1.Каква странна дума: “общуване”?!Смисъл и цел на т.н. общуване е да се разбираме, т.е. да постигнем това, което наричат “междуличностно разбиране”. Един вид да постигнем “общност” в разбиранията, или “общи” разбирания. Другояче казано, да станем “общност”, която е отстранила различията поне в сферата на мисълта – и на разбиранията. Не е ли странно това? Нима различията не са най-ценното помежду ни? Или такова е само “общността”?
Но, от друга страна, и разбирането, и общуването помежду ни всъщност са човешки отношения, които могат да бъдат всякакви, изключително многообразни и многолики. Затова трябва най-старателно да осмисля и разбера какво става в така важната сфера на човешките, на междуличностните отношения.
До мен почти винаги е щъкат в пространството други хора, всякакви хора. Но сред тях се срещат и по-особени други. Някой от тях става "моят друг", става човек, към който се обръщам с "ти". "Другият" е раз-личност, друга същност, с която моето съществуване се съотнася и съизмерва. "Аз" и "Другият" съвместно конструираме едно личностно оцветено пространство, което след това делим и споделяме. Аз и Другият сме сякаш някакви “паралелни съществувания”, между които прескачат "искри".
Непрекъснато някой от човешката общност за мен става индивид, към когото мога да се обърна с "ти". Случаят ни е срещнал и ние сме принудени да се запознаем, да общуваме, започваме да се възприемаме като по-близки. Излиза, че този, който за мен вече е "ти", някак си ми е станал раз-личен, докато самата общност, от която той е излязъл, ми е без-раз-лична. От този момент неговата раз-личност започва да ме вълнува (независимо в каква насока), аз започвам да съотнасям своята с неговата личност и раз-личност, ние двамата в някакъв смисъл започваме да се съизмерваме и пригаждаме един към друг. Как да разбера кой е другият в цялата му "другост", в раз-личността му спрямо мен самия – ето въпросът, който ме ангажира, а, предполагам, ангажира и този друг; нещо, в което не мога да съм сигурен. На първо време, а може би и завинаги, ние сме "взаимно внимателни" един към друг.
Да разбера кой е другият, различен от мен самия, не е лека работа. Аз трябва да изчакам той самият да се изяви пред мен, да разкрие себе си, да се покаже какъв наистина е. Едва ли е възможно да очаквам от него такава пълна откритост – по същия начин, по който и аз не обичам да се разкривам без остатък, така и той, предполагам, не харесва "да погледнат" в неговата неприкрита същност и душа. Оказва се, че обикновено вместо да се разкриваме един друг ние започваме старателно да се прикриваме; дори се смята, че е "неприлично", както се казва, "да се разголиш", да покажеш изцяло себе си пред непознат човек. И така, нашето взаимно опознаване и себеразкриване може да продължи неизвестно колко. А в същото време и аз, и той (тя) трябва да съ-съществуваме един до друг и да се съобразяваме един с друг.
Струва ми се, че преди всичко друго между нас се появява определено разположение един към друг: дадени хора ме привличат, симпатични ми са, а други ме отблъскват, просто са ми неприятни, накрая, трети са ми безразлични и се стремя да не ги забелязвам. Изглежда и у другия възниква подобна несъзнавана предразположеност, поради която ние или се привличаме или харесваме, или пък започваме да страним един от друг, да изпитваме неприязън. Струва ми се също, че едва ли е в моя власт да преодолея или пък променя своята изначална нагласа към този или онзи. Макар че допускам, че е възможно по неизвестни за мен причини понякога моето възприятие да се промени, а аз да видя с нови очи "своя друг". Всичкото това се изразява в появило се помежду ни разбиране-или-неразбиране: понякога с някой се разбирам дори и без думи (това е истинското разбиране!), а понякога с друг никога няма да се разбера. (Когато на думите се налага да поправят положението, то това положение изглежда наистина е непоправимо разстроено!).
Вероятно помежду ни още в първия миг започват "да текат токове". Това е обичайната симпатия-антипатия, която по-нататък предопределя естеството на нашите отношения. Много трудно може да се поправи онова, което (не) е станало естествено и спонтанно още в първия миг – това е разбираемо, макар че е излишно да искам да бъде и "обяснимо".
Общо взето това е: този "мой друг" или ми е приятен, или ми е антипатичен, или ми е безразличен, не пробужда в мен никакви чувства (рядка възможност!). Аз, разбира се, трябва да бъда любезен, но зад моята любезност не може да не прозре истинското ми отношение или нагласа, която трудно мога да преодолея. Става така, че с едни "се сдушваме" и, усетили някакво смътно родство, сиреч имаме нещо общо – оттук иде странната дума общност! – ставаме само за миг близки, открити, симпатични един на друг. Ала в другия случай сме “надушили” някаква несъвместимост и затова "подвиваме опашката" – просто се подминаваме с безразличие. ОЩЕ >>>>
(Забележка: Останалите теми от курса можете да прoчетете ТУК.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар