Чудото на човешката мисъл (18.4)

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.4.Чудото на човешката мисъл

Мисленето бива наричано рационално (разумно) и още абстрактно или логическо познание. Първото определение означава, че разумът, или по-скоро разсъдъкът като душевна способност стои в основата на това познание и го осъществява, явявайки се негов “инструмент”. Второто определение набляга на това, че разсъдъкът в своето мислене се ръководи от правила, който съставляват законите на логиката, науката за правилното мислене според закони, а също, че използва абстракции (от лат. дума abstractio – отвличам се, отклонявам се), т.е. обобщени, общи образи на съществуващото – в които са обхванати само интересуващите ни черти и признаци на предмета, а е изпусната пълнотата и богатството от негови свойства.

Също така мисленето е теоретично познание, т.е. такова познание, което строи теории или пък хипотези, чрез които се опитва да възсъздаде – подобно на модел – същността на нещата. Мисленето се изучава от много науки: логика, кибернетика, философия, езикознание, наукознание и др. В този смисъл е невъзможно тук да го разгледаме изчерпателно и пълно. Затова трябва да се ограничим с неговата психологическа страна и значение.

Тази психологическа страна на мисленето може да бъде разбрана ясно в съпоставяне с неговата логическа природа. Според логиката хората в своето мислене, спазвайки законите на правилната мисъл, необходимо започват да мислят еднакво, т.е. при еднакви и верни предпоставки неизбежно стигат до едни и същи изводи. Логиката ни показва формите на мислите изобщо и ги извежда до нивото на закон на мисленето, който трябва да се спазва от всички безусловно – ако искат да бъдат логични. Логиката не се интересува от това какво мислим, а само от това как мислим и кои са правилата на необходимата, вярната, общовалидната мисъл. Другояче казано, логиката не се интересува от индивидуалните особености на мисленето при отделните хора, а само от общите закономерности на мисленето изобщо.

Психологията обаче, признавайки тази логическа природа на мисленето, се интересува и изследва неговата човешка страна. Следователно тя тръгва от също безспорния факт, че хората въпреки всичко – и въпреки самата логика! – мислят твърде различно, нееднакво, индивидуално и дори субективно. Феноменът на мисленето от гледна точка на психологията се проявява чрез изключителното многообразие и богатство на мисловни нагласи, стилове, индивидуални особености, ситуации и конкретни мисловни актове и следователно реалното протичане на мисловната активност на душата е естествената територия на психологическото изследване на човешката мисъл. Психологията се интересува от това не как мисли общочовешкият познавателен субект – задача на логиката, – а как мислят в действителност реалните човешки същества. Същевременно психологията се стреми да разбере защо така те мислят, т.е. да намери условията и психологическите механизми на естествената човешка мисъл. Следователно интересуващият се от психологията на мисленето иска да хвърли светлина върху своето собствено мислене и мисленето на конкретните хора около него, а задачата за обяснението на мисленето на учените и в сферата на науката оставя за по-късно. Вижда се, че до това задачата на психологията не се облекчава, напротив, усложнява се неимоверно.

Най-напред следва да бъдат изучени мотивите, вътрешните подбуди, обуславящи мисловната активност на душата. Явно е, че чистата любов към познание и знание съвсем не е единственият мотив, пораждащ мисленето на човешките същества – заети обикновено с решаването на проблеми и задачи на своя всекидневен живот. Следователно обикновеното човешко мислене обслужва решаването на практически задачи на живота, което означава, че многообразието на мотиви и подбуди е твърде голямо. Ето я една от причините за психологическия индивидуализъм на човешкото мислене, за необичайните различия в него.

По-нататък следва да се разбере, че не винаги мотивите, действително стоящи в основата на мисленето, стават и се преобразуват в съзнателно поставени цели – за реализирането на които се активира душевният потенциал на личността. Ясно е, че наред със случая, в който мотивът става цел, отчитайки и факторите, влияещи за това – и следователно, на мислещата личност й остава само да открие средствата за постигането на целта, отчитайки и факторите, влияещи на това – съществуват толкова много случаи, в които подбудите не се превръщат в съзнавани цели, но въпреки това силно влияят на реалния мисловен и жизнен процес.

С други думи, такова мислене не знае какво точно иска и също какво точно прави, въпреки че бива определяно или от борба на мотиви, или пък от несъзнавано реално надмощие на някакъв скрит за съзнанието мотив. Въпреки съществуването на такива мисловни процеси психологията отбягва да се занимава с тях, тъй като в тях е налице едно смесване на рационално и ирационално (разумно и неразумно, съзнателно и несъзнателно), на контролирано и спонтанно, на волево и неволево, което безкрайно усложнява задачата за описанието им. Но пренебрегването на тази особеност на мисленето на живите хора не е толкова полезно за разбирането на това какво всъщност става в човешката мисъл.

Мисленето, безспорно, обслужва поведението на хората, регулира тяхната външна дейност, решава практически и само понякога теоретически, чисто познавателни задачи. Съвсем не е малко психологията ясно да проумее тази съществена страна, на която са посветени множество изследвания. Начинът на нашето ориентиране в света и картината на нашия свят, т.е. нашето знание, е от голямо значение в протичането на мисловните процеси. Но поведението на човека се управлява не само от неговите знания и опит, зависи и от неговите ценности, т.е. от смисъла, който той открива за себе си в този свят. Човекът не е абстрактно, отвлечено същество – което само мисли и съобразно с мисленето си действа, ние не сме роботи – човекът е същество, което цялостно преживява света и своето място в него. В този смисъл мисленето на човека вероятно не е чисто и логическо, а е една сплав от значения, ценности, цели, импулси и пр., която стои в основата на човешкия интелектуален живот.

Затова хората не намират еднакъв изход от аналогични ситуации на живота, затова понякога, даже ако изходът е ясен и безспорен, то човекът е в състояние свободно да избере нещо друго – дори и то да е “неразумно”! – затова различните човешки индивидуалности не могат да бъдат приучени да мислят и живеят еднакво: и това в крайна сметка е добро за човека, докато противното е най-голямото зло, което може да се случи. Всичко това психологията е длъжна да проумее в цялата му дълбочина и ширина, достъпна за нея. И затова – особено когато се вземе предвид свободата на човека (която е и свобода на мисълта!), задачата се оказва непосилна за психологията и тя смирено отстъпва мястото си на по-висшето познание – философското – чиято мощ е неограничена и безпределна.

Съществуват различни видове и типове мислене; не бива всичките те са бъдат свеждани до един тип, до една обща схема или модел, даже той да е най-показателния, най-изразителния. Такава унификация (уеднаквяване) на мислителния процес е чужда на задачите на психологията, която, както казахме, се стреми да опише особеното, различието, многообразието в мисленето на човешките същества. Мислейки, човекът въпреки това е длъжен да извършва някои процедури или операции, лежащи в основата на всяко мислене. Да видим кои са те.

Мисленето тръгва от представи за неща, ситуации и конкретни обекти, които се явяват материал на мисловната активност. Представата винаги е образ или феномен на съзнанието за нещо конкретно и единично, което вече сме възприемали, но то сега не е непосредствено пред “взора” на съзнанието. Мога да имам представи за всичко: за този или онзи човек, за тази или друга вещ, за една или друга ситуация. Съзнанието е преизпълнено с такива феномени-представи и мисленето не е нищо друго освен начин за внасяне на ред в тях с цел проясняването на погледа, при което душата “вижда” неимоверно повече и по-добре. Мисленето е ориентиране и хармонизиране на света на собствените представи. Първият такъв опит на душата е така нареченото представно или нагледно-образно мислене, мисленето чрез представи. Всекидневното, обикновено мислене на хората е повече представно, то обслужва добре потребностите на живота. Това мислене е било неоснователно подценявано за сметка на същинското, абстрактно-логическото (мисленето чрез понятия), но независимо от това то е изключително трудно за изследване, за намирането на неговата необичайна и противоречива логичност. Така нареченото същинско мислене, от своя страна, е способност за създаване и свързване на понятията, породени от душата за нейните познавателни нужди. Как се образуват понятията?

Най-напред живите, конкретни, плътни представи за даден род неща (например хора, човешки същества, които познаваме) биват подлагани на разчленяване, т.е. цялото се разделя на съставните му части и всяка се оглежда поотделно. Тази процедура се нарича анализ. По-нататък чрез сравнение и наблягане (акцентиране) се открива общото, повтарящото се в отделните представи, отхвърля се несъщественото, случайното, второстепенното в тях и се задържа само значимото, характерното, интересуващото ни. Тази процедура е абстрахирането, образуването на абстракции, в резултат в съзнанието възниква нова структура или феномен, наречена понятие (понякога го наричат концепт, абстракция, обща представа). За да възникне понятието, валидно вече за вид или род неща, е приложена другата процедура, обратна на анализа, т.е. синтезът, който свързва и придава единство на елементите (признаците), присъщи на даденото понятие. Прилагането на анализа и синтеза, или аналитико-синтетичната дейност и активността на съзнанието – образуваща понятията – е първата стъпка на мисленето, негово начало.

Така същинското мислене може да се дефинира като способност за образуване на понятия и опериране с тях. Тук лошо звучащите думи опериране и също боравене могат спокойно да бъде заменени с игра и тогава мисленето се оказва свободна игра с понятията, която все пак преследва определени цели.

(Следва)

Добави в Svejo