Защо битието е, а небитието… не е? (7.2)

ЛЕКЦИЯ СЕДМА: Защо съществуващото съществува?

7.2.Защо битието е, а небитието… не е?

Това е една най-проста констатация, изказана още от Парменид (Παρμενίδες), който е написал поема за битието преди 24 века. Битието е, а небитието не е – но какво по-точно означава това, как то може да се осмисли? Да се разбере тази толкова проста, но въпреки това фундаментална зависимост, която най-напред се явява в съзнанието, съвсем не е лека работа.

Тук има нещо изначално: най-важното е тъкмо това, че съществуващото съществува. Че битието е. Това е същинското тайнство. Защото ако не съществуваше, то тогава несъществуващото щеше да обхване всичко. Някак си е станало така, че “сред” несъществуващото по някакъв тайнствен начин се е “наместило” съществуващото. Сякаш насред първичния океан на несъществуващото, на нищото, се е… “излюпило” битието, съществуващото. Защо е станало това, кое или какво е пробудило съществуването? Нима не е важно да разбера това?

Много е важно, но и не е лека работа. Тя касае кардиналния въпрос за генезиса, за възникването на всичко съществуващо. Изглежда е било така: най-напред е имало само… несъществуващо, само небитие. Но, момент, не бъркаме ли: как така “да е имало само”… несъществуващо? Това нали значи, че нищо няма? И това е било в самото начало: от нищото е възникнало всичко! Това е същинска мистерия. Необяснимо докрай чудо на съществуването. Мнозина не могат да го проумеят никога. И това им помага да си пребивават в пълна безметежност на духа.

Добре, оставяме засега настрана въпроса за генезиса на целия свят. Но ето още нещо важно: възможно ли е несъществуващото да “обхване” и “задуши” съществуващото? И то след като несъществуващото, доколкото е несъществуващо, не съществува? Не е ли същинска лудост да се боим, че съществуващото сякаш може да “изяде” съществуващото, след като… несъществуващото именно не съществува? Това май прилича на страха от призраци – как е възможно да съществува такъв един страх. Един такъв изначален екзистенциален страх.

Впрочем, по този въпрос искам да отбележа нещо поне като илюстрация на казаното. Откакто съществуват хора, откакто съществува човечество, всички се боят от… края, от смъртта, от изчезването в нищото, пък било това нищо да е умиране, преход в нищото, или пък дори апокалипсис, край на целия свят. И в наши дни все има хора, които чакат края на света и броят дните, които остават до един жесток епокалипсис, в който сякаш всичко ще изчезне, а пък нищото ще погълне всичко. Да се бои всичкото от нищото май само по себе си е абсурдно, защото тук се допуска една безусловна власт на нищото. От нищото сякаш зависи всичко, и то по начина, по който от нищото е възникнало всичко. Сякаш ние на благоволението на нищото дължим съществуването си. Съвсем не е случаен този страх и тази базисна нагласа спрямо нищото. Нас, хората, ни е страх от празното, от нищото, то е няш кошмар. Държим се като удавници за съществуването, ала имаме подозрението, че то рано или късно ще ни се изплъзне – било в личен, било в глобален, в общочовешки и зори в общобитиен план.

Да се върнем откъдето тръгнахме. Въпросът беше: защо несъществуващото, нищото, се е “пропукало” и от него се е родило съществуващото? Нима това не е най-голямата загадка? Да, това е велика загадка, стояща в корена на самата загадка на съществуването.

Защото за да се принуди нищото да благоволи да “отпусне” на съществуващото съществуване, се иска колосална мощ – или, ако искате, някаква свръхголяма енергия. Едва под натиска на такава свръхенергия от нищото ще се роди нещо, което именно възниква. А за да възникне нещо, трябва преди това съвсем да го е нямало, защото ако беше имало нещо, от което друго нещо е възникнало, то тогава нямаше да имаме възникване, а щяхме да имаме трансформация, промяна, преобразуване и преорганизиране на едно нещо в друго нещо. А ние тук говорим за генезис, за сътворение, което е възможно да се мисли само като пораждане не нещо от нищото. И за това се иска колосална мощ. Дали пък това не е истинското основание на прастарата теория за Бог като творец на всичко съществуващо? Нека засега да оставим този въпрос за открит. Но с усещането, че от него съвсем не можем да избягаме.

Материалистите съвсем не могат да асимилират как така от нищото да се породи нещо – това сякаш не им е по силите. Не ги смущава това, че за да има изобщо генезис, трябва да има и творение. Те си мислят, че все нещо всякога е съществувало, което е било подлагано на безброй трансформации. Значи все нещо да съществува означава, че материалистите не мога да схванат самото нищо, самата пустота. Не им пука за това, че приемането, че винаги все нещо е имало, означава, изобщо не се докосва даже до загадката на съществуването: една такава “теория” всъщност е бягство от същинския проблем. Тя се основава на онова несъкрушимо блажено неведение, което е в основата на всяко неразбиране и немислене. Впрочем, думата “теория” има ръцки корен и означава “виждане на Бога”.

Но има и много други крайно важни въпроси. Например: дали заради съществуващото може да се мисли несъществуващото? И дали пък само защото спрямо несъществуващото съществуващото “изпъква” именно като съществуващо? Ето го и фундаменталното питане: от нищото ли всичко е възникнало, или от нищото нищо не възниква (възниква само нищо!)? Ако е така, какво следва от него? Това не засилва ли тайната около съществуването на съществуващото? Човек наистина може да го заболи главата от тия проклети въпроси. Но… когато мине болката, те пак се появяват; от тях наистина не можем да избягаме. Нищо че пребиваващите в блажено неведение сякаш успешно са се скрили от тях в черупката именно на неведението си.

А може ли съществуващото да престане да съществува, да загуби свойството си да съществува? Може ли съществуването да изчезне, да се “изпари”, да се превърне в нищо, да анихилира? Кое е по-вероятното: съществуващото да премине в нищото, или пък несъществуващото да породи съществуването? И дали едното без другото нищо не означава? Ако двете са еднакво възможни, то за какво ми говори това? Това в голяма степен са и риторични въпроси, въпроси, които навеждат на отговора, което ме освобождава от нуждата да казвам как стоят нещата: нека всеки сам да решава. Въпроси като изброените са ефикасно въвеждане и навеждане на съзнанията в същината на проблемите.

Ако нещо е било, то не може да изчезне съвсем: все нещо остава, дори от огъня остава поне пепел. Нещото преминава в друго нещо, преформира се съдържащата се в него материя. А също има и закон за неунищожимост на енергията, има втори закон на термодинамиката. Веществото, всъщност, крие в себе си колосално количество енергия. Айнщайн е доказал, че енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Това е чудовищна енергия, за която демонстрация е атомната бомба.

А може би съществуващото съществува само доколкото не се е оставило да се “свлече” до нивото на несъществуващо? И нима не-съществуващото не е такова тъкмо защото не е съществуващо? Дали това, че нещо е, не се познава, не личи по това, че то е избягнало опасността да не е? И дали нещо не е дотолкова, доколкото не му се е удало да е?

Да, нима моето аз съм не е онова, от което следва всичко друго? Небитието, “бидейки нищо” (“не бидейки нищо”!?), не съществува, но несъществувайки, то не отваря ли път на съществуващото да е, да съществува, да е “нещо”? Мога ли изобщо да си представя “не-съществуващото” другояче освен като не-съществуващо? Мога ли да го мисля иначе освен като онова, което не е съществуващо? Кое от двете – нищото или съществуващото – е определящото спрямо другото? Ако “нямаше” съществуване, нямаше “да има” и не-съществуване – така ли е? Или, обратното, понеже “няма” несъществуване, то точно затова “има” съществуване? Нима самият език не подсказва: не-съществува(м)?!

Аз лично, подражавайки на Сократ, предпочитам да задавам въпроси. Неслучайно Сократ е задавал само въпроси, и като го питали: “Добре, Сократе, а кажи най-после ти самият как е!”, той отвръщал: “Не знам!”. Това е вбесявало опонентите му, или поне събеседниците му. Но в това е и мъдростта на така дяволито мъдрия Сократ.

Защото да кажа как нещо е, е твърдение, което съдържа в себе си прекомерно самомнение. Аз не съм властелин на битието за да казвам как нещо е. Думите ми не могат да пораждат съществуване. Аз не съм Бог. “Човешкостта” ми изисква да нямам такива претенции. Ние не можем да пораждаме битие за да казваме как е. Ние обаче сме само богоподобни и затова имаме правото просто да намекваме как нещо вероятно е. Ето по тази причина аз предпочитам да философствам – поне отвреме-навреме – само с въпроси. Но моите въпроси, подобно на Сократовите, не са обикновени въпроси. Те са въпроси, в които се съдържат алтернативни отговори, в които противоборстват различните отговори. Това, скромно казано, е най-високото майсторство във философстването – такова, което е родствено вече на изкуство.

Да продължим. Впрочем, онова, което казва “не съществувам”, казвайки го, вече съществува? Но как би го казало, ако не съществуваше? Какво следва от това? Не е ли най-голямото потвърждение на съществуването това, че то съзнава или пък мисли?

Тези въпроси навеждат на извода, че човешкото съществуващо, или просто човекът като съществуване заема особено място в царството на всичко съществуващо. Всичко съществуващо си съществува, но огромната част от него изобщо не си дава сметка какво значи това. Само човекът може -–това не е случайно или пък незначително. Загадката на съществуването сякаш е сътворена от Великия Творец тъкмо за наше изпитание, за изпитание на нашата преданост на съществуването. Само човекът може да се пита: аз, съществуващият, съществувам – но какво, впрочем, означава това?! Едно такова питане е велико, то потвърждава величието на човека като съществуващо, което се пита. Което иска да разбира. Благодарение на което самото битие се опитва да постигне самото себе си.

Тук се корени величавостта на човека в мирозданието, за която често забравяме – и по тази причина най-варварски се принизяваме. А не бива. Ние, питайки се за битието и за небитието, в някакъв смисъл ставаме техен властелин. Подобно на самия Бог. Чувствате ли величавостта на човешката мисия на този свят, драги ми човеци?!

Какво, впрочем, произлиза от това, че само съществуващото – в лицето на човека! – може да подозира, че съществува? Докато несъществуващото освен всичко друго не знае това, няма как да го знае. Мога ли да приема, че “оттласквайки” се от съществуването, аз мога да мисля несъществуващото само като онова, което не е? Не излиза ли, че в това е залогът съществуването да възтържествува над нищото, да го победи?!

На всичкото отгоре съществуващото не е като несъществуващото – това не подсказва ли ми тяхната неотделимост? Това “не е” нали е не-битие? Нали в такъв случай се оказва, че и битието е немислимо без не-битието – като негово не е? Но пък не е не сочи ли, че без е няма и не е? Или че без съм няма и не съм? Дали все пак не излиза, че битие е по-фундаментално от всичко друго? Дори и от съперничещото му не-битие. И нима битието с право не се оказва първото, което по необходимост занимава философстващите?

Някога когато великият Парменид от Елея почнал да изрича своите думи за битието – а той бил и поет, не само философ! – той привлякъл около себе си ученици, които били крайно заинтригувани от думите му. Впрочем, думите му на моменти били доста парадоксални, сиреч предразполагащи към размисъл. Възниква знаменитата елейска школа във древната гръцка философия, която поставя в центъра на своите търсения темата за битието. И също и неотделимата от нея тема за човека.

Не ето че елейците стигнали до нещо крайно объркващо. Ако битието е, а небитието не е, сиреч ако няма… пустота, то оттук призлизат крайно неприятни следствия. Излиза, че нещата – вещите! – са така плътно едно до друго, че… просто няма място, няма къде да се преместват в ространството! Оказва се, че битието без небитието се вкаменява в една пълна неподвижност. Всичко замира в покой! Няма ли небитие, няма движение. Няма и много други неща. А сега ние можем да добавим – благодарение на постигнатото от философите на ХХ век, мислили твърде настойчиво за битието – че без небитие няма и… свобода!

Елейците дълго се мъчили в този колосален парадокс: няма небитие, няма и движение! А без движение нищо няма, няма и живот. Нали казваме: животът е движение. Нищо няма без движението, понеже ако нещо не се задвижи, то просто няма как да даде знак за себе си, че съществува! Обездвиженото, изпадналото в пълен покой е подобно на самата смърт. Сиреч на… небитието! Него вече го няма, значи се е изпарило в небитието!

Ние с очите си наблюдаваме безброй движения, ала не можем да ги проумеем. Физиката описва тия движения, ала често е безпомощна: даже простото преместване на една точка по права линия е необяснимо. Ето, да помислим малко: допускаме, че точката се движи равномерно и праволинейно, сиреч плавно. Тя ето сега е тук, а в следващия миг – там. Между тук и там има обаче разлика – не излиза ли, че за да премине точката от тук в там, тя трябва да… скочи?! Е, да, разстоянието между тях може да е нищожно, но колкото и да е малко, все има разлика между “тук” и “там”, нали?! Излиза, че движейки се по една права, точката скача от едно място в друго, а окото ни просто не може да забележи това. Под микроскоп обаче няма как да не се забележи. Как тогава да постигнем плавността, как да я проумеем?

Две хиляди и триста години след елейците Хегел разсъждава, за да реши тази загадка. Загадката на простото движение. И той по своя си, хегеловски начин пише така: за да имаме плавност, трябва да допуснем, че точката ето сега е тук, но и вече не е тук, а едновременно и там, значи тя сега е тук, а в същия миг не е тук – само в такъв случай разсъдъкът ни може поне малко от малко да проумее движението! Но щом точката е едновременно и тук, и там, тя не е ли… никъде?! Сиреч не е ли в… небитието?

Ако за движението на една нищожна и нещастна точка, пързаляща се по една линия, нещата се оказаха толкова сложни, то какво тогава да кажем за нашия си живот, за съществуването на човека?! Какъв кошмар е то – понеже неговата “сложност” е колосално по-голяма!!! Да проумеем съществуването на човека може би е най-трудното. Но и точно по тази причина е най-важното – за нас, хората. Много скоро ще се изправим и пред тези наистина невероятно трудни, но и благодатни теми. Има ли още някой, който да се съмнява има ли смисъл да се учи философия?!

(Следва)

Добави в Svejo