РАЗДЕЛ ІІІ: ЧОВЕШКОТОЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода
13.1.Символичната история-трагедия на Сизиф
“Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си. Те бяха преценили не без право, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.
Ако вярваме на Омир, Сизиф бил най-послушният и най-благоразумният между смъртните. Според друго предание той имал разбойнически наклонности. Не виждам никакво противоречие в това. Мненията за мотивите, довели го до участта на безполезен работник в ада, се различават. Първите го обвиняват в лекомислено отношение към боговете. Той издал техните тайни. Зевс откраднал Егина, дъщерята на Азоп. Изненадан от изчезването й, бащата се оплакал на Сизиф. Той знаел за отвличането и предложил на Азоп да му каже къде е дъщерята му, ако даде вода на цитаделата в Коринт. Пред небесните мълнии предпочел благодатта на водата. За наказание бил изпратен в ада. Омир също разказва, че Сизиф оковал Смъртта. Хадес не могъл да понесе гледката на опустялото и притихнало царство. Бързо предизвестил бога на войната, който изтръгнал Смъртта от ръцете на нейния победител.
Разказват също, че пред прага на смъртта Сизиф неблагоразумно пожелал да провери любовта на жена си. Той й наредил да не го погребва, да хвърли тялото му посред градския площад. Сизиф бил изпратен в ада. Разгневен от подобна покорност, толкова противоположна на човешката любов, той издействал от Хадес разрешение да се върне на земята за да накаже жена си. Но когато отново видял света, когато пак се насладил на водата и слънцето, на затоплените камъни и на морето, той отказал да се върне в пъкления мрак. Подканите, гневът и предупрежденията не послужили за нищо. Той живял още много години в залива, край блесналото море, сред земните наслади. По необходимост боговете се намесили… Меркурий дошъл, уловил дръзкия смъртен за яката, отнел му радостите и го отвел насила в ада, където му били приготвили камъка.”
(Албер Камю)
Това е една твърде показателна и многозначителна история. Сизиф Става дума най-вече за отношението между свобода и съдба, което е изключително заплетено в рамките на гръцките представи от древността. В края на краищата сметките на Сизиф по отношение на смъртта и съдбата съвсем не излезли. Доста неприятно за него е също това, че едва след като умрял оценил красотата на земното съществуване. Сякаш е бил сляп преди това за нея – и така е пропуснал времето, когато е трябвало да й се наслаждава.
Сизиф бил наказан с безсмислен вечен труд понеже обещал на бога да се завърне веднага след като накаже жена си, но не спазил обещанието си. Какво е това лекомислие от негова страна? Нима то е проява на свобода, която влиза в рязко противоречие със съдбата му? Проявявайки подобно своеволие, той заслужил все пак своя камък.
Защо, впрочем, го наказват така строго? Защото неговата постъпка заплашва онтологичния строй на битието, в което има строга граница между съществуването на живи и мъртви. Идвайки от смъртта, Сизиф силно възлюбил живота – за какво намеква това? Нима то свидетелства за глупавата човешка склонност да ценим истински нещо едва след като го загубим?
Ако е така, то на какво се дължи тази абсурдна склонност? Нима е необходимо да умра за да разбера колко хубав е животът? Защо толкова ни привлича невъзможното, вече отминалото, забраненото? Какъв е този “сизифов синдром” да се опитваме да надхитрим съдбата си?
Съдба и свобода са неотделими една от друга. Гърците обаче поставяли по-високо не свободата, а съдбата. При нас, съвременните хора, нещата в това отношение стоят, изглежда, точно наопаки. Дали мъдростта на древните гърци не превъзхожда нашата?Гърците били склонни да вярват, че над всичко властва неизменна съдба. Дори и свободата за тях е неделима от съдбата. Хората в тяхната представа се раждат свободни и роби – и такива си остават докрая. Освен в редките случаи когато някой по-хитър роб не отвоюва свободата си – но това, общо взето, е изключение. Свободата за тях е нещо като природен дар. Свободата по рождение означава, че човек се ражда или свободен, или роб, сиреч отредено му е или едното, или другото, и той няма никаква заслуга или вина за това. Просто е обречен да бъде било свободен, било роб – това не намеква ли, че така мъдрите древни гърци, от които често се възхищаваме, всъщност съвсем не разбират какво е свобода?
“Свободен по съдба” – както излиза по гръцката представа – ми звучи доста странно, парадоксално и абсурдно. А пък “орисаният да бъде роб”, един вид да е с “робска душа и същност”, все пак може да промени своята участ, ама съвсем редки случаи. Само заради особени таланти се е случвало това. Епиктет примерно, който бил роб от Тракия, до такава степен заслужил уважението на господаря си, че той почнал да му възлага доста важни и трудни задачи, една част от тях свързани с възпитанието на децата му. И понеже Епиктет ги изпълнявал бляскаво, господарят го възнаграждавал с пари. Като събрал необходимата сума, Епиктет сам откупил себе си от господаря си, и така станал свободен. Но колцина са могли по този начин да заслужат свободата си?
Пък има и нещо друго, още по-важно. Истински робските души едва ли могат да преживеят поврат към свободата. Те няма как да се влюбят в свободата понеже съвсем не знаят какво е това – никога не са го преживели. Те са обикнали робството си. Те няма как да възжелаят свободата. Такива хора с робски души изпитват страх и ужас от неизвестностите, свързани със свободата. Те никога няма да променят съдбата си. И тук не става дума за роби от античността, а за съвсем съвременни хора, които, макар че формално уж имат свобода, съвсем не я разбират – и по тази причина предпочитат да са роби, пък дори и на собствените си склонности, пороци и инстинкти.
Според античната гръцка представа и над свободните, и над робите, дори и над боговете властва неумолимата съдба. Тогава за каква свобода изобщо може да става дума? Дали в такъв случай няма да се окаже, че Сизиф е първият свободен човек в рамките на гръцката представа? Или той просто е един уж лукав хитрец, който обаче не надхитрил съдбата си, а в крайна сметка сам влязъл в капана си?
Съвсем подобна ситуацията, в която се оказва и Адам. Пак има забрана от Бога, пак го има изкушението на свободата. Пак е налице един труден избор. Адам също е човек, наказан за това, че е дръзнал да промени съдбата си. Разликата е в това, че разгневеният Бог всъщност сякаш е искал този резултат: Адам, любимото му творение, да избере пътя на свободата. Послушният, изпълнителен Адам не е този Адам, който е достоен за своя Бог.
Адам всъщност е първият свободен човек. А човекът е немислим без свободата си. Но и Адам, и Сизиф жестоко са наказани за това, че са се опитали да бъдат свободни, че са поели смело по пътищата на свободата. Което има дълбок символичен смисъл: свободата си има цена. За нея трябва да платиш цялата цена, тя не е подарък. Свободата не е непростим грях, но тя е жестоко изпитание. В него устояват само силните. Малодушните бързо се отказват от нея. Те се връщат в уюта на сладката несвобода. Защото със свободата лесно не се живее. Но пък без свобода животът едва ли си заслужава изобщо да се живее. Но това могат да го разберат само ония, които имат по-високо и подобаващо мнение за самите себе си. Свободата е измерител на силата на духа, с която човек разполага. Слабаците не могат да бъдат свободни.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар