Какво е Русия за нас, българите?

Тия дни "руската мечка", силно раздразнена, жестоко удари Грузия. Не е работата за "Южна Осетия" и пр., съвсем друго нещо вълнува господарите на Кремъл: те наказаха Грузия заради свободолюбието й, заради евроатлантическата й ориентация, заради приятелството й с Америка. Та по времето на кратката руско-грузинска война тия дни нашите русофили скокнаха и радостно почнаха да мълвят: "Видяхте ли какво стана с Грузия?! И нас това чака ако продължим да изневеряваме на братушките! Не бива да дразним великата матушка Русия?!" и пр. В тази връзка намерих една моя по-раншна статия, която разглежда въпроса в заглавието, и я публикувам, защото смятам, че една дискусия по тия проблеми ни е крайно потребна:

Какво е била тя за нас през вековете и какво е тя сега, в този исторически момент – ето въпроса, който неизбежно трябва да си поставим. И да го поставим прямо, твърдо, категорично. И да потърсим след това най-честни, откровени отговори. Трябва да мислим пределно искрено по този въпрос, а не да се оставяме на повърхностни сантименталности, които показват само едно крайно неразумно безхаберие по въпроса какви сме ние самите. Безспорно е, че с руснаците сме много близки – и като темперамент, и като съдба, и като език, и като нравственост. И точно по тази причина сме длъжни да се “огледаме” в руското, за да се открои пред нас българското в неговата автентичност, в неговата истина.

Сега все по-настойчиво пред нас се изправя потребността да си дадем ясна сметка какви сме ние, кое е това, което наричаме българска национална идентичност. Някои си мислят, че тази наша идентичност била застрашена, макар че е доста странно как изобщо си го представят това: та нашата идентичност сме ние самите, как да загубим тъкмо себе си?! Впрочем, най-голямата опасност за нашата национална идентичност трябва да се търси отвътре, в нас самите, в собствените ни души и съзнания. Изясняването на проблема за нашата така загадъчна любов към Русия може да хвърли светлина и върху тези така важни въпроси.

Но нека най-напред да се разберем за какво точно става дума. “Любовта към Русия” не е същото, каквото е, примерно, “любовта към руснаците”. И не защото Русия е… държава, а пък руснаците са нейния народ. У нас “любовта към Русия” ни е главният проблем, не любовта към руснаците. С руснаците като хора се разбираме прекрасно, те са хора с широки души, сърдечни, към нас, българите, се отнасят открито, с нескривана симпатия. Наистина се чувстваме като братя не само заради близките ни езици, не само заради това, че имаме една и съща религия, но вероятно си допадаме като личности, като хора. Но все пак, струва ми се, че това е само на пръв поглед. Не е възможно да сме толкова близки, че да сме едва ли не “неразличими”, руснакът си е руснак, а пък българинът – българин. Имам много преки впечатления от общуването ми с руснаци, и съм доловил, че те към нас, българите, имат едно нескривано някак си високомерно отношение. По-точно казано, отнасят се към нас като “големия” към “малкия” брат. Все пак това е разбираемо, те имат самочувствието на велика нация, но това покровителствено отношение към нас на моменти е доста дразнещо. Някои може да възразят, че това е прекалено субективно мое възприятие, но аз си давам точна сметка какво точно казвам. И за да го казвам, съм убеден в него. Разбира се, мога да го обоснова, както се казва.

Руснаците са народ, в който “общинното начало” е доста силно развито за сметка на “индивидуалното”, личностното. Искам тук да кажа нещо, което е наистина сензационно: на руски език докъм средата на 19 век думата “личност” е с обиден смисъл. За да обидят някой, са му казвали “личност”: “Виж го тоя, прави ми се на личност!”. Това е някаква славянска “общинна” или “обществена” народностна психология, особено характерна за руснаците. Защото други славяни, да речем поляците или чехите, поради тясното си общуване с европейците отдавна са успели да я преодолеят. При нас, българите, това “славянско общинничество” също го има, то е също така наш проблем. Ние затова като нация много често се държим като стадо, ала все пак общуването ни с европейците след освобождението от турска власт е подсилило другия, личностния момент в нашата национална психология. Говоря за масовия руснак и за масовия българин, не за ония ярки личности било в руската, било в нашата култура, които са така пълноценни тъкмо защото са един вид протест и опозиция на “общинническата среда”, в които тия личности са били принудени да съществуват. Апропо, руснаците имат много по-велики имена в своята духовна култура, в литературата и в изкуството си, което именно доказва тезата, че в Русия масовата общинническа психология е по-силна – и затова е довела до нуждата от по-силен протест в лицето на тия велики руснаци. Но и у нас големи имена на европейски мислещи творчески индивидуалности като Яворов, Дебелянов, Пенчо Славейков, пък дори и Ботев съвсем не са се чувствали уютно във враждебната на всеки повей на индивидуалност масова “общинническа” – всъщност комунална! – среда. Ала Русия е огромна страна, и там е станало така, че те все пак имат много повече творчески и гениални личности от нас. Което пък е довело дотам, че във враждебната на личността и творчеството масова психика са се образували някакви “острови” на личностност и духовност, които са общували помежду си. И са придобили една духовна сила, станали са духовна институция на нацията, каквато ние, за съжаление, сме нямали, пък и нямаме и досега.

У нас наистина всичко е доста дребно, малко, неголеми са не само българските земи, но и нашите души. Това показва защо ни е така дребнава и нищожна нашата т.н. интелигенция. Руснаците пък поради грамадната руска земя са придобили, както казах, едно грандоманско национално съзнание, са стигнали дотам, че тяхната “общинност” (комуналност) тегне върху душите им с още по-грамадна сила, което смачква индивида и личностното начало. (Думите на поета Тютчев са показателни в това отношение: “Умом России не понять. Аршином общим не измерить. У ней особенная стать: в России можно только верить!”.) В противовес или като противотежест на тази задушаваща грамадна сила на социума се е оформила също така силно влиятелната руска интелигенция. И затова руснаците имат духовни водачи като един Достоевски или Толстой например, каквито ние, според казаното, не сме могли да имаме и нямаме. По тази причина руският народ е страшно пасивен, податлив спрямо потисничеството (”батюшката государ”), безкрайно търпелив дори до безпаметство, инертен, занимаващ се с ирационални опити за вникване в “грамадната си руска душа”, колкото сантиментален, толкова и немислещ, а в същата степен и безволев. Нас пък руснаците ни усещат именно като “малки братя”, и затова се опитват да ни поучават и наставляват, защото те усещат българския народ като една малка община или комуна, спрямо която тяхната голяма комуна има несъмнен приоритет. Но ако допуснем, че личностното начало у нас е все пак по-развито и напреднало, то това показва защо ние с руснаците – като индивиди, не като нации – не можем много да се разбираме. А пък степента на разбирателство зависи от степента на безличност на хората от двете нации, опитващи се да се разбират. Например българските и руските комунисти се разбираха едно време – пък и сега, погледнете Гоце и Путин – най-пълно и дори перфектно именно на основата на крещящата им безликост, която така яко ги сродява. И затова именно нея комунизмът издига на такъв висок пиедестал. Аз пък за себе си мога да кажа, че с руснаци съм се разбирал и сме имали взаимно уважение тъкмо с ония от тях, които са се откроявали над “масовата руска община”, т.е. разбирал съм се с хора и личности с добре развита индивидуалност, сиреч с известна одухотвореност. Но да спра дотук, понеже зачекнатият тук проблем е твърде обширен и изисква по-внимателен анализ.

Все пак главната ми тема тук е любовта на българите към Русия като загадка на нашата национална психика. Съобразно вече казаното по-горе трябва да се отбележи, че ние, българите, не сме така единни в любовта си към Русия, пък и към руснаците, както това изглежда на пръв поглед. Руското като такова с известни уговорки, които аз вече направих, символизира за нас, българите, патриархално-общинното начало, и според това ония от нас, които са носители на една такава “общинна”, сиреч неиндивидуализирана същност, са по-склонни да възприемат Русия като образец, като “велика” и като не знам каква си още. Какво за тия е Русия си личи от ония така известни думи на поета, които съм длъжен да приведа, нищо че те са вдълбани в душите на мнозина от нас: “Кат Русия няма втора, тъй могъща на света; тя е нашата подпора, тя е нашта висота! Руска сила, руска воля, руска кръв и руский пот ще избавят от неволя наший падналий народ.”. Вижда се как това преклонение към Русия като един идеал накрая даже минава в такъв фалцет, че поетът в един миг неусетно започва да говори и на руски език! Тези българи, които така богоговеят пред Русия и руското, го правят – без да си дават сметка за това – защото за тях руското символизира именно общината, общинното, неиндивидуалното, патриархалната стадност, която тия хора поставят именно на най-високо място. За съжаление сред нас мнозина са точно с такава психология. Тия хора са доминирали в решаващи етапи на историята ни, поради което тяхното преклонение пред руското и Русия ни е донесло толкова много беди. Но това не са българите, такива, за щастие, не сме всички българи.

Ония сред нас, които не само че не венцеславят антииндивидуалната общинност и стадност, но и, напротив, я презират, което означава, че ценят личностното, индивида и отделно взетия човек, точно те в същата степен не са настроени така коленопреклонно спрямо Русия и руското. Такива българи уважават руския гений в културата, и то не защото той е руски, а защото изразява тъкмо личностното, индивидуално-творческото, което е успяло в така враждебната общинническа среда да се съхрани и да достигне такива духовни висоти. В Русия най-великите си личности са ги пращали на каторга, някъде далеч в Сибир, за да не смущават презряното спокойствие на общината. Или пък направо са ги убивали. Ето защо е станало така, че мнозина са били оценени най-напред в света, а пък много по-късно в самата Русия. У нас, за съжаление, картинката е не по-различна. И у нас важи библейското правило, че не можеш да станеш пророк в родината си. Ленин пък веднага след болшевишкия метеж заповядал да натоварят най-известните научни и културни дейци на Русия на един влак, и така са ги изгонили от Русия! За да не смущават тази вакханалия на общинничеството, каквото само по себе си представлява комунизмът.

Но да оставим това, значи една известна част от българите, които се сродяват в духовно отношение с най-изтъкната част на руската интелигенция именно на основата на споделянето на общочовешките хуманни начала, не могат да бъдат почитатели на Русия и на руското, напротив, презират ги в степента, в която развитата личност презира стадото. Тия българи обикновено имат европейско възпитание и манталитет, те са душевно близки със “западниците” сред руската интелигенция, които, впрочем, не по-малко презират Русия и руското като символ на общинническата тирания и безпределното потисничество спрямо личността. Такива българи не могат да пеят до умопомрачение “Кат Русия няма втора…”, а те по-скоро се прекланят на великите духовни титани на Русия в тяхната общочовешка и наднационална световна значимост.

Така че ние, българите, сме крайно раздвоени в своите чувства към Русия и към руското. Ето как вникването в отношението ни към Русия и към руското ни помага да разберем и нас самите. Защото на тази основа ние като нация се поляризираме и не сме така единни, както на някои им се иска да ни виждат. Надявам се стана ясно защо някои изпитват такава френетична любов към Русия и към руското. Опитах се да покажа и смисъла, който стои зад такива чувства.

Тези дълбинни структури, стоящи в корена на българската душа, по-нататък имат вече и своите културни, исторически и дори политически реминисценции и отражения. Левски например като най-ярка индивидуалност на българската нация съвсем не е стоял със скръстени ръце да чака “великата Русия” да ни избави от тирана. А е заложил на вярата в българската сила, на способността ни като индивиди да прозрем истината, че нашата свобода трябва да бъде наше най-отговорно дело – и на тази основа да направим нужното да се освободим сами. “Общинническата” среда, която тогава само е нижела дитирамби на руския гений, обаче не го е подкрепила, което предопределя и гибелта на титана на българската свобода. Един Ботев също умира заради страхливостта и малодушието на “русофилски настроената” българска стадност, която и пръста не си мръдва, за да го подкрепи в отчаяно дръзката му героична епопея. Русофили у нас винаги са били тъкмо страхливците, ония, които не са вярвали в себе си, в собствените сили. Русофили у нас, уви, са били и са предателите на българската национална кауза. Най-ярък пример в това отношение са комунистите. Комунизмът и русофилството у нас са като кръвни братя-близнаци, защото съвсем не е случайно това, че комунизмът като тотално общинническа психология намери своето поле за историческа изява тъкмо в Русия.

Днес у нас русофили са тези, които яростно се съпротивляват на европейския път на България, които дълбоко в себе си ненавиждат европейските ценности на индивида, свободата и отговорната за бъдещето си суверенна личност. Днес, когато в самата Русия комунизмът и кагебизмът, опрени на руската общинническа психология, приеха най-уродливия вид на едно куриозно “православно-кагебистко-славянско всеединство” и тържествуват по всички линии, най-изтъкнатите представители на руската интелигенция, на руската десница са прозападно настроени и водят тежка и неравна битка за демокрация, за законност, за хуманност и за човечност. Защото днес в Русия е страшно: авторитаризмът на “батюшката” Путин разпали общинническите атавизми на тази отвратителна руска психология, която винаги е пораждала ужасните трагедии на тази иначе велика страна. И по тази причина у нас пък – където маскиралите се комунисти от типа на Гоце Първанов също са в настъпление, излъчвайки отровата на такова прекланящо се пред авторитаризма русофилство – също се иска като индивиди да покажем така потребната ни смелост и да се определим и разграничим, като първо трябва да разберем какво означава тази наша наистина така странна “любов към Русия”.

Защото е крайно време да се разбере, че не сме стадо, а сме и трябва да си останем народ, в който не стадността, а личността е най-върховната ценност. Просперираща е общността, която е осигурила простор за развитие на личността. В общности като руската, където личността е тъпкана и прокудена, там неизбежен спътник на съществуването на такива народи са само трагедиите, кошмарът и мизерията. Личностната убогост поражда националната нищета. Стадото не признава свободата, то и не я желае, то е готово да жертва свободата си пред всеки пастир. Виждате как у нас едно мнозинство не прави друго освен да си търси пастир: било царя, било Сидеров, било пък пазвантинът Бойко, който и да е, само да е по-гласовит, та да му се подчиняват с най-перверзно удоволствие.

Русофилството у нас е другото име и символ на тази отвратителна склонност да се отказваме от най-скъпото заради някакви атавистични общиннически и стадни страсти. Само развитието на личностното начало, което е противоотровата на стадната психология, може да ни гарантира просперитет по пътищата на свободата – и на живота като индивидуално и отговорно дело. Само така можем и да възвърнем достойнството си като нация. Но за тази цел се иска да прочистим душите си от вехти исторически и психологически комплекси като русофилския синдром, за които сме платили крайно висока и предостатъчно тежка цена…

Добави в Svejo