Няма по-голямо проклятие от това да си добър човек в България

Преди няколко дни - и само за няколко дни - прочетох книгата на Евгений Тодоров ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД (с подзаглавие "... Този скапан начин на живот"), но все не намирам време да опиша впечатленията си. Тази сутрин започвам с това, длъжен съм, понеже впечатленията ми от тази книга са така силни, че повече не мога да отлагам.

Самият факт, че четох книгата с вълнение, което ме караше с мъка да се отделям от нея означава, че тя е написана изключително увлекателно. При това трябва да се вземе предвид, че доста от тия истории ги бях чел в блога на Евгени Тодоров ЗА ПРЕХОДА. Но да четеш книга, да четеш тия увлекателни истории върху хартия все пак си е нещо съвсем друго: печатното слово има въздействие, несравнимо с нищо. По тази причина за два-три дни и почти неусетно успях да прочета огромната книга (660 стр.)

Но има и нещо друго, което още повече ме запали. То се състои в това, че действието се развива наблизо, в същия град, Евгени разказва своите лични истории на фона на събития, които и аз съм преживял, за които и аз съм писал. Много ми беше интересно да видя нещата с неговите очи и да сравнявам със своите възприятие: ето на това се дължи ефекта на книгата специално върху моето съзнание. Да видиш случващото се с други очи е крайно интригуващо и любопитно дори; ето по тази причина аз четох книгата едва ли не със затаен дъх.

Но има и още нещо, на което според мен се дължи ефекта й върху моето съзнание. Ние с Евгени като личности сме различни, независимо от това, че имаме и родствени, дори близки ценности. Той обаче като личност е това, което аз не съм, именно той е човек с по-практическа настройка, докато аз съм кажи-речи преди всичко съзерцател; е, и аз съм участвал в някои практически дела, но основното при мен е възприемането и осмислянето на случващото се. Самият факт, че Евгени Тодоров още с идването на свободата сам се отказва (рядък случай!) от сравнително високия си статус - главен редактор в държавната телевизия - за да се отдаде на рискованото и трудно, изпълнено с всякакви изпитания битие на един изцяло свободен човек и предприемач, е онова, за което аз самият, признавам си, не намерих нужната решимост. И за всички тия години, сякаш боейки се от "пълната свобода", аз наполовина, с единия си крак, стоях при сигурността на държавната служба, пък макар и доста мизерна. А с другия си крак се опитвах да направя някои "по-частни", "необществени" неща, но какво ли може да постигне човек когато се опитва да куцука напред само с един крак? Ето по тази причина за мен беше изключително любопитно да разбера преживелиците на един човек, които е имал силата и решимостта да се отдаде изцяло на свободното съществуване на един свободен човек - онова, което аз, за добро или за лошо, не посмях да направя.

Тук, разбира се, няма смисъл да разказвам подробности от написаното в тази пълна с най-интересни истории книга, истории, разказани от такъв сладкодумен разказвач като Евгени Тодоров. Всеки сам може да прочете книгата и тогава ще научи много интересни и важни неща както за българската народна психология, така и за ония мъчителни процеси, които доведоха страната ни все пак до едно - с всичките му специфично нашенски кусури - до едно европейско, но с балканско-славянско-ориенталска специфика, ниво. Евгени през всичките тия 20 години преход е бил бизнесмен и предприемач, опитвал е какви ли не неща, но в крайна сметка надделява дарбата и призванието му - и той се връща към телевизията; от доста години създава и ръководи ПЛОВДИВСКАТА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ, което, както и да го погледне човек, си е един подвиг. За което хората, които го познават - а няма човек в Пловдив, който да не го познава - му свалят шапка, както се казва.

Та книгата ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД на Евгени Тодоров предразполага към всякакви размисли, и оптимистични, и недотам оптимистични, що се касае по-специално до бъдещето ни. По тази причина аз смятам, че това е една от най-ценните книги за българския преход, която изобщо съм чел - доколкото по-стойностни четива за тия проблеми у нас изобщо има (ако не броим "мемоарите" на някои нашенски куриозни "исторически личности" и "по-видни анализатори").

А искам накрая да приведа един от многото моменти в книгата, които силно ме впечатлиха; та да усетите поне малко от атмосферата й:

След такъв случай и в мен се прокрадва някаква надежда - сред морето от злоба и завист все още има добри хора. Хора без имена.

Някой път се питам - какво ли би станало, ако точно на тях поверим държавата?

Не знам. Може би е по-добре да си останат неизвестни. За да не можем да ги покварим.

Аз във всеки случай гледам да стоя по-далеч от такива хора - да не би да прихвана.

Няма по-голямо проклятие от това да си добър човек в България.

Това пише Евгени Тодоров на едно място в книгата си. И знаете ли какво си мисля? Недейте се подвежда, на места авторът е твърде лукав. Не му вярвайте, че уж се пазел да не прихване от добротата на добрите хора. Самият факт, че пише така, означава, че самият той е твърде добър човек. До което се свежда, впрочем, и неговият проблем.

Да, такива думи може да ги напише само един човек с добро сърце. И, както подобава, той е човек, не парадиращ с добротата си. Добрият човек е и скромен, той не тика своето рядко духовно качество в очите на другите. Истинската доброта е съвсем ненатрапваща се и безмълвна дори. Тя е в някакъв смисъл съвсем няма. Само злите и долните хора са нахални. Те по това се и познават.

Само до този извод да стигне човек си заслужава да прочете тази "тежка" и "дебела" книга, която обаче се чете неусетно, с лекота...

Добави в Svejo