18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание
18.2.Учението за феномените
Продължаваме разсъждението. Аз трябва да разгранича самото явление от явяващото се и то в рамките на самата вътрешна даденост, каквато я имам в своето съзнание. Явяването и явяващото са ми дадени в една слятост, цялостност, но все пак съм длъжен да отбележа, че чрез явяването аз имам явяващото се, т.е. предмета. Двете, бидейки свързани, се противопоставят едно на друго, едното не е другото.
Аз имам, от една страна, предмета като явяващ се на съзнанието, а от друга страна, явяването, самото явление като психичен процес – и аз не трябва да замъглявам тази съществена разлика между двете. За да илюстрирам казаното ще приведа разбирането на Едмунд Хусерл (1859-1938), който създава научните основи на феноменологията, учението за описанието на феномените на съзнанието. Той пише, че “когато се вглеждаме по-отблизо и обърнем внимание на това, как в преживяването например на един тон… явлението се противопоставя на явяващото се, и то в рамките на чистата даденост, ние оставаме озадачени. Тонът трае известно време; ние имаме очевидно дадено единство на тона и неговата времева отсечка с нейните времеви фази – с фазата на сега и с фазите на миналото; от друга страна, когато размислим, ние установяваме, че феноменът на траенето на това, който сам по себе си е нещо времево, има своята Сега-фаза и своите минали фази. И в тази направена понятна Сега-фаза на феномена предметно е не само Сега-то на самия тон – самото Сега на тона е само една точка в траенето на тона. Това разяснение е достатъчно, за да насочим нашето внимание върху нещо ново: феноменът на тоновото възприятие, при това на очевидното и редуцираното, изисква едно делене на явление и явяващо се в рамките на самата вътрешна принадлежност на съзнанието. Следователно ние имаме две абсолютни дадености: дадеността на явяването и дадеността на предмета, и предметът е вътре в тази принадлежност на съзнанието, без да е иманентен в реалния смисъл, той не е част от явлението: именно миналите фази на траенето на тона са все още предметно дадени сега и въпреки това не са нещо реално съдържащо се в Сега-точката на явлението.”.
Това казва Хусерл, пръв обърнал внимание в най-новото време на тези като че ли ненужни тънкости или подробности. С други думи казано, отзвучалото вече, бидейки различно от момента, от точката “сега” – която е единствено реалното (предметът) – влиза като част от цялото възприятие на тона (предмета) благодарение на съзнанието, задържало в и чрез феномена този специфичен предмет, какъвто е един звучащ и дори отзвучал тон. Така ние запазваме съзнанието и изхождаме от него – когато искаме да разберем такива негови прояви като каквито са възприятията – а не го елиминираме, ако недообмислено бихме казали: тонът е реално съществуващия предмет, който се отразява от съзнанието, явяващо се… “копие” на тона! Възприятието на тона като феномен на съзнанието е невъзможно без активността на съзнанието, което именно е възприемащото. Затова описанието на самото възприятие е двойно невъзможно ако излезем извън сферата на съзнанието – както много често правят някои психолози-материалисти, изпитващи съвсем глупав страх да не би да “изчезне”… света, ако описваме само ставащото в пределите на съзнанието.
Това, че тонът си звучи някъде извън съзнанието, е ясно и съвсем просто нещо, но не то тук ни интересува, както си мислят тези психолози: същественото и интересното в случая е да разберем как става възможно възприемането на този тон от нашето съзнание, как тонът се появява в съзнанието, какво става при тази негова поява в съзнанието. Тях това – същественото, важното – не ги интересува и занимава, защото не разбират основното: свят не са вещите сами по себе си, а онова, което се получава, когато към тях прибавим възприемащото ги съзнание. Без това последното вещите са едно нищо или пък мълниеносно изчезват в небитието (казвам това специално за да подразня материалистите!). Светът – такъв, какъвто го имаме – е нашият свят, светът, видян от нашето съзнание, какъв е той “сам по себе си” и как изглежда невидяният от никого свят ние не знаем и никога не ще узнаем. При това всеки опит да бъде представен светът сам по себе си неизбежно предполага да бъдат използвани, но вече неоправдано и незаконно, услугите на вече отреченото съзнание.
Следващият момент е този, че феноменът в съзнанието е непрекъснато насочен към своя предмет, съотнесен е с него, със своя обект. Това свойство на съзнанието се нарича интенционалност (от лат. дума intentio – стремеж, стремление) и представлява основна характеристика на съзнанието и на актовете на съзнанието. Съзнанието винаги е насочено към нещо, винаги се представя и изявява като съзнание за нещо. Всички актове на съзнанието, като се почне от интересуващото ни тук възприятие и се премине през спомнянето, фантазията, желанието, мисленето, са предметни, т.е. са определени от съответно предметно съдържание. Интенцията конституира (създава) съзнанието, изпълвайки го със знание и смисъл.
Тази динамична интенционалност на актовете на съзнанието е причината за удивителната пъстрота и многообразие на феномените и на тяхната смислова натовареност. Особено ярки и оцветени са феномените на сетивността, на които се дължи красотата на света – такъв, какъвто ни го дава нашето възприемащо съзнание. В съзерцанието възниква и се проявява светът като прекрасна хармония на форми, цветове, аромати и пр. и следователно колкото по-възприемчива и по-впечатлителна е душата на даден човек, толкова по-богат и многообразен е светът, в който живее тази душа. Душата получава в живото съзерцание на природата несравними по яркост, интензивност и отчетливост преживявания и впечатления, явяващи се извор на пълноценния душевен живот, който невероятно бива стимулиран от любовта към съзерцание и сетивно удоволствие. Свободната игра на сетивните впечатления в живото общуване с природата е началото на смисления душевен живот и неговия пръв импулс, от него именно се подхранва жизнеността на човека. От способността за виждане, съзерцание и сетивно преживяване зависи това какъв е светът за тази или някоя друга душа.
Затова светът не е еднакъв за всички ни, за някои светът вероятно е сив и безцветен – защото неспособността за пълноценно възприятие и отсъствието на развита впечатлителност са конструирали, довели са до появата на една бедна, сива и безизразна картина на техния свят. Като че ли съществува предразположеност към сетивни впечатления, която нищо друго не може да замени и която е твърде различна у отделните човешки същества. Поради това нещата, които не забелязваме, за нас и нашето съзнание не съществуват – защото сме пропуснали възможността да им се любуваме в преживяването си, което е останало неродено. Колкото повече губим – впечатления, съзерцания, сетивни преживявания – толкова по: оскъдна става панорамата на нашия свят. Свикнали ли сме да се любуваме на света в чистото, незаинтересовано съзерцание, което преизпълва душата – чувстваща се като пчела, натоварена с прекомерно много мед? Не гледаме ли на света с предубеден, схематичен, ограничен поглед, който вижда само онова, което търси, и следователно пропуска да забележи всичко останало? Какво търси и иска да види един такъв несвободен поглед? И какво е загубил той, затваряйки очите си за всичко друго, за цялото преизобилие на природата, което притежава чувствителната, впечатлителна душа, свободната и жадно съзерцаващата света душа?
Пред мен е един букет с цветя. Наблюдавам го и му се любувам – без да мисля за нищо. Опитвам се да освободя съзнанието си от всякакви грижи и безпокойства. Искам да се потопя в живия поток от съзерцание и впечатление, така чист, неподправен, незаинтересован. Колкото повече постигам това търсено състояние, толкова повече яркостта на впечатлението се засилва. Накрая изгонвам от душата и самото желание, искането да постигна това състояние. Нали докато искането е там, то пречи на съзерцанието? Душата ми като че ли се слива с букета прекрасни цветя, тя е напълно потопена и обзета от съзерцанието. То наистина е станало чисто и пълноценно. Чувството е силно и неизразимо, преживяването е завладяло душата без остатък. Тук вече няма разграничение между субект и обект, те са станали едно и също нещо, тъждествени. Ако затворя очи, впечатлението за яркост на цветовете отслабва, останала е представата като празна интенция, чувството за пълнота на преживяването изчезва. Първият, пълноценният феномен на живото съзерцание е заменен от представата-спомен, която вече е феномен от друг порядък. Смисълът в двата случая е различен, значението им за душата се променя.
За кратко време обогатих душата си с две коренно различни преживявания, и то само с едно отваряне и затваряне на очите, с две мигновения или мигвания. Но нашият поглед непрекъснато гледа, другите ни сетива непрекъснато доставят своите впечатления, дори и по време на сън те работят – при съня е изчезнало само съзнанието за усещанията, които има нашето тяло, но те не са изчезнали. Представете си огромния поток от феномени, който се влива в душата ни всекидневно в резултат на нейните различни актове, позиции, ориентации и гледни точки. Някой може да каже: защо поток, нима това не са реки от феномени-впечатления, извиращи от отделните сетива и вливащи се в океана на нашето съзнание, на нашата душа!? И ще бъде прав, казвайки това. Но въпросът е друг: как ние се справяме с този океан на душата и с реките, вливащи се всекидневно в него? Как внасяме ред в един такъв хаос от феномени, впечатления, съзерцания, познания?
Душата си е създала специални механизми, чрез които се справя с хаоса от усещания, възприятия и представи. Разгледал съм ги най-подробно в своята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ и който се заинтересува повече може да прочете там. Тук ще кажа нещо особено важно.
Ще разгледам възможните позиции и ориентации на душата. Вече говорих за цялостното вживяване на душата в предмета – става реч за чувстването на букета с цветя. Там нямаше разлика между обект и субект, те се сляха в едно. Появата на интерес от страна на душата към нещо автоматично я превръща в субект на този интерес, а онова, към което е насочен този интерес, се оказва негов обект.
Основната такава позиция е познавателната, като тук любопитството е водещият интерес: душата обича да пита често какъв е този обект сам по себе си, стреми се към знание за него, следователно, подбира от потока на усещания само ония, които я интересуват, насочва ги съзнателно в желани посоки, регулира ги и пр. Поставянето на различни цели е причината за смяната на позиции и ориентации на душата спрямо нещата. Аз вече споменах и описах основните от тях – познавателната, ценностната и практическата.
(Следва)
18.2.Учението за феномените
Продължаваме разсъждението. Аз трябва да разгранича самото явление от явяващото се и то в рамките на самата вътрешна даденост, каквато я имам в своето съзнание. Явяването и явяващото са ми дадени в една слятост, цялостност, но все пак съм длъжен да отбележа, че чрез явяването аз имам явяващото се, т.е. предмета. Двете, бидейки свързани, се противопоставят едно на друго, едното не е другото.
Аз имам, от една страна, предмета като явяващ се на съзнанието, а от друга страна, явяването, самото явление като психичен процес – и аз не трябва да замъглявам тази съществена разлика между двете. За да илюстрирам казаното ще приведа разбирането на Едмунд Хусерл (1859-1938), който създава научните основи на феноменологията, учението за описанието на феномените на съзнанието. Той пише, че “когато се вглеждаме по-отблизо и обърнем внимание на това, как в преживяването например на един тон… явлението се противопоставя на явяващото се, и то в рамките на чистата даденост, ние оставаме озадачени. Тонът трае известно време; ние имаме очевидно дадено единство на тона и неговата времева отсечка с нейните времеви фази – с фазата на сега и с фазите на миналото; от друга страна, когато размислим, ние установяваме, че феноменът на траенето на това, който сам по себе си е нещо времево, има своята Сега-фаза и своите минали фази. И в тази направена понятна Сега-фаза на феномена предметно е не само Сега-то на самия тон – самото Сега на тона е само една точка в траенето на тона. Това разяснение е достатъчно, за да насочим нашето внимание върху нещо ново: феноменът на тоновото възприятие, при това на очевидното и редуцираното, изисква едно делене на явление и явяващо се в рамките на самата вътрешна принадлежност на съзнанието. Следователно ние имаме две абсолютни дадености: дадеността на явяването и дадеността на предмета, и предметът е вътре в тази принадлежност на съзнанието, без да е иманентен в реалния смисъл, той не е част от явлението: именно миналите фази на траенето на тона са все още предметно дадени сега и въпреки това не са нещо реално съдържащо се в Сега-точката на явлението.”.
Това казва Хусерл, пръв обърнал внимание в най-новото време на тези като че ли ненужни тънкости или подробности. С други думи казано, отзвучалото вече, бидейки различно от момента, от точката “сега” – която е единствено реалното (предметът) – влиза като част от цялото възприятие на тона (предмета) благодарение на съзнанието, задържало в и чрез феномена този специфичен предмет, какъвто е един звучащ и дори отзвучал тон. Така ние запазваме съзнанието и изхождаме от него – когато искаме да разберем такива негови прояви като каквито са възприятията – а не го елиминираме, ако недообмислено бихме казали: тонът е реално съществуващия предмет, който се отразява от съзнанието, явяващо се… “копие” на тона! Възприятието на тона като феномен на съзнанието е невъзможно без активността на съзнанието, което именно е възприемащото. Затова описанието на самото възприятие е двойно невъзможно ако излезем извън сферата на съзнанието – както много често правят някои психолози-материалисти, изпитващи съвсем глупав страх да не би да “изчезне”… света, ако описваме само ставащото в пределите на съзнанието.
Това, че тонът си звучи някъде извън съзнанието, е ясно и съвсем просто нещо, но не то тук ни интересува, както си мислят тези психолози: същественото и интересното в случая е да разберем как става възможно възприемането на този тон от нашето съзнание, как тонът се появява в съзнанието, какво става при тази негова поява в съзнанието. Тях това – същественото, важното – не ги интересува и занимава, защото не разбират основното: свят не са вещите сами по себе си, а онова, което се получава, когато към тях прибавим възприемащото ги съзнание. Без това последното вещите са едно нищо или пък мълниеносно изчезват в небитието (казвам това специално за да подразня материалистите!). Светът – такъв, какъвто го имаме – е нашият свят, светът, видян от нашето съзнание, какъв е той “сам по себе си” и как изглежда невидяният от никого свят ние не знаем и никога не ще узнаем. При това всеки опит да бъде представен светът сам по себе си неизбежно предполага да бъдат използвани, но вече неоправдано и незаконно, услугите на вече отреченото съзнание.
Следващият момент е този, че феноменът в съзнанието е непрекъснато насочен към своя предмет, съотнесен е с него, със своя обект. Това свойство на съзнанието се нарича интенционалност (от лат. дума intentio – стремеж, стремление) и представлява основна характеристика на съзнанието и на актовете на съзнанието. Съзнанието винаги е насочено към нещо, винаги се представя и изявява като съзнание за нещо. Всички актове на съзнанието, като се почне от интересуващото ни тук възприятие и се премине през спомнянето, фантазията, желанието, мисленето, са предметни, т.е. са определени от съответно предметно съдържание. Интенцията конституира (създава) съзнанието, изпълвайки го със знание и смисъл.
Тази динамична интенционалност на актовете на съзнанието е причината за удивителната пъстрота и многообразие на феномените и на тяхната смислова натовареност. Особено ярки и оцветени са феномените на сетивността, на които се дължи красотата на света – такъв, какъвто ни го дава нашето възприемащо съзнание. В съзерцанието възниква и се проявява светът като прекрасна хармония на форми, цветове, аромати и пр. и следователно колкото по-възприемчива и по-впечатлителна е душата на даден човек, толкова по-богат и многообразен е светът, в който живее тази душа. Душата получава в живото съзерцание на природата несравними по яркост, интензивност и отчетливост преживявания и впечатления, явяващи се извор на пълноценния душевен живот, който невероятно бива стимулиран от любовта към съзерцание и сетивно удоволствие. Свободната игра на сетивните впечатления в живото общуване с природата е началото на смисления душевен живот и неговия пръв импулс, от него именно се подхранва жизнеността на човека. От способността за виждане, съзерцание и сетивно преживяване зависи това какъв е светът за тази или някоя друга душа.
Затова светът не е еднакъв за всички ни, за някои светът вероятно е сив и безцветен – защото неспособността за пълноценно възприятие и отсъствието на развита впечатлителност са конструирали, довели са до появата на една бедна, сива и безизразна картина на техния свят. Като че ли съществува предразположеност към сетивни впечатления, която нищо друго не може да замени и която е твърде различна у отделните човешки същества. Поради това нещата, които не забелязваме, за нас и нашето съзнание не съществуват – защото сме пропуснали възможността да им се любуваме в преживяването си, което е останало неродено. Колкото повече губим – впечатления, съзерцания, сетивни преживявания – толкова по: оскъдна става панорамата на нашия свят. Свикнали ли сме да се любуваме на света в чистото, незаинтересовано съзерцание, което преизпълва душата – чувстваща се като пчела, натоварена с прекомерно много мед? Не гледаме ли на света с предубеден, схематичен, ограничен поглед, който вижда само онова, което търси, и следователно пропуска да забележи всичко останало? Какво търси и иска да види един такъв несвободен поглед? И какво е загубил той, затваряйки очите си за всичко друго, за цялото преизобилие на природата, което притежава чувствителната, впечатлителна душа, свободната и жадно съзерцаващата света душа?
Пред мен е един букет с цветя. Наблюдавам го и му се любувам – без да мисля за нищо. Опитвам се да освободя съзнанието си от всякакви грижи и безпокойства. Искам да се потопя в живия поток от съзерцание и впечатление, така чист, неподправен, незаинтересован. Колкото повече постигам това търсено състояние, толкова повече яркостта на впечатлението се засилва. Накрая изгонвам от душата и самото желание, искането да постигна това състояние. Нали докато искането е там, то пречи на съзерцанието? Душата ми като че ли се слива с букета прекрасни цветя, тя е напълно потопена и обзета от съзерцанието. То наистина е станало чисто и пълноценно. Чувството е силно и неизразимо, преживяването е завладяло душата без остатък. Тук вече няма разграничение между субект и обект, те са станали едно и също нещо, тъждествени. Ако затворя очи, впечатлението за яркост на цветовете отслабва, останала е представата като празна интенция, чувството за пълнота на преживяването изчезва. Първият, пълноценният феномен на живото съзерцание е заменен от представата-спомен, която вече е феномен от друг порядък. Смисълът в двата случая е различен, значението им за душата се променя.
За кратко време обогатих душата си с две коренно различни преживявания, и то само с едно отваряне и затваряне на очите, с две мигновения или мигвания. Но нашият поглед непрекъснато гледа, другите ни сетива непрекъснато доставят своите впечатления, дори и по време на сън те работят – при съня е изчезнало само съзнанието за усещанията, които има нашето тяло, но те не са изчезнали. Представете си огромния поток от феномени, който се влива в душата ни всекидневно в резултат на нейните различни актове, позиции, ориентации и гледни точки. Някой може да каже: защо поток, нима това не са реки от феномени-впечатления, извиращи от отделните сетива и вливащи се в океана на нашето съзнание, на нашата душа!? И ще бъде прав, казвайки това. Но въпросът е друг: как ние се справяме с този океан на душата и с реките, вливащи се всекидневно в него? Как внасяме ред в един такъв хаос от феномени, впечатления, съзерцания, познания?
Душата си е създала специални механизми, чрез които се справя с хаоса от усещания, възприятия и представи. Разгледал съм ги най-подробно в своята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ и който се заинтересува повече може да прочете там. Тук ще кажа нещо особено важно.
Ще разгледам възможните позиции и ориентации на душата. Вече говорих за цялостното вживяване на душата в предмета – става реч за чувстването на букета с цветя. Там нямаше разлика между обект и субект, те се сляха в едно. Появата на интерес от страна на душата към нещо автоматично я превръща в субект на този интерес, а онова, към което е насочен този интерес, се оказва негов обект.
Основната такава позиция е познавателната, като тук любопитството е водещият интерес: душата обича да пита често какъв е този обект сам по себе си, стреми се към знание за него, следователно, подбира от потока на усещания само ония, които я интересуват, насочва ги съзнателно в желани посоки, регулира ги и пр. Поставянето на различни цели е причината за смяната на позиции и ориентации на душата спрямо нещата. Аз вече споменах и описах основните от тях – познавателната, ценностната и практическата.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар