Даже най-велики каузи и най-ценните идеи могат да бъдат опошлени и оцапани от дребнавите душички

Под заглавие Ценностната криза на демокрацията в-к ДЕТОНАЦИЯ (бивш "Про и Анти") отпечата в броя си от петък моята статия Защо младата българска демокрация изпадна в такава ценностна дезориентация и криза. За отбелязване е, че този път статията не е окастрена, т.е. е излязла почти във вида, в който им я изпратих. И на всичкото отгоре е водеща статия на броя: началото й е на първа страница, току под главата на вестника.

Ползвам случая да кажа, че смяната на името на този вестник - от Про и Анти стана ДЕТОНАЦИЯ, т.е. седмичника и месечника се обединиха, и бе възприето името на месечния вестник ДЕТОНАЦИЯ - не е сполучливо, сиреч, много по-добре беше да си беше останало името Про и Анти. Не само защото е утвърдено, не само защото под това име този вестник влезе в историята на младата ни демокрация, ами чисто и просто защото е много сполучливо заглавие, точно отговарящо на същината на вестника. А пък аз лично сътруднича на този вестник от много години, трябва да проверя кога за първи път са отпечатали моя статия, но нищо чудно да има и 15 години оттогава. Най-активно пишех в него в периода, в който СДС (ОДС) и Костов бяха на власт, като тогава излязоха и доста мои критични статии, което изглежда доведе до това, че си създадох името на "критикар", а пък знайно е, че на такива хора у нас съвсем не се гледа с добро око. На това се дължи, изглежда, резервираността на десните среди към мен, стигнала дотам, че за някои (примерно, за т.нар. "десни блогъри" като Р.Кънев и пр. и също за "демократичните журналисти" като И.Бедров, или пък за списващите в-к СЕДЕМ примерно) моя милост даже и не съществува, т.е. пребивава в небитието.

Като казах в-к СЕДЕМ се сещам за един доста показателен сюжет, който говори твърде много за нашенските т.н. "демократични нрави". Много мои статии са излезли в него при предишния му главен редактор (г-жа С.Стефанова), но откакто тя беше изгонена оттам при неясни обстоятелства (тогава собственикът му от заклет десебар стана гербовак, нещо повече, ГЕРБ го издигна за районен софийски кмет), новата редколегия ме обяви и мен за нещо като прокажен, и по тази причина не е допуснала да излезе и ред от мен. Главен редактор е Иво Беров, а помощнички са му две момичета. За мен това си остана загадка защо по толкова тъп и груб начин моя статия не се допуска до него, ала в един момент им теглих една нашенска благословия и спрях да им пращам мои статии. Ала нали съм си изследовател, след време, може би след година, рекох да си устроя експеримент: помолих г-н Радан Кънев да занесе една моя статия и да я представи на редколегията, понеже той пък, откак мен ме прогониха, е най-активен и редовен автор във вестника. Сиреч аз предположих, че има близки отношения с редакторите, и го помолих да стори един чисто човешки жест, като им обясни, че и аз съм човешко същество, което има право на глас и на достойнство.

Историята е интересна и показателна, та по тази причина я изнасям сега пред вас. Интересна ми е също и вашата, на читателите на блога, реакция. Та Р.Кънев като получи статията ми, придружена с толкова необичайна молба, ми писа, че единственото, което могъл да стори, било да препрати от своя имейл моята статия, щото предполагал, че аз за цялото това време най-вероятно съм пращал статиите си (отхвърлени от редколегията) на стария, неизползваем вече редакционен имейл. (Разбира се, отдавна знаех за промяната на имейла на редакцията и на него съм пращал статиите си още от първия миг.) В интерес на истината г-н Радан Кънев, който, освен че е блогър, е и партиен шеф на ДСБ в един столичен район, ми писа също, че статията, която му пратих, е годна за публикуване, и изрази мнение, че не вижда причина да не бъде пусната.

Да, ама не: и препратената от Радан Кънев статия не излезе във вестника. Както и да е де. Но в същото време един мой отдавнашен познайник (ще спестя името му), млад човек, също блогър, ми рече, че от редакцията на в-к СЕДЕМ му били поръчали статия, и че той им бил изпратил една. Момчето се радваше, че това ще бъде първата му отпечатана статия. Когато излезе, обаче му се приплака, понеже статията му беше зверски съкратена, и като капак на всичко беше турено ново, съвсем неподходящо заглавие, което съвсем не отговаряше на текста. Моят познат пак ми се обади и ми се оплака, но се прежали, а пък също ми рече, че пак му били поръчали нова статия. Интересно е да отбележа, че новото заглавие на печалната му орязана статия беше откраднато, и то, познайте откъде, ами от... моя, и то широко известна статия, публикувана поне на 4-5 места в интернет, и даже в един български вестник в Америка. Явно някой от редакцията на вестник СЕДЕМ си правеше мръсни игрички, надявайки се да ме ядоса, а пък, предполагам, и да ме скара с момчето, чиято статия беше орязана така жестоко.

Добре, мина и тази история. По едно време аз написах психоаналитичен портрет на Дмитрич (Станишев) и, кой знае защо, ми хрумна пак да я изпратя до редакцията на в-к СЕДЕМ. За читателите на блога, които не знаят, в-к СЕДЕМ е десен, дори "костовистки", сиреч с него, тъй да се рече, имаме идейна и ценностна близост, щото и моя милост има такива убеждения. Посъкратих като за вестник статията си за Станишев, и им я пратих. За моя изненада получих имейл, доста хладен по тон, в който обаче ми се заяви, че ако искам да видя статията си отпечатана, да имам добрината да я съкратя поне с две-трети. Реших да не реагирам, да не споря (понеже все пак статията е доста специализирана, психоаналитичен портрет на премиера, и всичко трябва да бъде не голословно подхвърлено, а изведено и обосновано), ами запретнах ръкави и се захванах с една свръхзадача: да свия труден текст на цели две-трети, да направя така, че идеята ми да изкристализира в едно съвсем недостатъчно пространство и обем. Както и да е, след като се измъчих порядъчно, след като и попсувах, щото не съм глупак, за да не разбера, че някой се гавреше с мен, свърших работата и им изпратих статията точно както я искаха, според техните изисквания, в пожелания от тях съвсем недостатъчен обем.

Имах чувството, че статията може и да излезе. Един вид беше, тъй да се рече, "поръчана", щото някои вестници (има и такива парадокси!) директно пишат "Непоръчани статии не отпечатваме!". И сега познайте какво стана с тази толкова трудно преработена статия? Познахте, нали: ами не излезе! И не ми се отвърна и една думичка поне, не, ей-така, просто в пълно мълчание някой от редколегията си устрои една гавра с мен. Мизерни душички има и в редколегиите даже и на нашите "десни" вестници, скъпи ми дами и господа: положението с "човешкия матрял" у нас, както виждате, съвсем не е бляскаво.

Ще рече някой сега, и то с основание: ти друга работа нямаш ли си, що пишеш сега тия "интриги", как пък не те е малко срам, ето, сега е предизборен период, за такива неща ли трябва да се пише?! Що не си премълча бе, ами се оплакваш, щото "себичността" ти била уязвена, провокатор такъв! - може би с някакво основание ще ми рече някой друг, и дори с чиста съвест ще си позволи да ме прокълне. Например наскоро една дама с уж десни убеждения, блогърка, ми рече: "Грънчаров, замълчи! Ти само вредиш на каузата ни бе, човек! Предизборно време е, затвори си голямата уста бе! Как не те е срам: ще ми философства той, я го виж ти?!". Също друга дама, българка от Лондон, наскоро ме прокле, понеже съм бил написал някакви забележки към поведението на лидери на Синята коалиция: трябвало да мълча. Аз обаче няма да мълча, и тъкмо в предизборни дни ще кажа какво мисля и по този уж дребен случай.

Даже най-велики каузи и най-ценни идеи могат да бъдат опошлени и оцапани от дребнави душички, които, кой знае защо, са се лепнали около тях; обикновено са се лепнали връз тях само защото са надушили перспективата за някаква власт и облаги. Мизерници колкото искаш и ги има навсякъде, и в средите на Сините ги има, естествено: да не си мисли някой, че там са все подхвъркващи с крилца ангелчета. Има и вредни, некадърни, ала лакоми хорица, които като надушат някой по-свестен, някой, който ги превъзхожда, настръхват и правят всичко, за да го унижат, а ако може и да го унищожат, да го смажат.

Свестните и кадърните, талантливи хора са същи кошмар за некадърниците, които, за да не умрат от завист, трескаво се захващат да вредят. Битката на войнстваща посредственост с личностите около нас е неспирна. Така че случаи като представения стават всекидневно и навсякъде. Затуй сме и толкова прокопсали и като страна, и като нация, и като държава: масата на завистчиите у нас само гледа как да смачка и да дръпне надолу, в калта, ония, които са по-добри, по-способни, които превъзхождат тази така бясно активна некадърност.

Но ако не оказваме всекидневен отпор на войнстващата простащина, рискуваме тя да ни овладее и задуши. Несъпротивлението на злодеянията на уязвената некадърност е насърчение за нея. По тази причина и аз реагирам, пък нека да ме мразят. И да ме игнорират. Майната им: аз от такива милостиня не ща. Най-тъпото е да игнорираш и да се мъчиш да държиш запушена устата на човек като мен, който си има трибуна, която се чете нищо чудно и от повече хора - отколкото се издава някой си там вестник и пр. Вестниците у нас, като гонят най-способните си автори, се самоосъждат на гибел: затуй ще продължат да си жълтеят по будките за вестници, непипнати от купувачите-читатели.

Добави в Svejo