ЛЕКЦИЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: Пътят към моята свобода14.3.Човекът е безпокойство
От извечни времена ние, смъртните, се интересуваме от ролята на съдбата (късмет, рок, фатум и пр.) в нашия живот. Наистина, каква част от това, което ми се случва, е резултат от моя избор и моята собствена активност, и каква част не зависи от мен, е резултат било на “случайно стечение на обстоятелствата”, било пък на някаква загадъчна и независеща от мен предопределеност, е въпрос, който вълнува всеки човек.
Било е време, в което хората масово са вярвали в съдбата, в пряката намеса на боговете в човешката участ, тогава дори се е смятало, че не само смъртните, но и самите богове са подвластни на неумолимата съдба. Такова е било времето на древна Гърция и на древния Рим. За съдбата си, която никой не знае, трябва да направиш нужното, за да я предразположиш към себе си и омилостивиш, в противен случай рискуваш, ако си безразличен към нея, да я настроиш против себе си и да пострадаш. Бизнесът на ясновидците и гадателите тогава е бил доста по-развит и популярен от днешно време, като трябва да се отбележи, че и сега все повече хора са склонни да търсят услугите на такива прорицатели, което е твърде показателен симптом за ситуацията, в която се намира съзнанието на толкова много хора.
Едва с раждането на Христос и неговата дейност по проповядването на едно съвършено ново учение – което с право е наречено религия на свободата – този древен фатализъм почва да бъде изтласкван от съзнанията и хората малко по малко започнали все повече да вярват на самите себе си, да разчитат на свободата си. Но въпреки всичко склонността към вяра в съдбата не е била изкоренена никога и това съвсем не е случайно.
Това е така, защото всяко мое действие е смесица от свобода и несвобода. В този смисъл не съществува изцяло свободно поведение, пък и самият чист произвол едва ли ни е толкова изгоден. Ако свободата е не-зависимост и не-необходимост, то от това не следва, че в изцяло свободното си поведение аз се държа напълно независимо. Едва ли е възможно моята свобода да се простира дотам, че аз да не съм подвластен на някаква, на абсолютно никаква необходимост.
Да бъда напълно независим, а пък моето поведение да не е обусловено от абсолютно никакви предпоставки – това не е свобода. Една такава абсолютно непредопределена от нищо свобода изглежда твърде нихилистична, а пък от друга страна погледната в някакъв смисъл е нещо сякаш свръхчовешко и съвсем Божествено. Но едва ли е по силите на човека една такава съвсем безпочвена и чиста свобода. Свободата да не съдържа в себе си абсолютно никаква необходимост и нищо, което да я мотивира и причинява, едва ли е вярната посока на разсъждение в нелекия казус на човешката свобода.
Защото ако беше така, то тогава постъпващият съвсем свободно всъщност щеше да постъпва изцяло случайно, спонтанно и немотивирано, т.е. щеше да следва само своя чист каприз. Но в свободата съществува някаква все пак необходимост, пък макар и от съвсем друг род. Ето че се оказва, че необходимото невинаги е съвсем противоположно на свободното.
В този смисъл дори и чистата спонтанност все пак съдържа в себе си нещо необходимо. Нейната необходимост е по-особена, тя по някакъв начин изцяло вътрешна. В този смисъл автентично свободният съвсем основателно разглежда себе си като единствен източник и извор, основа и почва на своето поведение. Съществува някаква мистериозна вътрешна необходимост на личността, сърцето и душата, която следваме, и въпреки това не губим свободата си – напротив, намираме я само така.Свободният признава само себе си – в някакъв смисъл мога да се съглася и с това. И това е така, защото свободният, следвайки най-вече своята вътрешна необходимост, е стигнал дотам да не може иначе. Защото за такъв човек “иначе” означава: ако можех, то тогава аз нямаше да съм аз самият. Да не измениш на себе си, да съхраниш себе си, своята чиста субективност, и въпреки това да не загубиш свободата си – ето тук може би се крие част от разгадаването на великата тайна на човешката свобода.
Оказва се в такъв случай, че свободата е просто вярност на самия себе си. Ако не мога иначе, защото ако мога, тогава няма да съм аз самият, а някой друг – нима това е свобода? Ако иначе няма да съм аз самият, ако иначе означава да изневеря на себе си, то излиза в такъв случай, че свободата е тъкмо подвластност на самия себе си. Тази подвластност не е ли признак на власт спрямо своя живот. Свободният е господар най-напред на самия себе си, а едва на тази основа постига и власт над живота си. Мистерията на живота се разбулва едва след като се открехне поне отчасти тайната на човешката свобода.
Може би точно тук се крие поне малка част от истината на свободата. Зависим само от себе си – точно тук се крие самочувствието на свободния човек. Само свободата ми дава такова невероятно усещане за власт. Без него свободата е нищо. Но все пак мога ли по някакъв начин да добия независимост и от самия себе си – дали си струва изобщо да се мисли по такава евентуалност?
Мога ли в свободата да съм свободен и от себе си – дали това вече не е прекалено? Едва ли така ще постигна възможността да имам винаги алтернатива (“иначе”!), която пък да подсили чувството ми за свобода. Ако да бъда свободен се свежда тъкмо до обречеността да бъда винаги само себе си, то тогава се оказва, че свободата ми съвсем се е изпарила. А може би искането за една неограничена от нищо и безпределна, а също и немотивирана даже свобода е безсъзнателен порив към несвободата? Защото често става точно така: уж в името на прескъпата им свобода се отказват изобщо от свободата. Понеже разумната свобода им се виждала мизерна: заради суетното гонене на всичкото губят и това, което биха могли да имат поне с известна сигурност.
А всъщност по-вярното е, че свободата във всеки миг ми дава възможността да бъда друг, нов, различен, изненадващо променен и пр. И то тъкмо защото свободата е откритост – и невероятно чувство за безпределна откритост! – на много възможности, на всяко бъдеще.
Затова свободата е безграничност на моя хоризонт – най-вече на хоризонта на моето бъдеще. Но щом като съзнавам и чувствам във всеки миг, че мога да бъда и друг, но въпреки това аз сам избирам да бъда именно този, то изглежда тъкмо до това се свежда моя усет и дори моето съзнание за автентична свобода. Именно в този случай аз се издигам над простата възможност да пазя верността-обреченост на самия себе си – именно като безалтернативна простота. Пред мен винаги са открити безкрайно много възможности, аз във всеки момент чувствам и зная това, и само на тази основа избирам само онова, което съкровено искам – ето изглежда точно в това се състои свободата в нейната чистота.Но как да разбирам това да искам съкровено, не е ли достатъчно просто да искам, да желая това, което мисля и правя? Дали пък именно в съкровеността на спонтанния избор не е заключена свободата? Как да се науча да искам съкровено? Съкровеността обаче се свежда до усет и откритост тъкмо към жизнено необходимото, към онова, което има отношение не към нещо друго, а към дълбините на самия живота. Свободата затова в някакъв смисъл е и вярност на живота – каквото и да означава това.
Ала как да се предпазя от това да попадна под властта на желания, които не са съкровени? Мога ли да се опазя от тяхната тирания? Има ли изобщо такива желания? Не е ли вярно това, че което искаме, е свято? Възможно ли е нещо да бъде желано не от цялата душа, а само от част от нея? Това ли е несъкровеното? Дали то не издава някаква непълноценност? Ето това са необходими въпроси на осмислянето, на които всеки може да отговори сам – като подири онова, което задоволява тъкмо неговия дух.
Така разбраната свобода обаче поражда непреодолимо чувство за неувереност, несигурност. Но безпокойството неотменно съпровожда човека, вървящ по пътищата на свободата. Едва ли може свободният да бъде стопроцентово уверен, спокоен, сигурен. Увереният, спокойният, сигурният човек – в себе си и в това, което прави – дали е свободен изобщо и всъщност? Свободата е безпокойство, човекът е безпокойство (Сартр) – ето този момент трябва да го задържа непременно в паметта си – и никога не бива да го забравям.
Ако се запитаме кой е извора на подобна увереност, необезпокоеност, сигурност ще открием много нелицеприятни неща за личността на оня, който е допуснал да живее с подобна коварна илюзия. Защото точно несвободата е онова, което премахва съмненията и поражда пълната увереност. Защото, логично е, несвободата съвсем не познава безпокойствата, които се свързват със свободата.
Но ако свободата е толкова хлъзгава, изплъзваща се, неустойчива, подобна на подвижни пясъци, несигурна, пораждаща вечни безпокойства и грижи, също и съмнения, то тогава защо ли е така желана? Или пък, напротив, заради това е така нежелана? Тези, които са допуснали лукса да не я желаят, какво всъщност правят, от какво точно са се отказали?
Защото тях вероятно твърде много ги е страх от усещането за пълна неопределеност и несигурност, което свободата буди в душата ми. Страшно става когато човек е оставен изцяло на себе си, когато съзнава, че пред него са открити всички хоризонти и че всичко е единствено под неговата власт и контрол. Наистина, без свободата много по-лесно се живее. Затова мнозина така много са привързани към лесния живот. Лесният не е друг, а тъкмо несвободният и неотговорният живот. Най-твърди адепти на лесния живот са хората, които всъщност са не нещо друго, а роби на самите себе си – на своите инстинкти, склонности, на своите навици, на своята инертност. Техният живот обаче не е нищо друго освен една непресекваща трагедия. Която е още по-гадна тъкмо затова, защото те дори и не я съзнават, не си дават сметка за това, което става с тях. Аз не желая такава участ за себе си.
Защото аз вярвам, че само животът в свобода за човека е същинският, автентичният живот. Зная вече, че истината на свободата ми изцяло съвпада с истината на живота ми. Съзнанието, че тук всъщност става дума за една и съща истина с две лица преобръща моята нерешителност и ме импулсира да живея всекидневно единствено по изискванията на най-съкровената свобода – която изцяло съвпада с мен самия. Аз нямам друг избор, но този напълно ме задоволява. Поне засега. Защото моето самоотвержено вглъбяване в съкровената тайна на свободата и живота ми ще продължи цял живот. През целия ми живот. Но кой ли знае какво ли ще открия утре?!
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар