Спор по въпроса: Хубаво ли е една партия да е локомотив - и имат ли бъдеще в българската политика "партиите-локомотиви"?

Около любопитната теза на г-н Радан Кънев за партиите и политиците от Синята коалиция като "политически локомотив", който предлага, отстоява и налага непопулярни, но и неизбежни политики и решения", се започна, криво-ляво, една дискусия, която, надявам се, ще продължи. Ето докъде до момента се е стигнало, публикувам тук репликата на някой си Андрей до мен, а също и моят отговор, който току-що се наложи да му напиша. Мисля, че обмяната на мисли между двама мислещи индивида винаги е полезна и ползотворна:

Андрей каза: Г-н Грънчаров, за да не излезе, че неоснователно Ви репликирам, направих това, което ми препоръчахте – прочетох още веднъж-дваж внимателно написаното от Вас. Ще ми се да Ви кажа, че Вашата алергия към шаблоните на соца по принцип ми стана симпатична още първия път, но това не пречи да поспоря с Вас, защото мисля, че усилията на хора като Вас не трябва да се хабят. Това е и причината, поради която Ви отправих забележката – за мен е хабене на интелект човек да се занимава с нещо, дето е аксиоматично (правя го понякога и аз).

Преди да кажа кое според мен заслужава внимание, нека се съгласим, че шаблоните на соца не са най-важния проблем пред страната, а в случая съвсем не може да се каже, че г-н Кънев е заимствал от соца. Вие сте бил сигурен, че ако сте се поразровели из съчиненията на Ленин, Сталин и пр., щели сте да намерите „доста цитати, дума по дума съвпадащи с този твърде уязвим... образ”.

Аз обаче не мисля така и ми се струва, меко казано, пресилено да се твърди подобно нещо. Може и да намерите, че Партията с главно „П” е „Локомотив на историята”, че начело стои „Велик кормчия” и още много такива, но пък съм сигурен, че много трудно ще намерите „политически локомотив”. Може и да не намерите, затова смятам, че този израз не е шаблон от соца.

По простата причина, че комунизмът не предполага ИЗОБЩО да има политика, той е предначертан като най-вярното учение, колелото на историята се върти и щеш-нещеш - пристига комунизма. А съществуването на политиката в смисъла, който има предвид г-н Кънев, според тях е идеологическа диверсия – тя е измислена от буржоазната пропаганда за заблуда на народните маси, че уж в западния свят има свободен сблъсък на мненията.

Мисля, че без всякакъв баласт (защото баластът пък е най-първата характеристика на соца) трябваше да изтъкнете най-същественото – Вашите опасения, предложени в духа на другите мнения като метафори. Това, дали локомотивът се движи оптимално, дали не пуска само пара в свирката, дали ръката на машиниста е „сталинска ръка” или някаква друга ръка, а каква ръка трябва да е тя, имате ли предложение, или само разсъждавате като не-партиец? Вицът Ви просто е чудесен и като концентриран образ на цялата соц-епоха определено предизвиква размисли.

Но пак ще остана на старото си мнение – г-н Кънев изобщо не твърди, че „някаква си партия” ще „тегли” масите. Основен проблем в комуникацията според мен е разминаването между това, което са искали да ти кажат и това, което ти искаш да са ти казали. Ето защо трябва всичко да се чете доброжелателно. Прочетете и Вие изречението на г-н Кънев отново, вече съвсем доброжелателно, и изведнъж ще осъзнаете, че локомотивът не е просто нещо дето ТЕГЛИ.

Дори и най-допотопния локомотив преди всичко е един огромен ДВИГАТЕЛ и преобразувател на енергия, от потенциалната енергия на фосилното гориво – в топлинна, от топлинната – в механична. Така схващам и аз образа, нарисуван от г-н Кънев – като машина, която, цитирам: „... предлага, отстоява и налага... политики и решения”. А не тегли нищо (не че няма какво да се тегли, де!).

Поздрави: Андрей.

На тия мисли на Андрей отвърнах следното:

Здравейте, Андрей,

Благодаря Ви за така внимателните обяснения и тълкувания: сега вече почти всичко разбрах! :-)

Разбира се, когато се поспори, нещата в един момент почват да изглеждат в очите на спорещите страни по-иначе, което и е смисъл на спора: да променяме мненията си според мащаба на истината. Защото тя е важна, е не това кой е прав и кой крив.

Терминът "политически локомотив", употребен от уважавания собственик на блога, както показват коментарите, не е съвсем удачен; аз обикновено се старая да изразя една по-екстремна позиция, та белким по-релефно изпъкнат качествата и недостатъците на това, което обсъждаме. Това собствено направих в предишния си коментар.

Както и да го погледнем, една партия да се самообяви за "политически локомотив", и то в условията на политически плурализъм, е, как да кажа... та да е по-меко, е някак си недотам приемливо и демократично дори. Пак се възпроизвежда оня банален стереотип за "масите" (или другите политически общности), които трябва да бъдат теглени напред от локомотива; т.е. някои придобиват ролята на са двигателната сила, локомотива, а пък другите стават просто... "вагони".

Ето това според мен изразява пренебрежение и погасява гражданската активност на непартийци като мен, които даже и "вагони" не можем да бъдем, понеже, ако сме верни на метафората, "вагоните" са другите партии; ами тогава какво пък е опозицията?

Тя, предполагам, е друг локомотив, който дърпа назад, което означава, че "българският влак" хептен никога няма да мръдне и сантим напред!

А според мен развитата представа за един хармонизиран, уравновесен демократичен политически живот трябва да е съвсем друга; отхвърляме механичната представа за "дърпащи напред локомотиви", и се отдаваме на представата за едно самоорганизиращо се, акумулиращо енергията си в една или в друга посока общество, едно общество, в което различните гледни точки са равнопоставени в търсене на истината, а пък побеждават само разумните, най-добрите за цялата общност предложения и идеи.

Защо се занимавам с тоя спор ли? Ами защото имам чувството, че политическата философия на нашата десница си стои съвсем неразработена, липсва й понятиен апарат и съзнание за органичната връзка на споделяните ценности, щом, както виждаме, даже за да се изрази нещо простичко, се налага да се използват наудачни метафори като "политически локомотиви", "магарета", "коне" и не знам какво си още.

Аз продължавам да мисля, че предприеманият разговор за дясното трябва да е за ценностните основи на десницата, за ония десни идеи, които могат да увлекат, ако бъдат представени в подходяща форма, колкото се може повече свободолюбиви, а всъщност неосъзнати като такива десни хора от нашата българска общност.

Просто трябва да намерим дължимата плоскост на дискусията, нейния идеен и методологически хоризонт, а не да спорим за думи. Споровете за думи винаги са симптом на идейно-ценностна дезориентация, обърканост и подмяна на истински значимото със съвсем малозначното, с незначителното даже...

Добави в Svejo