Днес-утре новата ми книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: Вечното в класическата и модерната философия ще излезе от печатницата и ще започне своята трудна и дори ужасна одисея по борсите за книги. Защо "ужасна" ли? Ще ви кажа, макар че и друг път съм писал по темата за нелепата ситуация в българското книгоразпространение.У нас (както и във всичко останало) нещата с разпространението на книги са крайно объркани и противни на всяка логика и на всеки смисъл. Ако се казвате "Кеворк Кеворкян" или "Недялко Йорданов", или пък ако Тошо Тошев или Н.Бареков са ви лични приятели и могат да ви рекламират книгата съвсем без пари, или пък ако сте съвсем безскрупулен, та да мобилизирате всичките си "връзки", за да се разшуми тук-там по вестниците и медиите за книгата ви, то тогава книгата ви, разбира се, ще стигне безпрепятствено до книжарниците и читателите - и дори, макар и да е крайно некадърна, мигом ще се разпродаде. Но ако не отговаряте на тия условия, т.е. сте "прост автор" като мен, то тогава книгата ви изобщо няма да стигне до книжарниците - защо ли?
Ами защото в днешния огромен поток на издавани книги книжарите вземат от борсата за книжарниците си само ония книги, за които някъде се е разшумяло (рекламирани са), т.е. ония заглавия, за които са сигурни, че ще пожънат пазарен успех. По тия причини и тази моя книга ще я сполети най-злата участ, която може да сполети една книга: да си стои недокосната от читателска ръка на борсите, в складовете, т.е. ще бъде оставена на вниманието на... мишките, не обаче на читателите. Това е положението - и ето сега аз като автор се чудя какво да направя, та книгата ми да не я сполети такава грозна участ.
Имам свои приятели, които са професори по философия, но съвестта ми не ми позволява да ида да ги моля да напишат рецензия за книгата ми, която да пратят в някой вестник - или пък дори лично да я занесат в редакцията. Защото смятам, че това е нечестно. И така нататък - страдам, представете си, от морални скрупули. Аз, доказано е това, съм "бяла врана" - или... "черна овца".
По повод предишната си книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ: кратка психологическа история на съвременна България тогава изобретих безпрецедентна "рекламна акция": подарих своята книга на близо 100 журналисти, политици, известни блогъри, публични личности и пр. (общият й тираж беше скромен: общо 500 екземпляра!), като надеждата ми беше като тия хора прочетат книгата, да споделят тук-там, било устно, било писмено, в блоговете си или по медиите, току-виж да се заговори за нея, понеже все пак тя поставя важни български въпроси, което, както ми се чинеше тогава, щеше помогне да стигне до книжарниците и до читателите. Аз добре зная, че когато моя книга стигне до книжарниците, тя бързо се продава, но ето че и тази "рекламна стратегия", освен че ме натовари с огромни за моя джоб разходи (аз изпратих книгите по пощата) се оказа изцяло неуспешна. Защо ли? Ами ще ви кажа и това.
Защото, като изключим едно-две-три изключения, всички останали от хората, които получиха тогава (миналото лято) книгата ми, вече почти година дружно и упорито мълчат за нея, сякаш тя не съществува изобщо: изглежда или не я прочетоха, или даже нямаха време просто да я отворят и разлистят, или пък, ако случайно я прочетоха, предпочетоха твърдо да си замълчат (не)знайно защо. Почти никой (от 30-тината блогъри, на които я пратих) даже не написа в блога си, че е получил такъв подарък от автора (сякаш всеки ден получават безплатно книги от разни автори!), но както и да е де, това е въпрос на личен морал. В резултат на това книгата ми си стои на книжната борса в София, а в книжарниците я няма: може би тъкмо заради този желан ефект ония, на които я подарих, така упорито и единодушно си замълчаха и още си мълчат, знам ли?!Стигнах до тия горчиви мисли, понеже току-що се връщам от разходка, по време на която посетих няколко нови книжарници тук, в Пловдив. Веригата книжарници "Пингвините" са открили свои книжарници в Пловдив, минах оттам, мои книги изобщо няма, разбира се; в една друга съвсем нова книжарница минах (забравих й името, но също е част от голяма верига), също няма, а има книги всякакви, включително и последната книга на Сульо Пульов от Горно Нанадолнище (наистина има всякакви, дори и най-нищожни и нещастни книги), но моите ги няма. Аз преди питах, задавах въпроси на книжарите, а сега вече не питам, щото просто ми е гадно. И така, сега се оказа, че единствените книжарници, където могат да се открият поне част от моите книги, са книжарниците от веригата ХЕЛИКОН - и никъде другаде!
Искам само едно: книгите ми да стигнат до читателите. А пък всеки там преценява според себе си, важното е да може да пипне книгата ми. Друго не искам. Не ми е приятно новата ми книга да бъде оставена в складове и борси, съвсем да не стигне до местата, където ходят хора, интересуващи се от книги. Струва ми се, че е крайно нечестно това. Не спрямо мен самия, на мен кучетата да ми ядат главата. Не толкова и спрямо книгата ми. Нечестно е най-вече за тия хора, които се интересуват от книги. И които сякаш са обречени още сега да нямат шанса да срещнат една книга, която днес-утре ще излезе от печатницата, но е обречена да не стигне до читателя си...
Какво да правя в тази ситуация, приятели? Не знам. Отвратен съм. Не ми се разбиват вече стени с глава, писна ми. Аз съм автор, написах книгата. После ми се наложи да моля хора, да ме подкрепят и да издадем книгата. Добри хора (най-вече моите приятели Иван и Стефка от Барселона и един неизвестен ми по име господин, българин, живеещ в Англия) ми помогнаха, книгата, слава Богу, излезе. Сега аз трябва да стана и... разпространител - да тръгна, подобно на Паисий някога, от град на град и от село на село да продавам книгите си сам - това ли трябва да направя вече?Да ви призная, мислил съм си да направя и това: ей-така, на улицата, авторът представя пред минувачите свои книги - и ги продава, горкият, и при това направо може дори и с автограф. Да, зная с каква гримаса ще бъда посрещнат на улицата от самите минувачи, досещам се даже какво точно щастлива гримаса се появява в момента на лицата на мои "благожелатели" като четат тия думи, но какво от това: освен през лятото да го направя, нямам друг избор. Е, разбира се, ще ме нарекат най-любезно "Йоло Денев", ще потанцуват някои от радост, но какво да правя: за мен важното е някак книгата ми да стигне до тия, за които съм я написал.
Това исках да кажа, тази своя болка исках да споделя с вас. Извинявайте, че ви занимах с толкова дребен свой проблем...
Вижте и чуйте най-новото в първия български видеоблог: Angel.G-TV - видеоблогът на Ангел Грънчаров. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!
1 коментар:
Да, така си е, прави си. Неприятно. Не знам какъв съвет да дам. Твоите книги наистина съм ги откривал само в Хеликон. Може и в някаква друга книжарница да съм ги виждал, но не си спомням точно. Всъщност проблемът не е толкова нов. Като малко утешение:
Сещам се за един от любимите ми философи, Дейвид Хюм. Той е бил сполетян от подобна съдба. За разлика от твоите книги обаче, неговият „Трактат за човешката природа” все пак достига до книжарниците. Хюм с нетърпение чака отзиви, готов да се радва на положителните и да разгроми отрицателните. Но има само мълчание. Тогава в отчаянието си Хюм сам написва анонимна рецензия с надеждата да привлече внимание върху Трактата, но пак нулева реакция. В своите автобиографични бележки Хюм пише, че единствената му слабост и амбиция в живота е била да постигне литературна слава. Накрая той все пак пробива, но със своите исторически, не с философските си трудове.
Иван Вазов също описва хубаво в „Немили-недраги” как Бръчков-Вазов в Румъния с огромни усилия преодолява стеснението си и опитва сам да продава книгата си, но безуспешно:
„Той сега носеше десетина екземпляра от поемата си, която намери почти небутната в една българска лавка, за да ги продаде на някои богати българи. Това му беше съветвал още по-преди Хаджият. Той едвам сега пристана. Нуждата го накара да употреби това последно средство, да не умре от глад. Страшно се възмущаваше человеческата му природа от тоя начин на просене, начин, почтен и унизителен в същото време. Навремени той се спираше, готов да се върне дома си и да захвърли книгите. Но пак тръгваше. “Не - казваше си, - постъпката ми не е ни безчестна, ни неуместна. Ще бъде глупаво да умра от глад като едно куче, когато мога по тоя начин да се спася привременно... а знам, че все има нещо в мене... все ще бъда полезен в нещо; па после не искам милостиня никому... Нито пък крам, та да ме е срам. Продавам си книгата, както друг продава платното си, както работникът продава труда си... Но той се лъжеше сам. Един друг глас се обаждаше в него - гласът на унижената гордост и на самолюбието. Той чувствуваше, без да иска да се признае, че извършва един цял подвиг; че това е едно унижение, една чиста милостиня, искана в замяна на книгата му, която никому не трябва. Той си въобрази благосклонния или съжалителния, или презрителния поглед, все едно, на спасителя си и студен пот протече по челото му... Той погледна поемата си, в която беше излял душата си; въз която беше бдял толкова нощи и с която се беше свързало цялото му съществувание. Тя му се видя сега тъй жалка, тъй нищожна, тъй непотребна... А себе си усети тъй малък, тъй смешен!...
...Самолюбието му се разбунтува като някой опарен звяр. Гърдите му ги затикна нещо, лицето му прежълтя.
Захвърли книгите на земята и се упъти.
Той се упъти несъзнателно към Дунава.
Когато стигна на брега, запря се нерешително замаян.
Големите късове лед плуваха вече по тъмната река, помръзнала по края. Отсреща българският бряг, покрит със сняг, гледаше студено и неприветливо. В естеството владееше мрачна безнадеждност, както и в душата на Бръчкова.”
Публикуване на коментар