четвъртък, 25 декември 2008 г.

Прекрасното царство на духа и свободата

По случай светия християнски празник - Рождество Христово - публикувам един подходящ, специално подбран откъс от новата ми книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (Вечното в класическата и модерната философия), благодарение на който можем да поне малко да се доближим до подобаващата за празника атмосфера на духовна причастност към величието на нашия Създател. Поне малка част от времето си в този празник нека да отделим на размисъл за непреходното, за който текстът по-долу е добър подтик:

... Съществуват обаче, наред с материалните, и духовни неща. На първо място сред тях е нашата душа, именно душата на човека с цялата й свита: мисли, чувства, съзнание, воля, вяра и пр. Душата ни е ясно свидетелство за съществуването на реалност на духа, за съществуването на духовна природа. “Продуктите” на човешкия дух, които са изкристализирали в произведенията на изкуството, също са компоненти на една невидима за окото, но изключително богата духовна реалност. А пък произведенията на човешкия дух, носещи в себе си белезите на духовното изобщо – съвършенство, хармония, пропорция, истинност, красота и пр. – са нишката, която ни свързва със същинската духовна реалност, с един духовен свят, жители на който стават именно най-развитите и богати души. Крепител на този свят, негов извор и стожер е Бог, една висша и непостижима в пълнотата й реалност, която обаче възприемаме с цялата си душа и сърце.

Ето защо за огромна част от хората въпросът “А съществува ли реалност, свързвана с духа?” води до категоричен отговор: да, съществува такава реалност. Тези хора също така не се нуждаят от особени доказателства за да се убедят и признаят, че човешката душа съществува: те никога няма да кажат, че “душата не е нищо друго освен рефлекс и свойство на мозъка”, както си позволяват да твърдят материалистите. Разбира се, да признаваш реалността на нещо трябва поне отчасти да си му причастен, да го имаш в себе си. Онова обаче, с което нямаш контакт, винаги става доста съмнително и проблематично. Разбира се, никое човешко същество няма как да е извън реалността на духа, но на него самото нищо не му пречи да си въобразява, че няма нищо общо с нея. Това е възможно, защото основен признак на реалността на духа, който по коренен начин я отличава от сферата на материалното, е такъв пределно странен за множеството съзнания феномен, какъвто е свободата.

Великият Кант, след като осъществи своя коперникански поврат във философията към човешкото и човека, стигна до убеждението, че съществуващото се дели на две огромни сфери: царство на необходимостта и царство на свободата. Между тях няма нищо общо, впрочем, общото е само това, че тези две реалности съ-съществуват именно при човека, у човека. Човекът е мост между тях, или по-скоро е място, където двете реалности постигат – или могат да постигнат – една прекрасна хармония. Онова пък, което помирява необходимостта (причинността) със спонтанността (свободата), се нарича красота. Затова царството на красотата – изкуството – е непосредствен образ на единството на материално и духовно.

Природният свят е сфера, в която цари необходимост, строга причинна обусловеност: в него всичко става под действието на неумолими причини. Тази закономерност на природното битие бива постигана в науките за природата, в естествознанието. Но този свят не е единственият, има и един друг свят, който се ръководи от великия принцип на свободата. Всичко онова, което съществува от свобода, е духовно, или поне е причастно на духа. Най-непосредствен израз на духовността, на духовната природа, която е скрита в човешката душа, е моралният закон на дълга, изразяван чрез човешката съвест, която пък по дълбокото разбиране на Кант не е нищо друго освен Божи глас в душата на човека. В сферата на морала човек осъзнава своята неотделимост и най-дълбока причастност към духовното, към света или към царството на свободата. Веднъж влязъл в този прекрасен свят на чистия дух, човек никога няма да му изневери. Имануел Кант с живота и с философията си показа, че това е възможно, неговият пример затова е вдъхновявал и вдъхновява толкова много търсещи духове. Неслучайно наричат великия кьонигсбергски мислител не иначе, ами съвременен Сократ.

Но да се върнем на някои по-конкретни въпроси, свързани с осмислянето на духовната реалност. Например ето един такъв въпрос: по какво духовното се различава от материалното? Или пък: какво следва ако категорично се отрече съществуването на духовна реалност? Наистина, как следва да се отнасям към твърденията на материалистите, че “всичко е материя, друго няма”?

Духът е пряка противоположност на материалното: за него не важат законите на материалността, той си има собствени закони. Например, “духовните неща” сякаш съществуват извън пространството и времето, те са вневремеви и непространствени. Затова, иначе казано, духовното е идеално, понеже тъкмо идеята е в състояние най-ясно да символизира духовната природа. Духовните неща също няма как да бъдат възприемани сетивно, с очите и пр., защото те са една друга, съвършено различна природа: духовното се възприема с ума, с цялата душа и особено пък със сърцето. Затова няма как да бъде убеден в съществуването на духа оня, който не го преживява в себе си, който не намира духа в гърдите си, който е чужд на духа и на неговите непреходни ценности. Причастност към духа постигат само ония, които са причастни на свободата, които са вдъхновени от нея и по тази причина, както казах, никога няма да й изневерят.

Да твърдиш, че освен материя нищо друго няма, именно, че всичко е материя, е просто една безкрайно показателна глупост. Защото самата материя носи в себе си печата на една хармония и съвършенство, които не са нищо друго, освен израз на дух. Самите закони на природата всъщност са форми, които духът – или пък създателят на природата, Бог – й е наложил, и от които природата просто няма как да излезе.

Духовното носи в себе си в най-чист вид всичко онова, на което се дължи хармонията, закономерността, организацията на материалните неща и структури. По тази причина да кажеш, че няма дух, а всичко е материя, означава нищо да не кажеш – или да си позволиш самонадеяно да говориш, без изобщо да си даваш сметка какво казваш.

Ако е така, то дали духът пък няма някакви по-зрими предимства пред материята? Защото, изглежда, мнозинството от хората се плаши, изхождайки от неразумния страх, че допускането на духовна реалност означава признаването на “бабини деветини” от рода на призраци, вещици, дяволи и пр. Разбира се, има всякакви хора. Има хора, за които духът е една свръхреалност, именно духът от тях се разбира съвсем сериозно и интелигентно. Защото, впрочем, самата интелигентност не е нищо друго освен проява на дух. Недуховните хора, а също и неинтелигентните, сами са си поставили непроходими прегради между себе си и духа, и затова за тях границата с духа си остава непроходима.

Нужни ли са ни обаче представи, с които да свързваме духа, или духът по принцип е чист? Зависим ли е духът от материалното? Зависимо ли е материалното от духа? Дали формата (начинът на подреждане, структурата, задаваща целостта) на материалните неща няма генезис, свързван изцяло с духа?

А как тогава възниква прекрасната статуя, сътворявана от творческия дух на художника, от неговото въображение? Или тя е плод само на ръцете? Дали пък статуята не “си съществува вътре” в големия къс мрамор, а от художника се иска просто “да я извади оттам”, махайки “излишното”?

Разбира се, статуята се твори в жив творчески акт, тя се ражда в душата и духа на художника. Не може да бъдеш художник ако разполагаш само с душа, но не с дух. Това се разбира от всеки, който има известно отношение към изкуството, и такива неща не се нуждаят от обяснение за ония, които разбират. А разбирането ни зависи от това доколко сами сме причастни към духа.

Бог именно е средоточието на “духовните неща” и “предмети”. Неговото съществуване е коренно различно от съществуването на всички досега разгледани неща, но то е родствено със съществуването на човека. Разбира се, Бог превъзхожда човека във всяко едно отношение и именно по тази причина си остава негов най-възвишен идеал.

А какви все пак качества могат да се открият в Бога, който е мислим тъкмо като едно несравнимо с нищо друго битие? Бог най-напред е първодвигателят на материята, на природата. Бог е творец и източник на всичко съществуващо, той е извикал към живота и съществуването всички форми и неща. Отчасти можем да разберем какво е Бог единствено ако успеем да почувстваме онова в себе си, което е най-добро и най-истинно. Защото неслучайно е казано, че човекът наистина е богоподобен и носи върху себе си печата на Божието съвършенство. Стига обаче от неразумност човек да не е направил всичко, което му е по силите, та да изтрие белезите на Божието съвършенство от своята душа и тяло.

Ако човекът с нищо не е причастен на духа и Бога, то какво означава това за него? Дали именно Бог не е висш израз на реалността на Духа, нейн носител и източник? Как да разбера човешкия дух? Той самостоен ли е, или е пряко зависим от Духа като такъв, от Бога? Това са въпроси, но които всеки може да отговори сам, изхождайки от себе си, от степента на своята лична съпричастност с духа, от това доколко е дал простор за развитието на своята духовна природа.

Добре, но ако Бог е създал и ръководи човека, то може ли да се намери място за човешката свобода? Не е ли застрашена нашата свобода от висшата и абсолютна субстанция, която наричаме с името Бог? Бог ли, създавайки човека “по свой образ и подобие”, му е завещал и свобода, и мъдрост, и живот, и разум? Или пък свободата е чисто човешко дело и постижение? Ако е така, то явно по тази причина не всички хора в еднаква степен се чувстват свободни – и се ползват от свободата си.

Но ако човек в живота си не се стреми към Бог като свой идеал, то тогава какъв избор му остава? Какъв е смисълът, каква е ценността на един такъв избор на съществуване без Бога? А какъв е смисъла на съществуването срещу Бога? Има ли хора, които с увереност в правотата си употребяват живота си тъкмо за това да работят срещу своя Велик Създател? Ако има, горко им. Не просто заради Божието наказание – ако има свобода, има и отговорност, ако всичко е предопределено от Божието провидение, човек няма и за какво да бъде наказван! – а заради това, че такъв човек сам себе си неимоверно ощетява.

Има ли друго съществуващо, което да не може да се сведе до изброените форми? Културата не е ли израз на духа? А историята? Дали умът може да проумее загадката на съществуването? Чужд ли ви е един такъв онтологически оптимизъм?

Все повече се разбира, че въпросите, касаещи духа, съвсем не са леки и лесни. Иска се чисто съзнание, което да е надмогнало всички коварни предразсъдъци, кой знае откъде взели се и намиращи почва в душите на некритично мислещите хора. Човек всичко може да разбере, стига да пожелае това – и стига да е всеотдаен в своя порив към разбиране.

Ала към какво трябва да се стремя: към обяснение или към разбиране? Възможно ли е разбирането винаги да се облече с думи? Има ли недостъпни за изразяване качества на съществуването? Съществуват ли по принцип неразбираеми неща? Страх ли ме е от непонятното?

Непонятното е онова, което всъщност мами на хоризонта и ни насърчава да сме настойчиви в търсенията. Изглежда тъкмо непонятното поддържа великата мистерия на съществуването, към която са причастни душите на човешките същества, останали верни на вечния духовен порив към истината, доброто и красотата.

(Забележка: Книгата, от която е взет горния откъс, предстои да излезе към края на м. януари 2009 година в издателство ИЗТОК-ЗАПАД.)

Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!

Няма коментари: