Иво Инджев в блога си, в статията Свети Георги (Пирински) сразява змея на автоцензурата пише следното:Председателят на Народното събрание Георги Пирински застана днес в позата на свети Георги освободителя на медиите, който сразява змея на автоцензурата. На медийна конференция в Софийския университет, която, от гледна точка на представителството на опозиция и управляващи трудно може да бъде наречена равнопоставена, видният представител на властта сподели широко застъпеното в опозиционните среди схващане, че в българските медии има автоцензура. Именно от нея Пирински прикани средствата за информация да се освободят!
Както се казва, когато опозицията е цензурирана, нищо не пречи на властника да се направи на опозиция и да я замести с демонстрация на бащинско благопожелание за освобождаване от зависимости, за които вината може да бъде намерена именно в лоното на властта и гравитиращите около нея обръчи от медии.
Това е все едно доказан бракониер да призовава въоръжените си събратя да не стрелят по редки видове животни в резерватите.
Та в тази връзка се наложи да напиша вкратце и аз своя коментар, ето го:
Казаното от Заяков-Пирински е гавра с журналистите, но и симптом за това докъде е стигнало унижението им: сами се били цензурирали - сякаш властта, държаща медиите под контрол, не е достатъчен цензор! - а пак като капак на всичко високопоставен чиновник от тази власт, самият Заяков, се провиква “Хей, автоцензуриращите се, по-малко се автоцензурирайте де, прекалихте! Требе да се правим на свободни, не го забравяйте, наужким де, само колкото за пред света!”.
Аз така схващам гаврата, която този потомствен нагъл комунистически сановник си позволява. Нека това, което прави, да стои като обица на ухото на продажните журналисти, щото, да си признаем, такива има немалко - останаха ли някакви други?! Ако има, се броят на пръсти, а слугинажа пред властта цъфти и е станал, предполагам, най-доходен бизнес.
Впрочем, господа, приятели, българи, съграждани, не ви ли прави впечатление нещо, за което вчера пак се замислих. Именно, управляват ни все нахакани потомци на бившите комунистически сановници от Тодор Живково време: Станишеви, Заякови, Бокови, Велчеви, Пръмови, кой ли не още?! Само Гоце е “човечец от народа”, от Сирищник, и се е издигнал, тъй да се рече, сам, е, с мощния гръб на ДС разбира се!
И каква стана, тия “бившите”, като ята жадни скакалци, се пренесоха от комунизма в демокрацията ни, и я изкормиха, изтърбушиха дотам, че вече на нищо не прилича?! Замислете се какво говори това: имаме си комунистическа аристокрация, която се обедини с придворните на “царя”. Значи ние, българите, дали пък не живеем, дали не сме още на нивото, в културно отношение, на някакво неизживяно мрачно средновековие, а не в 21 век (!) - щом като допускаме да ни управляват такива псевдоаристократи?!
И си отговарям ето така: де да бяхме на нивото на Средновековието, когато са имали усет към истинската аристократичност! Не, не сме на онова ниво, много по-зле сме, изостанали, деградирали сме май до културното ниво на някакво първобитно варварство! Щом като не ценим свободата и достойнството си и се оставяме на такива нагли "херои" да се гаврят с нас всекидневно.
Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!
1 коментар:
Господин Грънчаров, вчера попаднах на един потресаващ материал и го съхраних в компютъра си, за да го гледам и да мисля по него. Днес като прочетох за мъдрите бащински съвети на другаря Пирински, ми стана смешно - толкова са тъпи, че народът им произнася присъдите, преди да са си казали глупостите. Предлагам Ви го във вида, в който е публикуван от автора си Петър Славчев, ученик в 10 клас:
"Лицемерието - път към успеха (есе)
Тексът е копиран от Записки.инфо. © Всички права запазени. http://www.zapiski.info
Кой твърди, че лицемерието е нещо лошо?! По своето речниково значение то е: поведение, при което злонамереност и неискреност се прикриват под маската на чистосърдечие и доброжелателност. Но защо е заклеймявано като порок?!
Лицемерието като своеобразен път към успеха е мултифункционално и приложимо във всички сфери на човешкото битие. То е наш съюзник в училище, в ежедневието на работното място, в любовта.
През цялото си съществуване човек търси начини да се справя в живота. Още в ученическите си години, когато има странни и не толкова важни страхове и проблеми, се нуждае от едно приятелско рамо. И в този момент на помощ му се притича една спорна „добродетел”.
Изненадваща контролна на 15-ти февруари! Ти, приятелю, съученико, които снощи до късно си празнувал Трифон Зарезан, не си намерил време да вместиш в напрегнатия си график по съответния предмет, се стряскаш. Но после като спасителен пояс е „другарчето” до теб. Ти го молиш а помощ и му обещаваш услуги, без да се замисляш. То ти помага. След ден, два, седмица или , месец дори същото това „другарче” те моли за дребна услуга. Тук в услуга ти се явява късата ти памет и отказваш. „Лицемер” си мисли то, но това няма никакво значение щом ти си се справил отлично на контролната. И ето друга ситуация от ежедневния ти ученически живот – учител, който не харесваш има особено отношение към теб. Тук и сега прилагаш изпитания метод на „подмазване”. Правиш „мили” очи и се надяваш отношението му към теб да ти повиши оценката на изпитването. В същото време зад гърба на учителя говориш по съвсем различен начин. Браво! Сега си не само лицемер, но и доста изпечен лъжец!
Вече усвоил изкуството на измамата, когато порастнеш, приятелю, ти го използваш за лично облагодетелстване на работното място. Там се домогваш чрез всички средства, за да се издигнеш в йерархията, дори и на чужд гръб – гърбът на твоите колеги. Но ти нехаеш за това – нали „просперираш”?!
Представи си, че ти не си човек, а компютър! В началото си мислиш: „Я, каква програма – „Лицемер”!!! Ще я използвам рядко, но все пак ще я инсталирам.”. Едва в последствие разбираш ...това е просто само един троянски кон, безпомощно гледаш как антивирусната ти програма „Съвест” бива унищожена. След това „Лицемер” заразява целия ти хард-диск. Файлове като „чест”, „достойнство”, „ценности”, „скруполи” и други са безвъзвратно изтрити. Постепенно свикваш с новия си софтуер и започваш да откриваш и неговите положителни страни. Ежедневието ти се променя, озарено е от една нова звезда на твоя вътрешен небосклон – лицемерието. Но ти вече не се притесняваш, дори си доволен, защото „Лицемер” те „дърпа” към успеха.
И както се пее в песента:
От всички влюбени поети
на тоя свят – и стар, и нов,
най-много песни са изпети
за невъзножната любов!
Ти, обаче, си човек с ново съзнание, дръзващ да променя правилата и да не се съгласява с тях, защото имаш нов приятел и силен съюзник – качеството на човека от двадесет и първи век, това, което гарантира успеха. Но на каква цена? Това теб не те интересува. С достатъчно самочувствие ти се бориш за любовта. Отстраняваш всяка пречка от пътя си, като в главата ти звучи мотото: „В любовта и на война всичко е позволено!” или ‘Щом ще е гарга, нека да е рощава!”. Ти достигаш до обекта на твоите чувства, но готов ли си за срещата? Осъзнала истинската ти същност, твоята любима не ти оставя ни най-малка надежда. Тогава твоят нов вътршен глас ти подсказва: „Защо ти е любов, нали имащ мен!”. Ти спокйно приемаш думите му и продължаваш напред – „Курс – към успеха!”.
И ето я поуката от всичко това. Наричм я „Рецепта за успех”! Взимаме няколко подходящи обстоятелства з основа, прибавяме невинни хора на вкус, добавяме много лицемерие и бъркаме, докато субстанцията се сгъсти достатъчно. Запича се на умерена фурна с две – три щипки лъжи, според случая. И резултатът – нищо по-малко от перфектното съвършенство. Но приготвяйки този сладкиш, човек остава сам, самотен, без близки хора и приятели, с които да сподели своите победи. Тогава нужен ли ни е успехът???"
Как беше? Деца се възпитават с показване, не с казване. Е, възпитали сме ги. Или ни ги възпитаха, докато се трепехме да осигурим стандарт, за да не са отписани от света.
Чета ви. Поздрави!
Петрова
Публикуване на коментар