С дълбоко дълготърпение и кротко смирение моля Бог да натежава в БПЦ

По скандалния случай, който беше изнесен, а именно, че българският Закон за вероизповеданията е преписан от руския такъв, се разрази цяла история, която можете да проследите по следните публикации:

Горещ спор не с кой да е, ами със самия... адвокат на Дявола, сиреч на т.н. "свети синод" на БПЦ!

Ти се гневиш, о, Юпитер - следователно аз съм правият?!

Скандалът около преписания от руски Закон за вероизповеданията в България ескалира...

Всичко започна от публикация на г-н Христо Беров, юрист от европейско ниво, работещ и живеещ в Берлин, а впоследствие от една моя безобидна реплика към създателя на този закон, именно Борислав Цеков, бивш депутат от НДСВ, "нововремец" по едно време, а сега чиновник към омбудсмана. Днес получих писмо от г-н Христо Беров, което публикувам изцяло, понеже смятам, че към него ще има голям обществен интерес:

Уважаеми г-н Грънчаров,

І. Въпреки Великопостно време, в което вярващият не само се отказва от храна с определен произход и си налага др. ограничения, човек се обръща към себе си, за да види, че е грешен, да признае греха си чрез изповед и да се опита да се очисти чрез покаяние, за да опита, дотолкова, доколкото може да пристъпи към причастието достоен, приготвяйки се за Празника на Празниците - Христовото Възкресение и най-вече да реализира това чудо по най-подобаващ начин, намирам за необходимо да се обърна към Вас по повод на горещата полемика по Закона за вероизповеданията. Както вече споменах, опитвам се да се въздържам от вредни емоции към други хора, опитвам се да простя на всеки, независимо от факта, дали такава прошка е поискана или не. Това може би е причината да не коментирам прибързано нищо, свързано с делото на БПЦ в Страсбург. Всъщност, политизацията на това дело не само усложнява неговия изход, а има преди всичко странични ефекти – окончателно разстройва и без друго особено травматичното състояние на поместната ни православна църква. Но за коментари по делото, пак казвам, ще се въздържа от дълбокото ми убеждение и надежда, че разумът в страните ще надделее, защото вярата е разум, а разумът и съвестта ни дар Божий.

ІІ. При все, че нямам никакво време, не мога да се въздържа, за да Ви изкажа искренната си благодарност за Вашия индиректен принос към научно-изследователската работа в полето на отрасъла «Право на държавата относно религията и религиозните общности». Дискусията Ви с г-н Борислав Цеков относно някои качества на Закона за вероизповеданията, провела се на 13.03.2009 год. в интернет пространството (Homo politicus) даде отговорите на въпроси, които са вече дълго време в полезрението на няколко десетки български и чуждестранни учени, следящи развитието на гореспоменатия правен отрасъл.

ІІІ. В частност това е общотеоретичният въпрос за процеса по рецепция на буквално преведени постановки в текстове на разпоредби от чуждестранни правни системи. Конкретно, това е въпросът за преамбюлния текст на Закона за вероизповеданията от 2002 г. Най-ясно резултатите от този процес се виждат на следната графика.

От коментарите, поместени в полетата най-долу на графиката е лесно да се изгради хипотезата, че господата народни представители Л. Местан и Б. Цеков още преди 14.12.2009 г. са знаели за мнимата рецепция. Вероятно за нея са знаели и други народни представители, може би и някои религиозни общности, но моето дългосрочно проучване показа, че лица от управленията на вероизповеданията и такива с ключови държавни позиции по проблемите на религиозните общности, както и български и чуждестранни изследователи не са знаели този факт. Разполагам със сериозна документална кореспонденция по въпроса за преписването на преамбюла от страна на няколко митрополита на БПЦ, представители на католическата църква в България, представителни на евангелските общности, служители на Дирекция Вероизповедания към МС, депутати от предишното НС, вкл. и на председателя на парламентарната комисия за правата на човека и вероизповеданията по времето на приемането на закона. Всички тези, повече от десетки, пряко или косвено свързани с въпросния преамбюлен текст хора нямаха ни най-малката представа за този факт. Това е относно твърденията на г-н Цеков относно „публичната известност” на „заимствания” и „адаптиран” текст от руския закон.

Затова пълното изясняване на дубиозния в това отношение процес на „законодателстване”, още повече в особено чувствителната сфера на религиозното, можа да бъде изяснена точно след задаването на Вашия въпрос към вносителя г-н Борислав Цеков. Неговият писмен отговор в публичното пространство, макар както разбирам от коментари във Вашия блог, да са вече заличени и изчезнали (но не и неоткриваеми), потвърдиха една от хипотезите на държавен служител, изразил предположението си миналата година и „осведомил” ме надлежно относно начина за постигане на компромиси в законодателството. Още веднъж, благодаря Ви, че Вие, макар и неволно успяхте да допринесете за окончателната развръзка на този въпрос!

ІV. Въпреки липсата на време, ще се изкуша да обърна внимание на още два, според мен, важни момента от полемиката Ви с г-н Цеков. Той с право задава въпроса, с какво толкова не сте съгласен от текста на преамбюла? Вие разбира се по чудесен, макар по автентично емоционален начин аргументирате възражението си към руската „правна култура”, състояща се от хартиена фасада, рязко противоречаща на фактическото състояние на постсъветската правна атмосфера. Аз наистина не виждам нищо чак толкова лошо в текста (освен, че е пълна кръпка и не пасва нито семантично нито понятийно – затова несъответствието ми направи впечатление). Но простете ми, че си позволявам да споделя каква друга група въпроси виждам в това прехвърляне на руско-български юридически мостове, като се абстрахирам от всякакви негативни емоции към руската съвременна реалност (в изменена форма):

1. Какво правно или международноправно значение има тази руска „рецепция” във вече европейска България? Текстът й е дори в известна степен с по-точна терминология отколкото самия Закон за вероизповеданията? Проблематично ли е реципирането на текстове точно от руската правна система, след като по време на второто четене на ЗВ вече беше „болезнено” известно, че България трябва да синхронизира националното си законодателство с това на ЕС?

2. Възможно ли е да се изисква конкретно от всеки вносител на законопроект декларация относно „творческата” му работа по изготвянето на проекти? А допустимо ли е „откопирането” и превеждането на коя и да е правна норма от чуждо национално законодателство без да бъдат уведомени народните избраници – в ролята им на законотворци и избирателите като адресати на правните норми? Защо не се спазва чл. 26 от Закона за нормативните актове, който изисква, при изготвяне на законопроекти, да се спазват принципите на обоснованост, стабилност, откритост и съгласуваност, което пък предпоставя да се цитира точно кое откъде е преписано.

3. Каква част от настоящото законодателство в България е „реципирано” по примера на преамбюла? Води ли въвеждането на чужди правни текстове (освен по синхронизацията от международните ангажименти) до накърняването на държавния суверенитет на Република България? А „суверенитета” на ЕС?

4. Нивото на творчески процес у вносителите на законопроекти?

V. На предпоследно място, позволявам си да споделя уточнението, че не целият Закон за вероизповеданията е преписан само от руския му аналог. В неговата компилация са залегнали спорни мотиви от две Решения на Конституционния съд, наредби и правилници (1992-1998), както и други източници. Графиката за компилацията на първа глава от закона ви е известна, защото я цитирате в дискусията си с г-н Цеков. Все пак, няма как да отречем, че особено гротескна роля е определена на преамбюлния тескт – рефлексия, която ще остане не само като „украшение” (както заявява Л. Местан в пленарното заседание), но и като една обеца на ухото за бъдещи законодателни инициативи.

За мен остава неясен гневът и обидните оценки на г-н Цеков към мен. Висши клирици на БПЦ споделят, че в държанието му не усещат нито достатъчно християнско благодеяние, нито достатъчно боголюбие. Въпреки това, аз му прощавам, макар да зная, че той към никого другиго като свой опонент не е бил толкова гневен досега. Разбира се, някои чуждестранни колеги, пък и български приятели, започват да ми казват, че при подобен следващ път и негови безпочвени и обидни квалификации към мен щели самите те да се обърнат към началника му, г-н Г. Ганев, с молбата той да разговаря с него, защото подобно поведение на гл. секретар на омбудсмана граничещо с цинизма напълно уронва авторитета на институцията, в която работи и е всичко друго, но не и подобаващо на европейска България. Той обаче вече е премахнал обидните си коментари към мен. Вероятно, в нов пристъп на ярост, би си ги позволил отново. В никой случай и никога не съм желал лично спречкване с г-н Цеков. Не мога да си обясня откъде се взема такава яростна омраза, показваща пълен дефицит на християнско братолюбие? Затова дори не изнасям пълен критичен коментар относно Закона за вероизповеданията, съставен в съпоставка с всички 12 аналогични закони в страните от бившия източен блок. Междинните резултати са потресаващи. Но това няма значение за сега.

Цялата дискусия може да се проследи в следните текстове:

Мое интервю

Реакция на г-н Цеков

Моя дуплика

Триплика на г-н Цеков

Относно качествата на Закона за вероизповеданията:
посветен цял 16-ти брой на "Свобода за всеки".

VІ. В заключение държа да отбележа, че нито подкрепям явлението разкол, нито съм привърженик на политическите крила в църквата. За мен е особено тъжно и жалко, че хора, нямащи нищо общо с християнска представа се изживяват като блюстители и апологети. Тяхното изобличаване е сложен процес на възбуждане на тяхната собствена съвест и не може да се случи без Божията намеса. Затова смятам, че умерената градивна и конкретна критика е по-полезна и по-малко рушителна. В никой случай обаче не мога да Ви критикувам, че „изкарвате кирливи ризи на клирици”, защото обяснения по тяхното минало от тях не сме получили. Така гражданите, независимо от тяхната степен на въцърковяване не само са възмутени, те се гневят, въведени в това изкушение (гневът е смъртен грях) от самите църковници.

В известна степен разбирам и въпросите, задавани често от миряни, но и от граждани, непринадлежащи към БПЦ. Те много добре знаят за Решенията на Всеправославния събор от 1998 год., които препотвърдиха каноничността на избора на патриарх Максим. Същевременно обаче българската църковна история помни най-зловещата си страница и няма как да заличи и след множество Вселенски събори най-малко два исторически документа от обществената памет, свързани с този избор, съпроводени от дубиозни факти: Решение 145 на Политбюро на ЦК на БКП от 08.03.1971 г. и Протоколът с особеното мнение по избора на патриарх Максим от 1971 г.

С дълбоко дълготърпение и кротко смирение моля Бог да натежава в БПЦ, за да може Божието и човешкото в нея като богочовешки организъм да влязат в баланса си. Бог е Съдникът, а не ние, затова се ограничавам в оценките си относно клир и Божий народ. Натежаването на партийно-човешкото над Божието в църквата означава не на последно място и деформация на нейната еклезиология. Така, за жалост, поради религиозна неграмотност на последък още по-гротескно биде превърната в обикновен инструмент за популизъм. Но Бог е справедлив и сърцеведец. Неговият промисъл е всеобхватен, остава ни да стоим твърдо в свободата, която Христос ни дарува… (Гал. 5:1).

Забързана благопожелателна благодарност и поздравления за новата Ви книга, съжалявам, че бяхте изгонен от дискусионните форуми на г-н Цеков, поради споменаване на публикация от блога ми.

Христо П. Беров

Добави в Svejo