Чий президент е Гоце Първанов?

Напоследък взе да ми върви в диалога с политици: след като депутатът Камов ми отговори на няколко пъти (тук и тук), сега гледам че ми е отговорил и бившият депутат и президентски съветник Н.Слатински. Което е симптом за това, че вече кажи-речи навлизаме в предизборна обстановка: знайно е, че политиците стават особено любезни с избирателния корпус непосредствено преди избори.

Но както и да е, ето че Слатински е поставил интересна тема Да върнем президента на обществото и гражданите (Макар мнозина да твърдят, че вече е много късно) , тема, към която отколе съм си крайно пристрастен: Гоце е мой "любимец". А пък и заради пустата си диалогичност не можех да не реагирам веднага. Понеже много съм писал за наший Президент, счетох за нужно да цитирам кратък откъс от най-силните думи, които съм написал за него, т.е. пуснах в блога на Слатински откъс от статията си Мона Лиза от Сирищник и… Мастурбаторът (опит за психоаналитичен портрет), писана още през 2006 година. Ето го този знаменит откъс, който по едно време стана нещо като "фолклор" из форумите та се стигна дотам в-к "Гласове" да го публикува от името на... "анонимен народен мислител":

А за Първанов нещата са ясни. Неговата странна усмивка издава вътрешната му трагедия на човек и историк, принуден от същите тези капризи на съдбата и историята най-кардинално да се откаже от всички свои предишни (и младежки) убеждения и ценности. Това наистина е страшна трагедия. Антинатовецът Първанов беше принуден да подпише договора за присъединяването на България към НАТО. Приятелят и ембарговият партньор на С.Хюсеин беше принуден да изпрати български войници в Ирак в помощ на коалицията против Саддам. Идейният другар на Милошевич, който му пишеше писма, израз на най-сърдечна подкрепа, доживя да види приятеля си пред трибунала в Хага. Той и на погребението му не можа да отиде, въпреки че толкова го обичаше. Някогашният националист Първанов днес е принуден да слугува на Ахмед Доган и да бъде унизяван непрекъснато от лакомията за власт на този коалиционен партньор. Някогашният “убеден републиканец” днес е пръв съюзник и приятел с бившия монарх. Той беше агент Гоце, кри години наред това, лъга и отрича, но накрая беше принуден да си признае. Това е страхотно унижение. Няма го СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича думите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска.

Това е истинска трагедия. Нашият Първанов се чувства така, че все едно е сключил сделка с Дявола. Все едно Дяволът му е казал: “Ще ти дам всички земни благини, пари, власт, слава, но в замяна искам да се отказваш постоянно от убежденията си и да правиш обратното на това, което ти се иска!”. Как при това положение нашият любим Първанов да може да се усмихва?! Та това е пълно душевно и личностно раздвоение, това е подобно на шизофренията. Ако има някой у нас който да страда най-жестоко, това е нашия президент. Мъките му са невероятни. Затова той не може да се усмихва, затова той се усмихва така измъчено, затова усмивката му е като на… терминатор. Или поне като на… Мона Лиза (да ме прощава достойната дама!).

И ето че Слатински ми отвърнал, и то с доста пространни разсъждения, които ми прозвучаха любопитно още на пръв поглед. Ето и неговия отговор:

Прочетох внимателно тези Ваши разсъждения. И си припомних отново колко пъти в свои анализи съм писал до президента, че честата промяна, честото завъртане на позициите - но не на 5 или 10, а на 180 градуса в един момент ще се възприеме като липса на позиция, или като липса на принципи. Всеки човек извървява своите еволюции - под натиска на годините, на информацията или на обстоятелствата, но винаги трябва да има няколко стожера, опори, които формират гръбнака на даден политик. Иначе, както някъде беше казано, възниква подозрението, че политикът, който така извърта своите позиции има само един принцип - да няма принципи. Може, сигурно имате право, точно това да е разликата между това да си политик и да си държавник - политикът сключва договор с Дявола, а държавникът - със своя народ. И всеки един от тях служи на този, с когото е сключил договор. Всъщност, с подобни разсъждения непрекъснато съм се борил със и за Първанов, за да му помогна от политик да стане държавник. Пак някъде бе казано нещо в следния дух - държавниците водят страната ни на Запад - към Западна Европа, а политиците водят страната ни на Запад - към Западните Балкани. Аз исках Първанов да води страната ни на Запад, към Западна Европа, т.е. към Европейския съюз, но не като членство, което ни носи само критики, обиди, унищожителни оценки, а като възприемане на европейските норми, стандарти, ценности и практики на политическо и обществено поведение. И като личен морал на политиците ни.

Впрочем, да вметна нещо: това е пръв случай, в който политик признава правотата на философ, пък макар и 2 години по-късно. Аз сега не искам да анализирам отговора на Слатински, щото човекът си има право да мисли както желае. Искам само да отбележа, че неговите самоотвержени опити от Първанов да направи държавник явно завършиха с пълен крах: Първанов си остана слуга на руско-българската олигархия, нищо друго не е той. Да, Първанов, уви, е примерен изпълнител на волята на мафията. Което наистина е ужасно и той трябва да си иде. Сам няма да си иде, но ние, гражданите, трябва да му помогнем това да стане колкото се може по-скоро. И не заради друго, ами заради България. За изчистването на нейното име.

Както и да е, аз като пуснах откъса от статията си, веднага рекох да напиша и сегашното си разбиране, та затова там, в блога на Слатински, се появи и тази моя реплика, озаглавена "Гоце не е моят президент":

Г-н Слатински, Гоце си е президент на ДС, на олигархията и на руските тайни служби. По тази причина той не може да бъде мой президент. Отношението към него е пробен камък за това кой какъв е и с кого е: за жалост сегашният български президент не е обединител, той е по-скоро разединител на нацията. Просто тази роля не е по силите на един анахроничен човек като Гоце; той е човек на миналото, не на бъдещето. Той е антинатовец, той е неевропейски, той е проруски и азиатски. Срам ме е, че това лице днес е символ на окаяната и унизена наша родина...

На което Слатински ми отвръща:

Ваше право е да мислите така. А как мисля аз - това се вижда от моите текстове. Когато казвам, че това е моят президент, аз говоря за президента на моята държава, на моят родина, на България, която действително днес - тук съм съгласен с Вас - е окаяна и унизена.

Та това е един показателен кратък диалог между политик и философ, който по начало наистина е рядък случай: политиците у нас съвсем не са склонни да слушат, камо ли пък да чуят какво казват философите. А изглежда трябва: виждате как със Слатински, независимо от различията в позициите, в крайна сметка стигаме до сходни изводи. Но той стига до тях с известно закъснение. Аз лично към лицето Слатински имам някои морални скрупули: не биваше да се подвежда и да става съветник на Гоце. Каквито и да са били мотивите му, компромисът със съвестта е неоправдан: не бива политик да е чак толкова наивен. А най-вероятно Слатински се е поблазнил: Гоце го е купил със синекурната длъжност в Президентството. Самият Слатински в крайна сметка сам се убеди, че са напразни усилията с нещо да повлияе на безнравствен политик, какъвто беше и продължава да си е наш Гоце.

А той, Президентът Гоце, ще си остане един доказан, но неразкаял се лъжец, който при това обича често да пали църковни свещи, внимавайки наблизо да има повечко телевизионни камери. Нищо повече от това не може да е наш Гоце: той си беше и си остана един фалшив безнравствен човек. Един трагичен образ, символизиращ по някакъв начин нашата България, която се намира в такова окаяно положение днес благодарение и на неговите заслуги. Ето тук си личи правотата на моята теза, че в основата на кризата на българската демокрация стоят най-вече дълбоки личностни, ценностни, морални причини. Но това вече е друга тема, по която много пъти съм писал...

Добави в Svejo