Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Пътят е един: на оружие, братя българи!

В своя блог г-н Евгени Тодоров е написъл нещо твърде уместно и духовито. Нарича се ПЪТЕПИС ОТ ПОСЛЕДНИЯ ЗРИТЕЛ НА КОРИТАРОВ. Понеже съм естет и ценя умните и особено пък мъдрите речи, та по тази причина рекох да улесня читателите на моя блог като публикувам и аз това наистина стойностно четиво. Впрочем, гордея се, че познавам г-н Тодоров още от преди 1989 г., когато той ме покани в предаване в пловдивското студио на държавната (единствената тогава) телевизия, за да си разговаряме за... свободата. (Краставите магарета се надушват отдалеко...) Та ето сега и самия фейлетон, както аз бих го определил:

Току що се връщам от Одрин. Реших да замина след като в последното предаване на Коритаров стана дума за строителството на нова джамия в София. Водещият се държеше така, сякаш мнението на народа не го интересуваше.

Затова и хич не ми е жал, че го изгониха. Обадиха се двама души от народа и попитаха съвсем ясно: Знае ли Коритаров, че в Турция разрешават да има само по един храм на най-малко 30 000 вярващи? Знае ли Коритаров, че ако в една мюсюлманска страна се издигне християнски храм, онези за една нощ ще га срутят с камъни? Защото страшно ни мразят.

След това се обадих аз и казах, че Коритаров трябва да си ходи в джамията – като толкова харесва рязаните. То горе-долу така и стана. Само че сега се чудя на кого да звъня сутрин. Тя Лорчето май си е наш човек, само дето онзи не й даваше да каже какво мисли момичето.

Тъй като аз подхождам отговорно към фактите – не като Коритаров, реших да тръгна към Турция, за да се уверя, че всичко казано от народа онази сутрин е истина.

Така стигнах до първия турски град – Одрин. Намерих бързо една българска църква - „Свети Георги”. Странно – беше още на мястото си. Оказа се, че имало още една българска църква. Намерих и нея – казва се „Константин и Елена”. Наскоро беше реставрирана, но нямаше камбанария. Нали знаете, че турците не дават да се издигат християнски камбанарии. Пресметнах, че при това положение в Одрин трябва да има поне 60 000 православни българи – църквите наистина бяха пълни.

Казаха ми обаче, че местните православни българи са някъде към 8. Или 12. Не знаели точно. И настръхнах – че те турците сигурно просто не знаят бройката. Сигурно броят и туристите, чиито автобуси спираха пред църквите един след друг. Но като падне сняг и автобусите намалеят, тогава турчилята със сигурност ще забранят църквите ни. А може и наистина да ги разрушат с камъни.

За това, че трагедията наближава, имам няколко факта. Из целия град има указателни табели, които показват накъде трябва да се върви към българските църкви. Има нещо гнило тук – сетих се веднага. Това е все едно ние да сложим табели навсякъде как може да се стигне към една или друга джамия. Абсурд.

Вероятно тези табели са сложени да упътват башибозука, когато тръгне да руши с камъни нашите храмове. Вероятно те ще се съберат в двора на някоя джамия, ходжата ще ги призове на свещена война и като тръгнат ордите – от табела на табела, и ще стигнат, където трябва.

Прави впечатление и това, че улиците около „Констанин и Елена” са наскоро разширени и асфалтирани. Някои се заблуждават, като мислят, че това е направено от градската управа заради официалното откриване на обновената църква.

Аз обаче мисля, че причината е друга. Вероятно по този начин се примамват повече туристи. И когато храмът се изпълни, ще хлопнат вратите и ще започне клането.

А ако башибозукът не се справи, тогава бронирани части на редовната турска армия ще се притекат на помощ – по новите улици ще стигнат за минути. Така че – това ни чака. Трябва да помислим какво да правим.

Пътят е един – на оръжие, братя!

Националните предатели унищожиха българската армия и този път няма да можем да повторим подвига на нашите войски от Одринската епопея. Но трябва да сме готови за реципрочни действия.

Те ще бастисат едната църква – ние веднага две джамии. Те – втората църква. Ние – още 4 джамии. И т.н.

Ех, защо го няма Коритаров, да му звънна в ефир и да му разкажа тези неща. А може би е по-добре, че го няма. А аз ще се обадя в СКАТ. Там ме уважават повече.


Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

1 коментар:

Анонимен каза...

Роденият в Бшарри, Ливан Джубран Халил Джубран е написал множество велики произведения, повечето познати на българина. Но може би най-важно, поне за мен, е написаното от него в няколко реда от книгата му “Градината на Пророка”. Нека това бъде повод за размисъл.

Приятели мои, спътници мои, горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра.

Горко на народ, който се облича с дреха, не изтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, не изцедено от неговата собствена преса.

Горко на народ, който приветства побойника като герой и смята блестящия завоевател за щедър.

Горко на народ , който насън презира някоя страст, а наяве й робува.

Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника.

Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.

Горко на народ , който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.

Горко на народ , разделен на части, всяка от които си въобразява , че е народ.

“Градината на Пророка”, стр. 26-27

Горното е заимствано от блога:
http://ruslantrad.wordpress.com/
Посетете го!
Струва си!

Т.Лефтеров