Творческата, продуктивната мощ на мисълта (18.5)

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.5.Творческата, продуктивната мощ на мисълта

Да играеш свободно с понятията на своето съзнание означава да се упражняваш в мислене. Всъщност най-голямата свобода, която притежаваме, е в сферата на мисълта: няма нещо, което да е забранено да си помислим, няма сила, която може да ни попречи за мислим така, както ние искаме, и каквото ние искаме. Мисленето е способно да създава нови светове, да продуцира идеи и понятия, да твори звездни системи от ценности и смисъл, да бъде чиста проява на активност и духовна сила, която не знае предел. Свободата е първото условие на мисълта, без нея мисълта е лишена от жизненост, лишена е от дух и затова е фалшива, изкуствена, мъртвородена. Отричането на свободата в пределите на мисълта е убиване на мисълта и на самото мислене – тази основна проява на човечност и на душевен живот, свободната мисъл. Да се чувстваш неуютно и несвободно в царството на мислите, да усещаш своето мислене оковано в догми, предразсъдъци и прибързани мнения означава да са пресекнали за теб изворите на живата, прекалено човешка мисъл. Само свободното мислене може да открива новото и да постига неизвестното, да разсейва мрака на незнанието, да мечтае, да фантазира и да се надява.

Творческата, продуктивната сила на мисленето е въображението или фантазията, тя подхранва неговата свободна, съзидателна мощ. Затова мисленето всъщност е истинското царство на свободата, имащо за свой корен човешката душа, която е способна да създава, а не само да отразява света. Без фантазия мисленето нищо ново не може да роди, т.е. да се откъсне от известното и даденото и да проникне в тайнството на непонятното, неизвестното, загадъчното. Казано накратко, всичко става понятно и човечно когато е озарено от лъчите на свободната човешка мисъл.

Понятията на мисълта са думите на живия език: човек, животно, бяло, голямо, звук, маса и пр. Понятието човек например е дума, изпълнена с многозначен смисъл. Има много общи черти, включени в това понятие, и следователно те са валидни за всички конкретни човешки същества. Ние можем да отберем една-две най-важни черти и така ще създадем дефиниция, определение, например: “човекът е мислещо същество”. Изречението е вече връзка на поне две понятия и затова е по-цялостна мисъл, но то е и ограничение. (Самото понятие е “квант” или “атом” мисъл, а изречението е вече нещо като “молекула” на мисълта или пък “лъч” мисъл.) Защото в понятието човек има повече съдържание, от него ние сме избрали само това – мислещо същество – ограничили сме се с него. Едно понятие може да влезе във връзка с безкрайно много други понятия, чрез тях могат да бъдат изречени или помислени безкрайно много изречения и разсъждения.

Мисълта, опираща се на понятията, е безгранична, независимо от това, че отделните мисли ограничават и стесняват. Ние мислим винаги за нещо, мисълта е мисъл за нещо реално или идеално съществуващо, тя е насочена към своя предмет. Излиза, че и тук е налице свойството интенционалност на тези феномени на съзнанието, каквито са понятията. Има най-различни градации по общност на признаците, свързани в понятията. Например: човек–живо същество–нещо, като в тази верига първото е по-малко общо от второто, а третото е най-общо и най-абстрактно. Човекът в крайна сметка е “нещо”, макар и коренно различно, в сравнение с останалите неща. Но за да завършим своето разсъждение за езика като обител на мисълта, ще кажем това: почвата на истинската мисъл е естественият човешки език. Изкуствените езици (или: знакови системи) на науките, създадени с определени цели, отвеждат мисълта в специални лабиринти или коридори и така насочват нейната стихия и сила за решаването на определени научни задачи. Движението из тези лабиринти и хладни коридори на научната мисъл не е обичайно занимание на обикновения човек, то изисква специални усилия и друга нагласа – макар да доставя удоволствие на призваните за наука хора. По същия начин изучаването на езика на един друг народ, усвояването на негови понятия и навлизането в неговата мисловност е разширяване на хоризонта на душата и неимоверното й обогатяване.

Използването на понятия и думи, а също и изречения, изграждащи “тъканта” на мисълта, означава всъщност, че мисленето е неотделимо от речта. Когато мислим “на ум”, ние го правим под формата на вътрешна реч, когато говорим, ние всъщност мислим “на глас” и това изразяване е речта в собствения смисъл. Мисълта се ражда в изразяването – вътрешно или външно, – в основата на което стои определено усилие за свързване на понятия. Тяхната връзка, разбира се, не е случайна, тя е открита и създадена от душата в конкретния мисловен акт, който е неотделим от изразяването. Противно на това, което обикновено се смята, ние рядко знаем какво точно искаме да кажем, преди да сме го изразили, узнаваме го чрез изразяването и пак благодарение на него можем да внасяме корекции в мислите си. Това означава, че съзнателният контрол и дори управление на собствените ни мисли става постфактум, т.е. след факта на изразяването.

В този смисъл неизразената мисъл не съществува, мисълта се появява само в изразяването. Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнство. Спонтанното и независимото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението, озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Когато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото, ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим отдавна известни неща, станали сме “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтъркана от употреба, стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена.

Голям пласт от нашето мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също нещо, което ни е известно и “което си знаем”. Излиза, че при такова говорене е елиминирано тъкмо... мисленето, то не участва или е сведено да някакъв минимум. Немислещият, неинтелигентен човек се задоволява точно с такива мисли; стига се понякога дотам, че той вижда проява на някаква “интелигентност” в това да говориш само научени, отдавна казани от някого неща. Опитват се да смаят събеседника си, те го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки ги за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат. Няма и никаква интелигентност, а само блудкава хитрост, която бързо бива разпозната в своята извратеност от мислещия, интелигентен човек – който не се задоволява с непълноценни заместители на живата човешка мисъл. Такъв човек скоро разбира и знае предварително какво могат да му кажат и затова изпитва скука от разговора с немислещ човек. Замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не изпитва скука, когато му говорим и сме го превърнали в слушател?

Интелигентност в собствения смисъл на думата е способност да мислиш самостоятелно и да изразяваш такива мисли, в които влагаш съдържание на своята душа, собствен смисъл, виждане на нещата, позиция, субективност. Това човешко качество няма нищо общо с надутата ученост и с празната ерудиция, дори образоваността не е гаранция за възникването и проявлението му в дадена личност. Интелигентният човек е в състояние да пречупи под своя ъгъл на виждане, през своята субективност всичко, при него дори чуждите мисли се прераждат и се появяват наново, обогатени с нов смисъл – защото върху тях той налага печата на своята оригиналности самобитност. При него всяка мисъл е съ-битие, т.е. съ-участие в живото битие на човешкото мислене и мисъл. Истинската интелигентност е интелектуална мощ на душата, жив и непрекъснато буден ум – който създава оригинални мисли, за пръв път казани и помислени. Развитата, пълноценно живеещата душа е в състояние да поражда нови мисли и с-мисли, изявявайки самата себе си, разширявайки своя мисловен хоризонт, своето прозрение.

Следователно мисленето не е нещо по природа дадено на всеки човек, то е една възможност, която може да не се случи “тук и там”, а понякога и повсеместно. Затова от тази позиция с известно съжаление си позволяваме да кажем, че мислещият е по-скоро изключение, а не правило, валидно безусловно и за всички човешки същества. Дефиницията “човекът е мислещо същество” трябва да се разбира като възможност, от която не всички са се възползвали и следователно са занемарили своето мислене, а в някои случаи направо са се отказали от него.

А иначе разговорът с мислещ човек е истински празник и дори пиршество на живата и свободна човешка мисъл. Когато такъв човек говори дори и най-обикновени, тривиални неща, при него те получават импулси за нов живот, изглеждат необичайно – видени под ъгъла на неговата субективност – открива се нов смисъл, такава мисъл всичко оживотворява, превъплъщава и обогатява. Такава мисъл не знае покой и изтощение, ленивост и скука. Тя е интелектуална наслада, откровение, вдъхновение, интензивност, спонтанност, свобода, дух. Всеки човек е длъжен за достигне предела и да изяви потенциала на своя интелект и мисъл – и колкото повече преуспява в това важно житейско дело, толкова повече с удивление ще открива, че граница на мисълта не съществува, че хоризонтът й е безграничен, а потенциалът – неизчерпаем. Ако човек запази и съхрани свободата на своята мисъл – което означава да не й слага рамки, граници и окови, да не я сковава в догми, предразсъдъци, илюзии, да не я прави ледена, да я умъртвява и убива – то единствено в този случай ще може да разчита на удивителни дела и постижения, на преуспяване или поне успех в своя живот.

Мисълта е мощен ресурс на личността, но той трябва да бъде употребяван и развиван. Мисленето не е мъка (някои хора обичат да повтарят: “Най-мразя да мисля!” и пр.) или пък превелико нещастие, което може да сполети човека; тя е мъка за неумеещия да мисли човек, който тъкмо затова е нещастен и страда. За мислещия човек свободното мислене е, повтарям: чудо, на което сме способни, вдъхновение и наслаждение, мощ и патос, несъкрушимо оръжие, което сме длъжни да използваме за човешки цели.

(Следва)

Добави в Svejo