твърдял, че “няма как да няма атоми”. Ако почнем да делим нещо на все по-малки частици, в един момент ще стигнем до най-малки частици, които са на границата с нищото – това са атомите. Ако разкъсаме атома, при това ще се отдели доста силна енергия, при която атомът сякаш “изгаря” и изчезва в нищото. Пример за това е атомната бомба.

Впрочем, могат ли атомите сами и “спонтанно” да се свържат в “милиарди” – всъщност непостижимо много повече! – качествено различни образувания? В най-новата физика, квантовата, се спори дали квантите са “частици” или са просто енергия и поле, в което е разсеяна енергия. Оказа се, че неделимият атом се състои от “абстрактни частици”, които са едновременно и “частица”, и “енергия”. Енергията също е “нещо”, подобно на материалната частица, ако е така, то квантът тогава какво е? “Нещо” или “нищо”? Дали пък квантът и атомът (и още по-малки от тях структури) не са само “теоретично допускане”, конструкция на ума – необходима му за да проумее поне отчасти непостижимата иначе сложност на нещата, на материята? Изглежда науката само усложнява, отколкото пояснява нещата – тя по-скоро се е превърнала в увлекателна интелектуална игра на призваните за наука. На която другите, обикновените хора, гледат с порядъчни дози скука…

Но да се върнем отново до своя въпрос: може ли хаотичното движение на атоми – на “елементарни частици” – от само себе си непрекъснато да сътворява и поражда толкова много, по същество неизчислим брой качествено различни образувания? Как да си представя това? Или такова едно сътворяване е невъобразим абсурд? Дали пък учените, които проповядват този възглед, не са непоправими мистици, повече вярващи в чудеса отколкото ония, които вярват, че Бог е сътворил всичко?

Ако пък тези атоми, по пътя на “самогрупирането”, са създали и… живота, също и човека - то това не е ли най-чудната мистерия, която човек изобщо може да измисли? Не се ли оказва, че в основата и на науката лежат “вярвания” (в чудеса и пр.), които са по-мистични дори и от вярванията в духове?

“Вярата в атома” във “века на атома” (ХХ век), на която, както твърдят поклонниците на науката, сме били дължали всичко, не е ли една съвсем парадоксална вяра? Но ако в основата на науката се допусне нещо нездраво, то можем ли тогава да се чудим, че тя много често ражда и… чудовища?

Но как така въпреки всичко науката има и безспорни постижения, служещи на човека? Дали обаче нейната действителна ценност е онази, която сме склонни да й приписваме? До каква степен може (и трябва) да се вярва на (и в) науката? Допустимо ли е рационалният човек да вярва в науката? Вярата в науката не е ли абсурд, т.е. нещо като… “дървеното желязо”?

Това са важни въпроси, които може да постави една по-прецизна и търсеща философия на науката. От позицията на науката такива съображения и опасения изглеждат може би съвсем иначе, но вероятно това се дължи на обстоятелството, че там една прекомерна вяра в догмите (принципите, постулатите, основите) на науката заглушава всички съмнения. Как се е стигнало дотам науката да се превърне в крайна сметка в една доста разпространена секта, основана на неверието в Бога, но пък за сметка на това в една още по-страшно абсурдна вяра в науката и в разума?

Но да се върнем пак до своите си въпроси. Като кажа “нещо”, какво разбирам под това? “Нещото”, разбира се, не може да е всичко наведнъж, а само това или онова, премерно този камък, това цвете, тази река, това море, този континент, тази модерна “пишеща мащина”, наричана компютър, това животно, тази дреха, този човек и пр. Тогава има ли смисъл да употребявам тази дума след като тя обезателно трябва да бъде конкретизирана? Какво ми казва думата “нещо” след като съм забелязал, че като кажа “нещо” за “нещо”, веднага някой ще ми подвикне “Хей, за какво нещо става дума, уточни?!”?

Парадоксът е, че като кажа “нещо” без да уточня кое е то, то аз все едно нищо не съм казал. Ако всичко е “нещо”, то думата “нещо” тогава е най-пределна абстракция. И тя всъщност е толкова пределна, че нищо не казва. Или все пак казва нещо? Какво е то?

Но да се замислим и над въпроса: все пак как съществуват нещата? Може би съществуването им зависи от това какви са те? Общото за всички неща съществуване може ли да ме интересува? Дали общо за нещата не е това, че те съществуват в пространството? А има ли неща, съществуващи “извън пространството”? Да, има неща, съществуващи извън пространството, но неща ли са те в такъв случай? Вероятно да, но може би и не…

А дали пък всички неща съществуват “във времето”? Т.е. появяват се ето сега, в този момент, който е начало на съществуването им, после “растат”, развиват се, достигат пълнотата на потенциала си, пък след това малко по малко се появява и техния заник, залязването им, началото на тяхната гибел. Това е ясно, но какво би означавало нещо да съществува “извън” времето? Ако времето не съществува за дадени неща, то как тези неща съществуват? Но може ли да се “знае” за тях по същия начин, по който знаем за времево съществуващите неща? Какъв извод мога да си направя от това?

Ето защо съм длъжен да приема, че има и неща, съществуващи “вневремево”, сиреч във… вечността? Какви и кои са нещата, съществуващи извън времето, т.е. във вечността? Имам ли някакви свидетелства за тяхното съществуване? От какъв род трябва да са тези свидетелства?

Ето, например Бог е ярко олицетворение на съществуването във вечността. Имам ли право тогава да твърдя, че съществуващо е само онова, което съществува във времето? Едва ли. Но има ли и други “подобни” на Бога неща, за които вечността е начин на съществуването им? За човека примерно вечността има ли някакво значение – или тя е само “метафора” и “символ”?

А мога ли да твърдя, че движението е най-основен “начин на съществуване” на материалните неща? Онова, което съществува извън движението, не попада ли пряко във вечността? А тази последната дали не трябва да се свързва с покоя? Вечното е непременно обездвижено, защото там, където има движение, задължително трябва да има начало и пр., т.е да има време. Може ли по обичайния начин да се долови съществуването на нещата, съществуващи извън движението, а значи и извън времето?

Но ако нещо е “извън движението”, то по какъв начин мога да се добера до него? Щом като науката е “област на движенията” (тя изучава тъкмо тях!), то кой тогава е пътят към същината на пребиваващите в покой вечни неща? Как си представям вечния покой? Той не е ли подобен на смъртта? Подобно разбиране не е ли резултат на обвързаността на нашето съзнание предимно със “движещите се неща”? Ето тези въпроси поставя и може да ги пастави само философията. Философията тогава се оказва, че е опит за човешко постигане и представяне тъкмо на вечните неща. Този извод трябва да го запазя и да не го забравям никога: всички науки се занимават с текущите, с изменчивите неща, докато само философията – и религията, но тя прави това по съвършено друг начин – е област на постигане на вечните неща. Ами изкуството не е ли една друга област, в която можем да сме близо тъкмо до вечните неща?

Добре, но може би вечният покой е само метафора, израз, който няма точен корелат? Но нима покоят, погледнат от друга страна, не може да се свързва с… “вечният живот”? Има ли покоят предимства пред движението? А движението превъзхожда ли с нещо покоя? Защо ни изглежда така?

Съществуването-в-движение, сиреч във времевостта, и съществуването-във-вечността – кое от тях притежава по-голяма битийна пълнота? Каква ли е целта на движението? Вечното движение не е ли безсмислица? Не трябва ли да го свързваме с “вечното повторение”, с възвръщането на вече станалото?

Впрочем, защо изобщо нещата в този тук наш свят са така отдадени на движението, защо те толкова се движат? Каква е целта на движението, в което материалните неща непрекъснато пребивават? Може би се стремят към нещо? Може би се движат към своя “образец”, към абсолютното в своето битие, към битието на абсолюта?

Или пък движението на нещата е изцяло безсмислено, хаотично, “безсъзнателно спонтанно”, стихийно и пр.? За какво ми говори израза “без-съзнателна спонтанност”? Мога ли да извлека някакви изводи от това?

Бог няма как да се движи, той изцяло “неподвижен”, пребивава във вечна невъзмутимост и покой – имам ли право да твърдя това? Мога ли да зная това? Може ли то да се знае? Или трябва да се доверя само на своята интуиция? А какво ми говори интуицията? Трябва ли да имам по-голямо доверие на своята интуиция? Обаче движението за… “този свят” е съдбовна необходимост, това поне е сигурното. Ако е така, в такъв случай какво означава то за нас самите?

Ето че установих поне това: нещата в този свят пребивават във вечто търсене на една абсолютна битийна пълнота. За тях това е вечен, но уви, недостижим идеал. За тях, за нещата, за света на материалните неща, движението е един вечен порив към съвършенството, което обаче тук-там проблясва в природата – за да ни удивлява и да ни убеждава в причастността й към Божието съвършенство. Човекът, пък и науката трябва да привикнат все по-ясно да долавят този исконен техен стремеж. Който наистина свидетелства за нещо най-съдбовно. Защото и човекът, със своето тяло, е гостенин в този свят на материалните, но затова пък още по-страстно стремящи се към съвършенството на духовното неща. Ето защо, например, за човешкото тяло тръпката на любовта е най-висшето, което то може да преживее. А любовта наистина е една одухотворяваща съществуването ни духовна сила…

(Следва)

Добави в Svejo