Размисли на стария идеалист за идейната платформа на списание ИДЕАЛИСТ

Явно съм доста изостанал в "клюките", щом като едва днес разбирам, че ще излиза седмично списание, и то под името "Идеалист". За това, че попълних познанията си относно случващото се съм длъжен да благодаря на Йовко Ламбрев и Момчил Пеков, което и сторвам сега с тия думи. Засега съществува само Блогът на Идеалист, от материалите в който, признавам си, не съм впечатлен особено. А пък списанието щяло да започне да излиза от втората половина на януари.

Освен че разлистих блога "Идеалист", освен че се запознах с имената на хората от неговия екип ми се наложи да изчета доста дългичкия Етичен кодекс на Идеалист. Това, че са си дали труда да опишат така детайлно правилата, от които ще се ръководят, и при това да ги обявят публично, е достойно за похвала. Същевременно излизат с големи претенции, които, ако ги защитят практически, ще е чудесно. Изданието ще се превърне в явление на българския медиен пазар, към което нескривано се стреми - така и трябва. Точно такава медия като заявената сякаш е нужна, защото особено в последните години на този пазар у нас неограничено властват арогантността, простащината, скудоумието, нескопосаните манипулации и пр., и т.н. Но въпреки всичко си позволявам с известни опасения да приема, че тяхната амбициозна програма може да бъде изпълнена. Ще се поясня.

Аз ще кажа мнението си от позицията на философ-идеалист, който е показал и доказал идеализма си поне с 25-те години преподавателска работа на попрището на философията, с 13-те издадени книги, които са ми зад гърба, да не говорим пък за множеството публицистични статии в най-различни вестници и списания у нас и в чужбина. Та в тази връзка искам да кажа някои принципни забележки, които не мога да спестя именно защото истината и на мен ми е крайно скъпа. А екипът на сп. "Идеалист" открито декларира пристрастеността си не само към истината, но и към свободата, към моралните ценности на личността и пр. Много от положенията в техния кодекс звучат прекрасно. Ала взети в цялост пораждат една "възхитителна" какофония. Неизбежно констатирах прекалено набиващи се в очите противоречия, за които именно искам да кажа няколко думи.

Да почнем от това, че наред с работата за налагане на "обществено-значимата" истина екипът декларира също: "Нашата цел е създаване на безпристрастна и напълно независима медия, защитаваща класическите либерални ценности". Излиза, че истината според тях е "безпристрастна", ала безпристрастното винаги е безразлично на всички. За истината се води вечна битка, а пък в битката се налага да се изразходват доста емоции и страсти. Това от една страна. От друга обаче "безпристрастността" и "пълната независимост", заедно с отстояването на някакъв безразличен на всички "обществен интерес" неминуемо води до това, че ще си остане непостижима цел постулирания стремеж да угодят на всички: това просто няма как да стане; ние сме, слава Богу, различни. Така че безусловен и всеобщ "обществен интерес" не съществува, а има като налични най-различни, т.е. всякакви групови интереси. Ако бяха казали че ще служат на "всеобщия човешки интерес", щях да ги разбера, ала за обществен такъв, съжалявам, не мога. Изобщо по отношение на принципната страна на техния кодекс се е стигнало до една ужасна еклектика, която се дължи на прекалено многото несмислености и противоречия. Това са могли да го избегнат ако в работата си по кодекса се бяха консултирали с някой по-сведущ философ.

Аз тук не искам да изпадам в повече подробности - мога да изтъкна още много подобни алогизми и недоосмислености - но искам да обърна внимание на още нещо, което има съвсем принципен характер. Едно е добрата воля за нещо, желанието, но съвсем друго е животът, възможността за реализацията му на практика. Ето, да речем, декларират свобода на изявите на пишещите в списанието. Но от друга страна ги задължават да се откажат, да пожертват най-важното: своята личност, своите пристрастия, своята индивидуално преживявана ценностност, своята субективност. "Обективността" в тази личностна сфера, каквато е журналистиката, е химера и илюзия. Даже самата истина, пред която екипът декларира че се прекланя, не може да е обезличностена, напротив, тя винаги е личностно търсена, постигана и преживявана. Истината е и копнеж, и откровение, и мъка. Тя, слава Богу, не е "свръхличностна обективация". Ако беше, горко ни...

Журналистите не могат да са оракули, ала и не бива да искат да са такива. Те са просто човешки същества, при това със своите слабости, пристрастия, лични преценки и пр. Претенцията, че журналистът може да застане в една обективна, безлична, сякаш "богоподобна" позиция, да стане нещо като "всеобщ съдник", е доста коварна претенция. Защото читателите са личности, и искат да общуват с личности; ако забраните на пишещите в едно издание да са личности и ги принудите да бъдат "богове" или поне оракули, те ще станат прекалено скучновати. Изгони личностното от страниците на едно издание и тогава даже бабичките няма да те четат. Това именно е главната предпоставка със сигурност да си прогоните читателите; ще останат, да речем, най-безличните, неориентираните, поддаващите се на подобна нечовешка манипулация и пр. Ето че нещата коренно се обръщат когато не са доосмислени. Безличен и несубективен идеализъм просто няма и няма как да има. Защо тогава не нарекоха списанието си "Обективист", защо претендират името му да е непременно "Идеалист"?! Подозирам нещо нечестно - бидейки идеалист, не мога да не изкажа това свое съмнение.

На нас ни е нужна личностна, човечна, честна и пропита от свободолюбие журналистика. Свободата, драги ми "идеалисти", е крайно необективна, понеже тя именно е условието за нашата човечност. А човечността винаги е страстна и пристрастна, "гореща" и дори "пареща", субективна, индивидуална и пр., и пр. Погледнете как е писал Ботев - вмества ли се той във вашите разсъдъчни правила?! Някои, представете си, пишат "необективно", сякаш с кръвта от сърцето си - и точно техните писания ще останат. А обезличностените претенциозни умувания скоро стават досадни даже и на самите себе си.

Това исках да кажа на иначе кадърните млади хора, които са в екипа на бъдещото списание. Някой ги е подвел, а те са се оставили да бъдат подведени. Някой просто се опитва да си поиграе с тях. Не може в името на свободата да те принуждават да се откажеш от личността си. Това е убиване и на личността, и на свободата също. И в крайна сметка и на самия морал. Всичко дължим на свободата си. Затова им предлагам да помислят малко повече що е то истинска журналистика, каква е мисията на журналиста. Иска ми се да вникнат малко повече; ето, примерно, "обективистичният идеализъм", който си мислят, че проповядват, е противоречие в понятието, е нещо като "дървено желязо".

Идеализмът, ако е идеализъм, винаги е крайно пристрастен към истината. Но той също така е истински освободен, да не говорим пък за това, че е пропит от най-ярка личностност. Уви, богове не можем да бъдем, но ни стига това да сме достойни човеци. А пък и преклонението пред някакъв абстрактен "всеобщ обществен интерес", освен че е рудимент на един анахроничен марксизъм, може да им изиграе някои доста коварни номерца...

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

Добави в Svejo