В преминалият брой на вестникът си, като говорихме за безотрадното положение на нашият народ, ние с няколко думи дойдохме до заключение, че тоя народ е болен и че болестта му от ден на ден зема по-страшни размери. За да потвърдиме думите си, ние казахме, че здравата и истинната наука е неприменима в нашият робски живот, следователно не принася никаква полза, че трудът, по причина на баснословните данъци, кражби и разбойничества, се не цени и не може да се развие, следователно търговията е невъзможна, и че следствие на сичкото това е сиромашията, която ни убива и нравствено, и физически. Да продължиме сега своето обозрение и да видиме доколко сме били ние прави в разсъжденията си.
Ние казахме, че народът ни е болен, а това може да се покаже някак си остро и обидно за оние гладички мозъци, които са привикнали да четат даже и в иностранната литература химни за нашият напредок, но ние ще да оставиме настрана взглядът на оптимистите и ще да побързаме да попитаме излечима ли е нашата болест или не е? За да утешиме и тях, и себе си, ние ще да отговориме, че е излечима, и за да докажем това, ще да захванеме от край.
Секи един народ, който, ако и да е преминал голямо временно пространство в историята на своето съществование, но който по причина на своите вехти исторически и политически грехове е бил длъжен да достигне до такова положение, щото да проспи почти сичките фази на общественият европейски живот — като се събуди от своят летаргически сън, се счита вече за народ млад, здрав и способен да се развива. Такъв народ е и нашият. Още от началото на своето съществование на Балканският полуостров той е бил народ трудолюбив, енергичен и възприемчив, но историческият ход на работите, който го хвърли а съседство и в борба с разлагающият се тогава стари мир, го доведе до такова положение, щото с приеманието християнството той беше принуден да се зарази и с болестта на гнилата и развратната в онова време Византия.
Постоянната борба за съществование, сродяванието на българските царе с византийските императори и приеманието на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия, от една страна, не дадоха на нашият народ време да развие своят национален характер и да изработи здрави основи за своето бъдъще, а, от друга страна, отделиха една част от него и съставиха известната по своята разточителност и развратност българска аристократия. Народът се затвори със своите язически богове в семейният си живот, ходеше подир царете си да се бие с византийците и с другите околни народи само из омраза към чужденците и из любов към техните богатства, и твърде малко се грижеше за това, що произхождаше в неговите по-горни пластове. Политически живееха само дворът, аристократията и духовенството, на които сватбарските борби с Византия приготовиха смъртта на България.
Във времето на Симеона, т.е. във времето на златният български век, България беше достигнала не само до върхът на своята слава и могъщество, но и до апогеят на своята смъртоносна болест. Право казва Енгел, че после смъртта на полугръкът неговата държава се е намирала в такова положение, в каквото се намери Франция после смъртта на Людовика XIV. И наистина, когато „славата и могъществото“ дотегнаха твърде много на българският народ, то той изяви своята воля в лицето на Шишмановците, а особено на Самуила, и енергически протестува против духовният и политическият разврат на византийските кръщелници; но заразата, която беше пуснала дълбоки корени даже и в семейството на тоя юнак, не допусна народът да изплува из пролеяната от него кръв, и протестът на Самуила отстъпи пред превъзходството на грубите византийски сили. После Самуила България падна.
Ако във времето на Асеновците тя и да придоби изново своята независимост и ако да достигна до още по-голяма степен на политическа сила, но умореният народ не можеше вече да возкреси в себе си първата енергия и не желаеше вече да поддържа своите паразити. Разбира се, че после сичкото това като съвършено естествено нещо се явява нашествието на турците и едновременната смърт на България и на нейната достойна учителка Византия. Дивото и войнственото турско племе като светкавица премина из Азия в Европа и в едно твърде късо време изтреби сичко, с което се гордееше тогавашното общество. Една част от българската аристократия остави отечеството си и отиде да подкрепи чуждите елементи, друга загина в отчаяната борба за смърт или за живот, а третя остана, за да бъде изтребена постепенно от двойното духовно и политическо иго. За народът настана дълга и безконечна страстна неделя, той посипа главата си с пепел и се затвори вкъщи, за да запази барем своите патриархални нрави и обичаи и да пее своята монотонна елегическа песен.
Така се изминаха цели 450 години и когато духът на новото време повея и над неговото леговище, той си додаде главата из къщи и извика: „Съмнало вече! Хората излезли на работа, пили, яли, веселили се, а аз лежа като в гроб и чакам второ пришествие!“ В това време старците се закръстиха, жените заплакаха, а децата захванаха да ходят в училището и да се учат и на ум, и на разум. „Видите ли — говореха образованите вече школари, — видите ли? Другите народи живеят щастливо и богато, издигнали са храмове на науката и на изкуствата и блаженствуват под дебелата сянка на своите царе и императори. А сичкото това е направило образованието, науката и цивилизацията. А вие? Отворете и вие тук-таме училища, преведете няколко книги, захванете да издавате всевъзможни вестници, и вие скоро ще да стигнете Европа.“
А между това у нас никой не виждаше, че народът при сичките теглила и мъки не беше още достигнал до такова състояние, до каквото достигна, като се пусна да гони Европа. Тогава той имаше барем що да яде и прекаран през всевъзможните митарства на робството като през горнило, се беше очистил от византийската болест. Той нямаше вече аристократия и беше равен пред ятаганът на турският фанатизъм. Но достигнатата европейска цивилизация ощастливи и робите, и господарите. Турците постигнаха това, щото им трябаше, за да заемат мястото на Византия, а ние възприехме сичко, което ни трябаше, за да се намериме в това също положение, в което сме били преди 4–5 века.
Както с приеманието византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържание на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове сами на себе си. — Когато е така, то какво тряба да се прави? — Преди сичко ние тряба да влеземе в самуиловска борба с новата Византия, пък тогава вече да заемеме от Европа това, щото ни е потребно, щото ни не достига й щото е признато за полезно на човекът. В противен случай с нашият живот е неприменимо нищо човеческо и ние твърде лесно можеме да загинеме.
в. „Знаме“, I, № 11, 16 март 1875 г., Христо Ботев. (Публикува се по предложение на Ружка Братанова от Търново.)
Ние казахме, че народът ни е болен, а това може да се покаже някак си остро и обидно за оние гладички мозъци, които са привикнали да четат даже и в иностранната литература химни за нашият напредок, но ние ще да оставиме настрана взглядът на оптимистите и ще да побързаме да попитаме излечима ли е нашата болест или не е? За да утешиме и тях, и себе си, ние ще да отговориме, че е излечима, и за да докажем това, ще да захванеме от край.
Секи един народ, който, ако и да е преминал голямо временно пространство в историята на своето съществование, но който по причина на своите вехти исторически и политически грехове е бил длъжен да достигне до такова положение, щото да проспи почти сичките фази на общественият европейски живот — като се събуди от своят летаргически сън, се счита вече за народ млад, здрав и способен да се развива. Такъв народ е и нашият. Още от началото на своето съществование на Балканският полуостров той е бил народ трудолюбив, енергичен и възприемчив, но историческият ход на работите, който го хвърли а съседство и в борба с разлагающият се тогава стари мир, го доведе до такова положение, щото с приеманието християнството той беше принуден да се зарази и с болестта на гнилата и развратната в онова време Византия.
Постоянната борба за съществование, сродяванието на българските царе с византийските императори и приеманието на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия, от една страна, не дадоха на нашият народ време да развие своят национален характер и да изработи здрави основи за своето бъдъще, а, от друга страна, отделиха една част от него и съставиха известната по своята разточителност и развратност българска аристократия. Народът се затвори със своите язически богове в семейният си живот, ходеше подир царете си да се бие с византийците и с другите околни народи само из омраза към чужденците и из любов към техните богатства, и твърде малко се грижеше за това, що произхождаше в неговите по-горни пластове. Политически живееха само дворът, аристократията и духовенството, на които сватбарските борби с Византия приготовиха смъртта на България.
Във времето на Симеона, т.е. във времето на златният български век, България беше достигнала не само до върхът на своята слава и могъщество, но и до апогеят на своята смъртоносна болест. Право казва Енгел, че после смъртта на полугръкът неговата държава се е намирала в такова положение, в каквото се намери Франция после смъртта на Людовика XIV. И наистина, когато „славата и могъществото“ дотегнаха твърде много на българският народ, то той изяви своята воля в лицето на Шишмановците, а особено на Самуила, и енергически протестува против духовният и политическият разврат на византийските кръщелници; но заразата, която беше пуснала дълбоки корени даже и в семейството на тоя юнак, не допусна народът да изплува из пролеяната от него кръв, и протестът на Самуила отстъпи пред превъзходството на грубите византийски сили. После Самуила България падна.
Ако във времето на Асеновците тя и да придоби изново своята независимост и ако да достигна до още по-голяма степен на политическа сила, но умореният народ не можеше вече да возкреси в себе си първата енергия и не желаеше вече да поддържа своите паразити. Разбира се, че после сичкото това като съвършено естествено нещо се явява нашествието на турците и едновременната смърт на България и на нейната достойна учителка Византия. Дивото и войнственото турско племе като светкавица премина из Азия в Европа и в едно твърде късо време изтреби сичко, с което се гордееше тогавашното общество. Една част от българската аристократия остави отечеството си и отиде да подкрепи чуждите елементи, друга загина в отчаяната борба за смърт или за живот, а третя остана, за да бъде изтребена постепенно от двойното духовно и политическо иго. За народът настана дълга и безконечна страстна неделя, той посипа главата си с пепел и се затвори вкъщи, за да запази барем своите патриархални нрави и обичаи и да пее своята монотонна елегическа песен.
Така се изминаха цели 450 години и когато духът на новото време повея и над неговото леговище, той си додаде главата из къщи и извика: „Съмнало вече! Хората излезли на работа, пили, яли, веселили се, а аз лежа като в гроб и чакам второ пришествие!“ В това време старците се закръстиха, жените заплакаха, а децата захванаха да ходят в училището и да се учат и на ум, и на разум. „Видите ли — говореха образованите вече школари, — видите ли? Другите народи живеят щастливо и богато, издигнали са храмове на науката и на изкуствата и блаженствуват под дебелата сянка на своите царе и императори. А сичкото това е направило образованието, науката и цивилизацията. А вие? Отворете и вие тук-таме училища, преведете няколко книги, захванете да издавате всевъзможни вестници, и вие скоро ще да стигнете Европа.“
А между това у нас никой не виждаше, че народът при сичките теглила и мъки не беше още достигнал до такова състояние, до каквото достигна, като се пусна да гони Европа. Тогава той имаше барем що да яде и прекаран през всевъзможните митарства на робството като през горнило, се беше очистил от византийската болест. Той нямаше вече аристократия и беше равен пред ятаганът на турският фанатизъм. Но достигнатата европейска цивилизация ощастливи и робите, и господарите. Турците постигнаха това, щото им трябаше, за да заемат мястото на Византия, а ние възприехме сичко, което ни трябаше, за да се намериме в това също положение, в което сме били преди 4–5 века.
Както с приеманието византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържание на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове сами на себе си. — Когато е така, то какво тряба да се прави? — Преди сичко ние тряба да влеземе в самуиловска борба с новата Византия, пък тогава вече да заемеме от Европа това, щото ни е потребно, щото ни не достига й щото е признато за полезно на човекът. В противен случай с нашият живот е неприменимо нищо човеческо и ние твърде лесно можеме да загинеме.
в. „Знаме“, I, № 11, 16 март 1875 г., Христо Ботев. (Публикува се по предложение на Ружка Братанова от Търново.)
5 коментара:
Аз лично, както семейството ми, роднини и приятели - преброих точно 82 души, не вярваме на Костов и никога няма да гласуваме за него и подобните му. Защото не можем да гласуваме примерно, за дъщерята на един национален предател, осъден на смърт и преди 9 IX 1944 г и след това! Човек, който в съюз с другия национален предател - генерал Владимир Заимов, се молели сръбските власти да вкарат сръбски войски в България, да окупират България и да ги доведат на власт.
За чест на сръбското правителство, то отхвърлило тази безумна идея. Защото от предателите всеки се гнуси!
Та точно 82-ма души, поддържали преди с гласовете си “сините” вече са отвратени от тях! Защото онези комунисти, тези, които сините бонзи наричат “престъпници”, сега са между тях самите. Това са те самите!
Потърсете във в-к “Работническо дело” от 30 Ноември 1989 г, когато вече Иван Костов, както казват е бил вече утвърден за член на БКП. Малко преди онази дата, когато вече “комунист” не звучеше гордо. И прочетете статията “Никаква отсрочка” от политикономиста на комунизма Иван Костов, апотеоз на новата икономическа политика на др. Тодор Живков.
Та аз няма никога да гласувам за Иван Костов. Който през 1992 г създава холдингово акционерно дружество “Банкова консолидационна компания”-АД с надзорен съвет, в който са и Емил Манолов Кюлев, Иван Николов Пушкаров и … Иван Йорданов Костов.
Няма да гласувам дори и заради това, че като същинский Тодор Живков си затвори улицата на която живее и за коли и за пешеходци. А твърди, че нищо не знаел за това…
Нo може би вие сте на друго мнение. И ще гласувате за него. Защо ли? Други пък няма да сторят това - поради какви причини?
Защо няма да гласувам за Иван Костов?
Защото, независимо от твърдението на “братовчед” му Христо Христов, шефа на бюджетната комисия, че “Костов е честен е принципен”, аз не вярвам. Най-обобщаващия пример за това е, че излъга надеждите на българите. Идвайки на власт, ограбването на България продължи с още по-голяма лакомия и наглост.
Така и не разбрахме, този “честен и принципен” човек, защо и колко пъти е кандидатствувал за член на БКП?
Защо не е бил приет за член на БКП, въпреки че другарката му Елена е била партийна секретарка и е награждавана за отлична работа лично от Георги Йорданов?
Поради какви причини е бил изгонен като асистент по политикономия на социализма от ВИИ “Карл Маркс” - политически или свързани с нещо друго? Защото ако бяха политически отдавна да сме научили за тях…
Бил ли е по време на т. н. “кръгла маса” от страната на Андрей Луканов?
Защо се кандидатира за депутат от Пловдив, а не от София?
Как е посочен за кандидат в списъка на СДС? Вярно ли е, че тази, която го е определила, изпълнявайки съвета на Петко Симеонов, си е затворила очите и там където е попаднал пръста…
Може ли, честен човек да твърди по повод публикация във в-к “Труд” /бр. 49, 19. II . 1996 г. /, че съпругата му не е била партиен секретар;
“Не може да е “станало ясно”, че съпругата ми е била партиен секретар, защото беше партиен касиер”. И след това:
“За верността на горните 19 корекции се подписвам…” /в-к “Труд” бр. 52, 22. II . 1996 г./
Но да отвържем торбата с лъжите на този честен човек:
“Валутният борд, а той в частност означава, че цените не могат да се покачват, както не могат да растат и заплатите заедно с тях. В момента ,в който това се случи, валутният борд на практика ще започне да отслабва, а това означава, че някъде по системата той не се прилага както трябва.” /в-к “Демокрация”, 2, VIII, 1997 г./
Колко пъти скочиха цените, колко пъти държавните чиновници си увеличиха заплатите? Или може би това не е лъжа, а просто човекът не разбира от икономика?
В колко правителства разсипали България участвува Иван Костов?
Но ето го и като министър:
“Усетихме го болезнено още през следващата година, когато Иван Костов го удари на гол монетаризъм. Резултатите не закъсняха - армията на безработните надмина 400 хил. души, а през 1992 г. ръстът на цените достигна 550 на сто! Две понятия и до днес витаят като синоним на министерствуването му - “Сапио” и фикусът. С личния му параф “Сапио” направи удар за милиони с голям безмитен внос, а когато го попитаха какво става, той се скри зад фикуса в коридора на Министерския съвет. Когато негов подчинен седна в министерското кресло, побърза да му забие нож в гърба и оповести, че толерираната от предшественика му фондация дължи 900 млн. лева от неплатени такси, акцизи и мита.” /в-к “Труд”, 1,IV, 1996 г./
Вероятно горното ще даде повод за асоциация с “Булс”, “Бъдеще за България” и т.н. Но преди това нека пак отворим един вестник от 1997 г, и да прочетем още нещо за честния и принципен човек:
“Мълчи се за скандалите между финансовото министерство и БНБ за парите, които централната банка наля в държавната хазна. Костов така и не ги върна, а великодушно ги прехвърли върху бюджета на следващото правителство. Вече никой не споменава за скандала около 150-те милиона долара петролен заем от Световната банка. Като финансов министър по това време, Костов също беше отговорен за използуване то му по предназначение. Но истината кой употреби заема, така и не излезе на бял свят. Виновни нямаше, а “Нефтохим” и “Плама” бяха натоварени да връщат дълга. Наблюдатели на поведението на синия лидер подозират, че точно заемът е причината по време на посещението си във Вашингтон Костов да омекне за въвеждането на валутен борд. Преди това той твърдеше, че можем да минем и без него, но след срещата си в МВФ и Световната банка промени позицията си.” /Каква принципност - б.а./
И сега забележете, една смела прогноза, която в момента е 1000 на сто потвърдена:
“Под крилото на Костов започна и новата ера в синята организация - пеликанската. Златният век на пеликаните в СДС пък настъпи след партизацията. Кръгът на пернатите около Костов се отърва от неудобните остриета и революционно настроени елементи. Първото припляскване на пеликанските крила идва от главния пеликан Костов още когато се подвизаваше като министър на финансиите в правителствата на Димитър Попов и Ф. Д. Днес благословената от Костов синя пеликанщина е със значителни размери и продължана да расте /виж схемата/ в-к “24 часа” 21, I, 1997 г.
Е вярно, тук ги няма Александър Божков, Вилхелм Краус и прочие “пеликани”, но вероятно те са в друга схема.
Но да се върнем към “Булс” и “Бъдеще за България”, за които вероятно Иван Костов също не знае, както не знаеше , че жена му е била партийна секретарка.
“Зоран Ристич, последният съдружник на премиершата Елена Костова в частия бизнес се издирва за фиктивен износ на горива.”
На 26,IV,1995 г. на мястото на Соня Ристич в “Булс” влиза Елена Григорова Костова, съпруга на СДС лидера Иван Костов. Тя купува 49 % от акциите… Тя /Елена Костова - б.а./ напуска “Булс” през 1997 г… Тогавашният лидер на БСП Георги Първанов обеща да изнесе данни, че “Булс” е нарушавала югоембаргото. Вътрешния министър Емануил Йорданов се закле, че във ведомството му няма данни за това, но призна, че МВР не е проверявало дейността на “Булс””. /в-к “Сега” 3, II, 2001 г./
За “Бъдеще за България” и мафиотските пари на Лучански няма да говорим…
Та ето защо, а и не само заради това, няма никогада гласувам за Иван Костов!
ДС не спи дори и нощем и пише най-упорито: не й пука даже, че по повдигнатите от лъжливия в-к Труд "обвинения" срещу Костов и съпругата му вече се произнесе и българският съд с оправдателни решения! Важното е да се лъже и клевети - и го правят най-стрателно и методично даже. Защо ли ДС и мафията ги е толкова страх от Костов бре?! Не спират да финансират оклеветяването му цели 7 години след като вече не е на власт...
Има една максима, която задължително се използва в подобен случай - не спори с идиота(горния платен анонимец от държавна сигурност), има голяма вероятност да помислят че си като него!!
Колко глупав народ сме, щом само около тоя има 82.
Първият да продължава да брои, това явно осмисля живота му и да допълни пропуските си в изброяване на прегрешенията на Костов, къде остана Кремиковци, Балкан, Нефтохим, Плама,кръгът Орион, ами ученето в СССР, ами циганския произход.
Само не разбрах каква е връзката с написаното от Ботев, а може би е открил първоизточника на всичките ни неблагополучия. А бе, Костов да не е някой преродил се злодей от началото на българската държава.
Публикуване на коментар