Идея е онова, до което се докосваме единствено в своя дух (8.5)

8.ЛЕКЦИЯ ОСМА: Защо съществуващото съществува?

8.5.Идея е онова, до което се докосваме единствено в своя дух

Хаотичната множественост, която е белег на сетивно съществуващото, е само сянка на битие, илюзия, сън, майа (според индийците), заблуда, спомен за битие, но не самото битие. А иначе битието е дух и мисъл. То е неотделимо от мисълта, а щом като (ако) битие и мисъл са тъждествени, са едно и също нещо, то оттук следва, че битието на съществуващото според своята истина е идея. Идеята е битие, дали в такъв случай битието не е идея? Но що е идея?

Първо, идея и същност са едно и също нещо. Но оттук пък следва, че истина и идея са едно и също нещо. Идеята е мисловната форма, която е образец на съществуващите неща и като такава е тяхна истина. Истинното е единното, то е душа на съществуващия множествен и в същата степен неистинен свят.

Защото не може да е истинно множеството, многото, щом като е смесица на битие и небитие. Ето именно по тази причина трябва да се приеме, че хаотичната “множественост” е сянка на битие, илюзия, сън, майа (според индийците), заблуда, спомен на битие, но не самото битие.

Идеята като такава е – бидейки всъщност изчистена от небитие битийна мощ сама по себе си – битието като такова, “действителността на всички възможности”. Впрочем, истински реалното е тъкмо идеята в себе си, или чистото битие. “Причастното” на идеята пък, доколкото принадлежи и на небитието, е в същата степен и мнимо, непълноценно, непълно битие. Но доколкото е причастно на идеята, то в същата степен е и истинно, автентично.

Ето едно пояснение. Освен много и всякакви човешки същества съществува и някаква истина на човека, която можем да наречем идея. Това е човекът, но като пълнота от качества, способности, развитост, това всъщност е съвършеният човек, който като такъв едва ли съществува в този тук, в нашия, в добре познатия ни свят. Но като идея той, този прототип на човека изобщо съществува, и нещо повече: съществуването му е най-реално тъкмо защото е съществуване в духа, в идеята. За да се разбере как е възможно това, трябва да се направи обаче известно разграничение между мисъл и идея.

Може ли идеята за човека да е по-пълноценна от “този тук човек”, изпълнен с жизненост, с пулсираща във вените му кръв и с непрекъснато биещо сърце? На пръв поглед не: непосредствената даденост на едновременно много свойства и качества, въплътена в корнкретното човешко същество, превъзхожда в някакво отношение абстракцията за “човек изобщо”, която повечето хора разбират, когато стане дума за идея за човека. А именно тук е грешката: мисълта не, но идеята може да носи в себе си една по-съвършена жизненост от “този тук човек”. И това става ясно като осмислим какво се има предвид, когато казваме “Той е истински човек!”.

Наистина, какво означава това “истински човек”? Не е ли човек, живеещ според идеята за живот, подобаваща за човека? Човек, живеещ според истината на живота, достоен за човека. Има ли обаче такъв истински човек “реално”, сиреч тук, на земята? Значи, оказва се, един човек е доколкова истински, доколкото отговаря на истината или на идеята за човек, която пък носи в себе си пълнотата, съвършенството, което е по силите на човека. Ако твърдим, че такъв човек “реално” няма, то това означава само, че съвсем не разбираме какво означава реално и реалност.

Реалното в пълна мяра е онова, което съответства на истината, сиреч на идеята. То може да съществува под друга, несетивна, умопостижима форма, но това съвсем не го прави по-малко реално. Истината на човека, носеща в себе си контурите на неговата потенциална същност, е най-реалното, което може да съществува. И един човек е истински доколкото носи в себе си частици от тази реалност. В противния случай той е чисто и просто неистински, а пък тази негова неистинност именно е именно преходното, мнимото, фалшивото у живия човек. А и един човек е истински жив само доколко съществуването му отговаря на вечната идея за живота, на която пък дължим най-значимото, субстанциалното, неизменното, истински реалното в живота си. А всичко останало е само заблуда, мираж, майа.

Така че оня човек, за който гордо казваме “Той е истински човек!”, с пълното право е определян като такъв само когато той наистина в съществуването си е причастен на идеята и на истината на човека. Такъв човек прави живота си според изискванията на субстанцията на живота за човека, наричана с думата свобода. Но ние, бидейки свободни, не сме свободни да правим каквото си искаме с живота си, или пък с нас самите. Онова, което ни удържа в известни граници, е тъкмо идеята и истината на човека. Свободен е оня, който съществува според истината и идеята на човека; когато в живеенето почне да се разминава с нея, тогава именно той почва и да страда, понеже страданието е усещане за непълнота в битието ни, дължащо се на коварно разминаване със същността, дадена ни в идеята.

Разбира се, мисълта няма как да поеме в себе си пълноценната идея за човека, както и която да е друга идея. Тази идея се далавя само с духа. По тази именно причина мисълта е тъкмо “стерилният човек”, “абстракцията за човек” и пр. Докато идеята е цялата пълнота на човешкото – в цялата му жизненост и живост. Защото именно идеята за живот придава жизненост на идеята за човека.

Добре, но в такъв случай си струва да се запитаме и така: ако идеята превъзхожда “живия човек”, то какво не й достига, за да бъде жива като него? Или пък тя е по-жива от него – но по един незабележим за окото начин? Когато говорим за “идеален човек” и си представяме, че той е прекалено скучен, къде именно сме сбъркали? Да, трябва да се разбирам автентичния смисъл на идеята. Това, че я смесват много често с нещо друго води до тези несъответствия. А най-често бъркат идеята с бледия й и така абстрактен мисловен образ.

Идея в истинския смисъл е онова, до което се докосваме единствено чрез своя дух. Идеята е недостъпна за ония, които са потиснали духа в себе си, които не са му дали простор за изява. Ние друг контакт до идеята нямаме и не можем да имаме, защото самата идея е принадлежното на духа. Самата идея всъщност е духа. Как тогава да се доближиш до нея ако е замрял духа в собствените те гърди?

Човешкото като идея е изчистената от несъвършенства човечност. И каква е тази последната, нима съвършеното е “по-нежизнеспособно” от несъвършеното? Едва ли. Напротив, но понеже сме причастни единствено на този тук, на нашия несъвършен свят, то ние сме склонни да си мислим, че именно несъвършенствата ни били придавали “жизнено достоверното” в нашата човечност. И умно добавяме: ние не сме ангели, нали?! Това обаче показва само, че сме се отчуждили от духа и от идеята, че живеем слепешката, че пребиваваме като ония затворници в пещерата, които са се примирили, че няма нищо друго освен техните сенки. Затова тия, които понякога крещят, държейки се за главата: "Какъв е този хаос, мога ли да го преодолея?”, просто трябва да си сверят ориентирите и посоките с онова, което можем да намерим само в духа си.

Битието изобщо, а също и битието на човека, не може да съдържа несъвършенства. Защото, както казахме, битие и идея си съответстват. Битието, бидейки единното в множеството, не може да включва в себе си несъвършеното. Несъвършеното е израз на онова “налично битие”, в което пребиваваме, то е атрибут на съществуването, което водим, и което постоянно се разминава с изискванията както на идеята за човек, така и на идеята за живот. А битието е самото съвършенство, “идеята като такава”? Несъвършеното не е ли “заслуга” тъкмо на небитието?

Небитието, разбира се, си има своя огромен смисъл. Защото дори и свободата като непрекъсната възможност на човека да “прави” живота и себе си, сякаш се “излюпва” от нищото, от небитието. В свободата си човек се импулсира от онова, което не е, но което той страстно иска да бъде. Ако го липсва това съзнание-усещане, то свобода изобщо не може да има. Тогава нямаше да има и никакъв стремеж. Ето защо и самата идея за свобода е по-битийно изпълнена от непосредствения, преживявания, живия, изпълващ сърцето ни усет за свобода. Истината на свободата не може да струва по-малко от човешките “предчувствия” за нея. Свободата, превърната в живот, идеята за свобода, хармонизирана с идеята за живот, е истината за битието на човека.

А ако идеята за истина не одухотворяваше идеите за живот и свобода, то какви ли щяха бъдат животът и свободата на човека? Истина и “идея за истина” не са ли едно и също нещо – истината в своята реалност? Какво става обаче ако “примесим” битието на истината – и истината на битието – с небитие?

Така продължава да напредва в търсенията си оня, който не е безразличен както спрямо битието, така и спрямо неговата истина. Въпросите наистина нямат край. На това основание мнозина си казват: не трябва ли – ако истината е “неуловима” – да се откажа от всякакви въпроси? И това успокоява сърцата им и приспива ума. Настъпва блаженството на непитащото немислене. Възцарява се небитието. Никой тогава не се смущава, че съвсем не е доказано, че истината е неуловима. Защото каква щеше да е тази истина, която всява само неверие в самия себе си? И в собствените сили. И кому тогава би била изгодна такава истина? Тогава?

(Следва)

Добави в Svejo