Моето лично пътуване към Европа

Изборите за ЕП минаха. Съвсем по нашенски, ний от себе си явно не можем да избягаме. За добро или за лошо, но е така. Аз не ща сега да анализирам резултатите, да се правя на важен и дълбокомислен като Андрей Райчев, който снощи, порядъчно пийнал, вършеше обичайната си банална и угодническа софистика. Мнозина ще си пробват перата и ще напишат своите проницателни коментари, затуй нека да не влизам в общия поток. Искам сега да напиша нещо различно.

Вчера в изборния ден, въпреки горещината, през целия ден бях общо взето навън. Поразходих се по места, по които от доста време не бях ходил, наслаждавах се на носещия се над града (Пловдив) упоителен дъх на липите, в съзнанието ми се оживиха епизоди на неотдавна или по-отдавна преживяното, свързани с местата, които посетих. И най-вече сравнявах хората и човешките реакции тогава и сега, достигнах до твърде интересни изводи, които ще се помъча да ви ги предам.

За да гласувам на тия първи редовни европейски избори още сутринта ми се наложи да ходя пеша до един друг квартал, в който вече не живея - понеже още там ми е редовната регистрация. А в онзи, другия квартал, където гласувам, живях в изключително интересните и динамични години от 1990 до 2003. В едно малко апартаментче преживях там със семейството си и изборите за Велико народно събрание в 1990 г., и Лукановата зима, и "купонната система", която ни подариха тогава таварищите, и подема на демократичните сили в 1991-1992 г., и Беровото безвремие, в което БСП, мутрите, мафията и Доган, разбира се, преживяха своя триумф, златни дъждове от кражби тогава напълниха касите им, после пък дойде странната епоха на Жан Виденов, който уж започна битка с "чорбаджиите", а доведе нещата до тотална бедност и невъзможност да се живее за огромни части от наивния народец. Ето докато се случваха всички тия събития аз съм живял в квартала, в който сега ми се наложи да ида да гласувам, понеже постоянния паспорт ми е от там.

Аз там живях с младата си жена, с невръстния си син, пък и аз самият бях млад, 30 годишен. И ето, вчера като ходих по ония улички и междублокови пространства, няма как, в съзнанието ми се оживи трогателния спомен от миналото; на моменти емоцията започна да ме задушава, направо ми се приплака, не се преструвам. Ами как няма да ти се приплаче, като вървях по пътечката, по която години наред съм водил първо на детска ясла, после на детска градина моя син, който сега е вече голям, а тогава беше едно невероятно мило хлапенце, което постоянно ме разпитваше ето така:

- Тате, кажи ми, моля те, защо този бръмбар има рога? Да не е кравата сред бръмбарите? Но ако е крава, защо няма мляко?! Ей, тате, остави този вестник де, обърни ми малко внимание на въпросите! А защо тревата е толкова зелена? А защо това жълто цвете не трябва да го късам? Защо смяташ, че от неговия сок може да ми окапе косата? А как се казва онази звезда? Или е планета? А къде беше "Голямата мечка"?

Да, малкият Данчо, синът ми, който тогава ми задаваше всякакви, най-причудливи въпроси, вече го няма. Но ето вчера си спомних и сякаш усетих наново, върнал се в спомена си назад във времето, неговите думи, моите думи, задушевните разговори, които сме имали на някоя пейка, ей като онази там, под липата. Отивам, сядам на пейката, на която сме седели много пъти тогава, която ни беше любимото местенце, и където си водехме своите разговори. Седя обаче сега сам: къде е малкият ми син, къде изчезна, няма го до мене?! Как стана така че го няма вече: изчезна в миналото и се преобрази в зрял млад мъж - а аз пък побелях за тия изминали години. И ето, сега вървя по познатата до болка пътечка, за да ида да гласувам на изборите за Европейски парламент: България е член на Европейския съюз, същинска фантастика?!

Доста неща от преживяното тогава, в ония изминали години, съм описал в своята наскоро излязла книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Който я е чел, знае много неща. Ето, примерно, там това е онази знаменита фурна, където в месеците на безхлебието, подарено ни от правителството на Жан Виденов, гражданството се редеше на своите опашки, мил спомен от социализма, и се водеха дискусиите, които съм описал в книгата си. А пък от тази страна е единствения тогавашен магазин в квартала, пред вратата на който рано сутрин, в 3 часа, в ледника на декемврийската нощ, се редях на опашка, та като отворят в 8 да мога да купя мляко за сина си - и, ако ми се усмихне щастието, и парче наденица "кучешка радост", та и баща му и майка му да имат какво да похапнат.

И тези преживявавания съм ги описал подробно в книгата си, предал съм онази атмосфера, а ето вчера, като на кинолента, всички тия неща отново преминаха на бърз ход в съзнанието ми. И аз, естествено, се развълнувах необичайно, представяйки си, че тия кошмари вече са в миналото, вече не могат да се повторят, а пък България е член на Европейския съюз! И ето, аз, 50-годишен достолепен мъж вече, бавно вървя към училището, където ще гласувам на тези първи европейски избори.

Та като се мине покрай детската градинка, в която, както казах, години наред водех сина си всяка сутрин, а пък вечер го вземах, и все по тази пътечка се прибирахме (всеки камък зная по нея!), и се повърви малко между блоковете, се открива и училището, където пък учи сина ми от 1 до 8-ми клас, а аз работих в него в най-тежките години на "прехода", тъкмо в годините на Беровото безвремие и Жан-Виденовата зима, проклета да е. В това училище съм се разписвал за заплата от цели 6 долара (!), с които можех да си купя само 36 хляба, по хляб на ден (ако изобщо го намериш!), и 4 хляба даже хартисват: колко щедри тогава към нас таварищите, дето така великодушно ни ограбиха до шушка!!! А ето сега вече същите тия са много хрисими, поевропейчили са се, санким, и пак лъжат и мажат, само и само да се набутат в Европейския парламент (що ли ще търси нашенски комунист там, сред "прогнилите" западняци?!), пък и да си задържат властта, за което са способни, знайно е, на всякакви мерзости.

А ето сега в същото училище - то е доста пременено, боядисано е наскоро, с алуминиева дограма е, а беше едно време доста олющено, беше жалка картинка и символ на нашенския социализмо-комунизъм! - се провеждат избори за Европейски парламент! А пък аз, тогавашния горд притежател на цели 6 долара месечна заплата (да не си помислят младите, че тия 6 долара са били на ден, уточнявам: не, няма такова нещо, на месец бяха!), сега съм европейски гражданин, съм гражданин на Европейския съюз, и гласувам за Европейски парламент: дали не сънувам нещо, дали да не взема да се ощипя, дали не съм се побъркал нещо?!

Не, няма лъжа, всичко е така, както трябва да е. Ето, в това училище са се провели всички избори след 1990 година, а пък аз, тогавашен активист на СДС, на всички тия избори съм бил все в секционна изборна комисия, я председател, я заместник, я секретар. И си спомням как са минавали тогавашните избори, особено трудно и мъчително беше. Таварищите тогава бяха пълен хегемон, манипулираха както си знаеха, водеха престарели червени бабички даже на носилки, само и само да пуснат гласа си за "Партията", за шибаната им партия, която успя да провали не само моя живот, ами и живота на цялото мое поколение.

Помня и никога няма да забравя как обаче в историческата 1997 година сърцето ми преживя нечувана радост: когато почнахме да броим бюлетините, когато обърнахме урната, тук-там се подаваха в пликчетата само сини бюлетини, а пък като почнахме да ги вадим, сините бюлетини се оказаха кажи-речи 4-5 пъти повече от червените! Боже, каква радост беше тогава, и ето заради онзи подем на българския дух в 1997 година България след това беше преобразена, за да стане достойна да е член на Европейския съюз! Но знаете ли какви ми направи впечатление вчера, когато отидох в секцията си, за да гласувам този път не за какво да е, а за депутати за Европейския парламент?

Понеже познавам и доста от хората в избирателните комисии, били сме заедно в предишни години, на всички избори след 1990 г., забелязах доста познати физиономии. Е, има и нови, но и доста познати забелязах. И сред познатите открих доста лица от динозавърската партия, наричаща се БСП: престарели, сбабичосани, но пак са тук, пак са се напомадили, намазали са бузи с червило, и ухилени посрещат избирателя още от вратата!!! Страшно са любезни комунистите в деня на изборите особено, трептят от любезност, и те хващат за ръчичка, и мило ти говорят: добре дошъл, таварищ, как е семейството, как живееш, браво, а така, другарю, приятно гласуване ти желая! Е, на мен, разбира се, не смеят да говорят така, щото ме знаят, щото доста съм се чепкал с тях на предишни избори за тая прекалена любезност, мен дъртите другарки от комисията си ме посрещат, както подабава, намръщено.

Гласувам, разбира се, с бюлетина 11, за СИНЯТА КОАЛИЦИЯ, аз другояче просто не мога да гласувам, докато съм жив, все ще гласувам за автентичната традиционна българска десница. Защото ако гласувам за някой друг, убеден съм, ръката ми като едното нищо може и да изсъхне: такова предателство спрямо моите младежки идеали природата не може да прости. Затуй, за да съм си спокоен, си гласувам все за сините - и да ви кажа, изобщо не съжалявам за това!

Това е моят "пътепис" за вчерашното ми посещение по пътеките и местата, с които е свързана моята младост, там, в квартала, където съм преживял най-тежките години на българския преход. На връщане пресичам булеварда точно на мястото, където в януарските дни на 1997 година - когато демократите водеха най-люта битка за европейско бъдеще на България с толкова наглия български комунизъм - имаше барикада. Там тогава направо върху асфалта бяха запалени огромни огньове, беше блокиран изхода от Пловдив, тогава се наложи цялата страна да бъде блокирана и парализирана, та някак си властта да бъде изтръгната от вкоченените мъртвешки пръсти на комунистите. Гледам дълго време това място, на което и аз съм мръзнал в ония ужасно студени януарски нощи на 1997 година; нищо обаче не личи, няма нито въглени, нищо няма, а асфалтът е подновен, съвсем нов.

Всички външни белези на историята явно биват изтрити от времето, с изключение обаче на белезите, които времето оставя в човешките души. Много неща е преживяла моята душа, много истории помни, ама да спра дотук. След като гласувах после през целия ден, както ви казах, се разхождах из променящия се и ускорено европеизиращ се Пловдив. Помня каква сивота цареше в този град, пък и из цяла България, по времето на социалисто-комунизма, а сега атмосферата е съвсем друга: цивилизована, европейска, модерна. Само дето душата на масовия нашенец не е такава, поради което таварищите още са тук, напременени и дегизирани като "европейци", ама това вече е тема за съвсем друг разговор...

Добави в Svejo