(Или коя е алтернативата на безалтернативността?)Постоянно употребяваме думата алтернатива, но схващаме ли какво точно означава тя? Прекалената употреба също може да е признак на неразбиране – както и неупотребата. Ето например много често говорим за “алтернативи”, съвсем не ни смущава множественото число на тази дума. А е възможно тъкмо неяснотата на понятието да води до такива понятийни и словесни излишества. Което означава, че е крайно належащо да вникнем в самото понятие, а на тази основа и до същината, за която то намеква.
Alter означава “друг”. Коренът на думата, следователно, е друг. Ако искаме да употребим българско съответствие, изглежда трябва да говорим за “другост”. Алтернатива е другост – помага ли ни за разбирането една такава доста непопулярна и философска думичка? Например загрижеността за другия човек я наричаме “алтруизъм”.
Но ето сега един по-същностен момент. Пред всяко нещо, което съществува, има много и най-различни възможности. Всяко възможно състояние може да бъде отречено от много други възможности. Но явно не всяка “евентуална възможност” заслужава да бъде наречена алтернатива. Алтернативата в същностния смисъл е полярна, коренна възможност и противоположност. Например алтернатива на злото е доброто, а не някаква неясна смесица от зло и добро. По същия начин лъжата има за свое пряко отрицание истината, която именно по тази причина е нейна алтернатива. Тия полярни понятия съвсем не са случайни. Ако някой някъде нарушава справедливостта, той е станал несправедлив, именно поведението му е алтернативно на истински справедливото. Затова откриването на много алтернативи на нещо, а не само една, говори за смесването на алтернатива с възможност. Само една от многото възможности е същностна алтернатива. Другите са неалтернативни, нечисти, смесени, некоренни. За да е нещо алтернатива, то трябва да отрича по коренен начин съществуващото, да е негова противоположност.
Например алтернатива на лявата политика е дясната философия на управление, която наистина отрича в най-съществените моменти лявата политическа практика. Не може алтернатива на лявото в политиката да е нещо неясно, неизчистено, което е еклектика на леви и десни идеи или ценности. В политика, както и навсякъде другаде, се изисква чистота, принципност, които са симптоми на яснота, твърдост, решителност, побеждаващи хаотичността, непоследователността, примиреността. Неслучайно най-развитите демокрации са общо взето двупартийни, като на ярко изявената лява политическа сила съответства също толкова ясна и принципна дясна стратегия на живот и на управление на общностния живот. Там, където почнат да говорят, че “вече няма дясно и ляво”, че “всички са… десни”, че “дясното и лявото в политиката си отживяха времето” уж в името на нещо “консенсусно”, там трябва да се заподозре поне най-нечистоплътно шмекеруване с оглед на това електоратът да бъде объркан, излъган и подведен. Не може да има функционираща демокрация ако позициите и интересите в съответното общество са размити, неизявени, неясни, където царуват еклектиката и безпринципността, където няма точни граници между съответните идеи и ценностни парадигми.
Когато на съзнанията в едно общество започнат да пробутват усещането за безалтернативност, когато настойчиво говорят за някаква “консенсусна политика”, когато управниците започнат да се пъчат и да тръбят, че “няма алтернатива на досега водената политика” (Станишев, Гоце Първанов, Доган и пр.), то в такова общество демокрацията е започнала да става мнима, а политическият гешефт е взел надмощие над смислената народополезна политика. Когато Симеон влезе в българската политика уж в името на някакъв надпартиен “нов морал”, преодоляващ “крайностите” в политиката и борещ се за “всенародното добруване”, понеже различните интереси било време да бъдат надмогнати, то един такъв подход доведе в крайна сметка до парализа на демократичното съзнание и култура, което пък отприщи пороя на всевластието на олигархията. Когато границите между позволено и непозволено в политиката се размият уж в името на “народното добруване”, тогава злоупотребите в един момент стават повсеместни, а апатията на избирателите, отвращението им от такава политика стига дотам да започнат да липсват всякакви спирачки пред своеволията на управляващите. В едно такова общество лъжата става основен жизнен модус, в ценностно отношение такова общество е тотално деморализирано, а пък нихилизмът спрямо политическото става благоприятна среда за прояви на вождизъм, за авторитарност на базата на неудържимата “народна любов” към свръхгерои от типа на Путин или нашенския бат Бойко. Сега откриваме, че за тия 7 години управление на безпринципни “надпартийни движения” и на “всенародни коалиции” в страната е постигнат единствено най-ужасен ценностен вакуум, който е благоприятна среда за мутризирането и мафиотизирането на нашата олигархична “демокрация”. Днешна България е първата в Европейския съюз държава с ясно различими недемократични отношения и атмосфера, сиреч е първата бандитска държава, промъкнала се в една такава демократична и културна общност. Основата за този странен феномен е натрапения ни от властниците и от медиите модел на един по същество средноазиатски олигархичен политически модел. У нас сега управляват престъпни групировки на някогашната комунистическа номенклатура и на нейните питомци, които получиха политически монопол тъкмо защото беше притъпено ценностното противопоставяне в името на така лелеяната олигархична безалтернативност.
И ето в тази обстановка, в която масовото съзнание е убедено наистина да не вижда алтернатива, му пробутват най-настойчиво и настървено една удобна и неопасна за олигархията псевдоалтернатива първо в лицето на Атака, а сега на батбойковия ГЕРБ. Безалтернативността може да ражда само псевдоалтернативи, докато в същото време същностната алтернатива на установилото се статукво е крайно потисната и непопулярна. Днес намиращите се под контрола на олигархията медии успяха да убедят масовия човек, че традиционно десните формации с автентична дясна ценностност (преди СДС, сега ДСБ) са си “изживели времето”, поради което са станали непотребни и затова “мъдрият избирател” вече не виждал в тях никаква алтернатива. Алтернатива всъщност нямало поради “липсата на обществено доверие в традиционната десница”, поради което благодарение на старанията на цели тайфи непрестанно дефилиращи по медиите добре платени социолози и политолози днес “народът” е приучен да припознае за свой спасител един такъв личностно-идеен сурогат, какъвто е милиционерската партия на дон Бойко Борисов. Стигна се дотам бат ви Бойко да е фигура, еднакво приемлива както за опиянения от простотия и натрапени илюзии народец, така и за цялата мутренска престъпна олигархия, начело с нейните предани слуги от рода на Гоце, Симеон, Доган и цялата останала паплач. Дори се мъчат да ни внушат, че менте като дон Бойко бил “довереното лице” на Америка и на Европейския съюз: ех, мечти, мечти, дарагие таварищи!Ето че след като очертах с няколко контура ситуацията, която неизбежно възниква когато на едно незряло в демократичността си общество му бъде натрапено толкова коварното усещане за политическа и ценностна безалтернативност, сега е потребно да очертая онази програмна линия, която е същностно отрицание на сегашното крайно неблагоприятно за бъдещето на страната и нацията статукво. Другояче казано, искам да опиша коя е стойностната и действителна алтернатива на сполетелите младата ни демокрация беди.
Вижда се, че безалтернативността непрестанно поражда недемократичност, тя именно води до ценностна аморфност и до нихилизъм в съзнанията, чиято обърканост в един момент достига такава степен, че вече наистина им е все едно какво управниците ще благоволят да направят с така благодушния народец, допуснал тази престъпна политическа напаст да му се качи на главата и да почне да кълца сол там. Главна причина да се стигне до това положение е жестоката инвазия на продажните олигархични медии, които успяват да подклаждат непрекъснато споменатия коварен ценностен дефицит. Ето защо същностна алтернатива на сега съществуващата идейна безпътица е ценностното избистряне на съзнанията, което е един най-труден, но жизнеспасителен процес. Тук се иска всекидневна къртовска работа на духовния елит на нацията, доколко за такъв изобщо може да се говори у нас, т.е. на интелигенцията, на малцината честни и вдъхновени от някакви ценности журналисти, писатели, интелектуалци. Олигархията, за която безалтернативността на съществуващото статукво е главното основание за спасение, си разполага с предани продажници, които точно съвпадат с елита, останал още от бай Тошово време – от типа на Гранитски, Недялко, Пантев, Дърева, Божо Димитров, Вежди и други такива куриози, постоянно дефилиращи по медиите. Водещите журналисти у нас също беззаветно служат на тази продажна “интелектуална” (пардон!) клика; мисля, че не е нужно да изреждам най-ярки примери тук от типа на Тошо Тошев, Коритаров, Николай Бареков, Валерия Велева, бай ви Вучков и друга подобна сволоч.
Тук е разковничето по мое мнение: да се работи за подбуждане на мисълта у все по-големи слоеве от нацията. В тази насока изявяването на една такава същностна духовна алтернатива ще стимулира мощно оформянето и подсилването в съзнанията на все по-ясно разбиране и за коренната политическа алтернатива на сегашното статукво. Цялата безпардонна политическа олигархична гмеж в един момент ще бъде лишена от субстанциални основания и ще блесне в цялата си отчайваща интелектуална и ценностна немощ и мизерия. Защото автентични ценности едва ли могат да се купуват, могат да се купуват само съвести, стига безкрупулни търгаши с таланта си да се оставят на порива си към подлостчицата главно заради облаги. Най-мощен съюзник на това толкова потребно ни ценностно-духовно възкръсване на нацията е самият живот, който рано или късно поставя всяко нещо на мястото си. Не може вечно “духовни стожери” на нацията ни да са “интелектуални” (простете!) мутри като Тошо Тошев или пък Слави Трифонов, които, както и да ги погледнем, не са друго, освен само временни фигури, чудовищни деформации на прехода. И които в един момент ще блеснат с цялата си личностно-ценностна убогост и нищета.
Защото безалтернативно мисли единствено немислещият. Нацията ни е поразена от вируса на немисленето, благодарение на който сме изпаднали в една такава разлагаща душите ни и толкова коварна безалтернативност. Алтернатива на немислещата безалтернативност е будната и неспокойна мисъл, която постоянно търси коренно различна и жизнеутвърждаваща алтернатива, свеждаща се до разумно противодействие на разлагащото всичко безсмислие, продукт на същата тази безалтернативност. В един момент на тази основа ще стане така, че все повече хора ще се отвратят от безсмисленото, но претенциозно нищонеказване на Гоце Първанов, на Станишев, на бат ви Бойко и на цялата останала безпринципна олигархична гмеж. И ще започнат все повече да се вслушват и да проумяват разумните изказвания на автентичните десни като Костов и неколцината други мислещи и загрижени за България политици и държавници.
И нека в завършек да посоча кои са основните белези на вече оформящата се алтернатива на ужасното политическо статукво, в което се оказахме. Алтернатива на мнимата демокрация, на псевдодемокрацията на олигархията е автентичната и развита демокрация с присъщата й зряла демократична култура и съзнание. Алтернатива на ценностния вакуум, на пронизващото всичко безсмислие, в което съществуваме, е овладяването на душите от ясно съзнание за нашите собствени коренни интереси, овладяването ни от ценностите на истината, доброто, свободата. Алтернатива на триумфиращата в момента из медиите лъжа не е друго, а, представете си, истината. Защото само страстта към истината може да надмогне отдадеността на лъжата, която е така характерна за царящия сега в душите на мнозинството ценностен нихилизъм. Алтернатива на отчаяния, на невярващия в своите сили, на малодушния човек е силната, с развито и ярко съзнание за свобода личност, която смело е поела в собствените ръце своя живот. Алтернатива на безпардонната лява лъжа е мъчителното търсене на една изстрадана от цялото човечество проста истина, според която ако сам не се погрижиш за самия себе си, и Бог тогава не може да ти помогне, камо ли пък ония леви шмекери-демагози, които постоянно тръбят, че за всички щели да се погрижат, на всекиму по нещичко щели да дадат. Алтернатива на апатията, която е овладяла мнозинството от разочаровани “от всички и от всичко” обезверени хора е да се пробуди човешката способност за емоционално реагиране, която единствена може да разграничи смисленото от безсмисленото, глупостта от разумното, лъжата от истината, демагогията от смелото казване на същинските проблеми – без решаването на които сме обречени да си вегетираме в пълно безсилие и в презряно бездействие. Алтернатива на безсрамието е, представете си, срамът: ето когато снощи Гоце и Симеон най-смирено се кръстеха пред телевизионните камери, нормалният човек изпитва единствено погнуса от такова нагло безсрамие, от такава ужасна гавра с най-светите неща.Впрочем, Гоце и Симеон, поставени един до друг, са точен символ на пълната обърквация, на ужасната ценностна девалвация, до която води безалтернативността. Гоце е комунист, от партията на ония, които навремето са убили чичото на Симеон. И които са убили, впрочем, и дядото на Бойко Борисов. Нормалната реакция на Симеон е едно царствено презрение към убийците, и в никакъв случай недопускане на никакви компромиси с тях. Компромиси с убийци и с толкова нагли лъжци не се допускат, допуснеш ли ги, сам поемаш от тяхната душевна низост. Тогава именно ставаш като тях, пък и дори да си с аристократична кръв във вените. Нацията не очакваше от Симеон такова нравствено падение – да бъде слуга и подлога на комунистите. Всичко друго очакваше, но само не това. Бойко Борисов пък по кариеристични подбуди бил влязъл в партията на убийците на собствения си дядо. Такъв, след като е способен на подобно предателство, е способен и на всяко друго. Същото важи и за Симеон: ето защо той вече не усеща срама, когато стои до Гоце и се самоунижава, или когато с ченгето Доган и със съветския гражданин Серьожа Дмитриевич редят правителствения кабинет на България. Падението трябва да бъде наричано падение. Всяко нещо трябва да бъде назовавано със собственото му име.
И едва когато мнозинството от хората у нас вместо тъпо умиление пред такива сцени на монархично-комунистическа солидарност почнат да получават най-естествени и човешки спазми на гадене, едва тогава ще може да се каже, че нравственото здраве на нацията е надмогнало болестта. Защото едва когато думите започнат да носят своя автентичен смисъл и говоренето върне ролята си да бъде средство за казване и предаване на смисъл, а пък ние, българите, започнем смело да показваме автентичните си човешки реакции, едва тогава всяко нещо ще си дойде на собственото място. И едва на тази основа най-после ще заживеем нормално, по-човешки.
Но докато ценностният поврат в душите е само пожелание, ще продължим да пребиваваме в жестокия синдром на посткомунистическата безалтернативност, който всичко обезсмисля и обърква. И който постоянно сее горчива апатия, тъпо отчаяние, ужасно неверие в своите сили, усещане за безперспективност, най-коварен политически нихилизъм, умиление към простотията, пиетет към далаверите, възхита пред мошениците, примиреност спрямо най-арогантните безобразия на управляващите и така нататък до безкрайност…
Няма коментари:
Публикуване на коментар