Пиша това на лаптопа си, пътувайки във влака София-Пловдив. Имам мобилен интернет. Връщам се след като участвах в предаването „В неделя с...” на БНТ. Някой от вас може да го е гледал. Аз лично не съм доволен от участието си по няколко причини, най-важната от които е, че кажи-речи нищо съществено не можах да кажа – и то най-вече заради крайно ограниченото време: поканили трима събеседници, а отреденото на тях време бе само някакви си 15 минути.
Гадното е, че това се случи в предаване, което продължава няколко (не знам точно колко си) часа. Този е главната причина за неудовлетвореността ми: за толкова минути, психологически погледнато, събеседниците могат само да се настроят за същински разговор. И тъкмо разговорът фактически започна, водещият го прекрати. Явно ни бяха поканили не за смислен разговор, а само за нещо като „украшение” на предаването си. В смисъл – ето ви, драги зрители, и малко „интелектуалци”, ама малко, щото ако повече ви дадем, току-виж сте почнали да се замисляте, а това не бива.
За жалост, даже и в държавната телевизия е налице всеобщата тенденция: да се правят по-скоро разни развлекателни програми, и да се отбягват сериозните анализи и коментари, които могат да подбудят зрителя да се замисли. Явно у нас мисленето е нежелан гостенин. И затова го пъдят по всякакви начини. Не само не съм доволен, ами и съм ядосан, понеже само ме използваха, а ефект – никакъв.
А що се отнася до гафа с представянето ми в анонсите – че съм бил преподавател по философия в ПУ, след като отдавна вече не съм – аз още преди разговора казах на Д.Цонев и помолих да се поправи грешката. Той каза – ок, аз ще те представя просто като „философ”. Казах му – добре, става, но е все пак хубаво да се каже, че е допусната грешка. А той рече: да не мислите че някой е запомнил какво сме казали за това къде работите? Нямало никакво значение. Един вид си защити „авторитета на институцията”. Аз мислех по време на разговора в ефир да кажа, че в момента не работя в ПУ, ала изпуснах сгодния случай.
Ще кажете: какво значение има това. Има, защото някои хора от ПУ нищо чудно да са припаднали, като са чули, че отново работя в ПУ. Други мои „доброжелатели”, сигурен съм, ще се обадят на БТВ, за да ме изобличат, че се представям за какъвто не съм. Тоест, че съм лъжец. Ето че аз, след като нямам друга възможност, поправям грешката тук, в блога. Никой не ме е питал как да ме представят. Аз бих предпочел да ме представят като „главен редактор на списание ИДЕИ”, ала сътрудничката на Д.Цонев, която ме инструктира как да се държа пред камерата, като й казах, че е излязъл първия брой на сп. ИДЕИ, на което съм главен редактор, т.е. направих си устата, че е добре да бъде съобщено на „драгия зрител” това, ми отвърна: не, не бива, ще се сметне за реклама, и ще ни накажат нас че сме го допуснали.
И като ме наплаши така, аз после не посмях да кажа нищо за списанието, въпреки че го носех със себе си и смятах да го подаря на водещия. Както и да е де, може всичко да е и за добро. Ако Цонев беше казал за списанието, тогава целият български народ, нищо чудно, би се хвърлил да го търси и да си го купува, което би довело до незабавното забогатяване на издателите му, което пък неминуемо би ги отчуждило от философията. А това за философи е фатално: примерно да почнем да приличаме на Станислав Трифонов от Учиндол. Срам! А тъй, като сме си бедни, ще продължаваме да сме си и философи.
За щастие, запознах се на предаването с г-жа Боряна Христова, директор на Народната библиотека „Св.Св.Кирил и Методий”, професор, много мила и сърдечна дама, с която си уредих среща, за да ми помогне за получаване на идентификационен номер на списанието. Това ми беше голяма грижа, слава Богу, случи се така, че намерих контакт лично с шефката на Народната библиотека – Бог си знае работата. Подарих й на нея един екземпляр от списанието, интересно ми е като го разгледа, каква реакция ще има. Щесе срещна с нея през седмицата.
Ами това е. Не съм доволен, ама каквото било – било. Положението е такова и трудно ще се промени. Нещата не вървят към добро. На народеца му предлагат само хляб и зрелища. А тия като нас, дето са уж нещо като будители, не са желани даже и на Деня на будителите! Български парадокс. Нищо чудно на Азис преди нас да са дали поне час да си лигави. А, кажете ми де: участва ли Азис преди нас, щото не съм гледал предаването? Ако сте го гледали, кажете, интересно е.
И ще завърша – сега се сещам – с това; примерно, някой може да рече: „Виж го пък тоя, наглец с наглец, сам се определя за „нещо като будител”! Безсрамник!”. Аз пак на такъв ще река: да, будител съм, щото не съм заспал, ти заспал ли искаш да бъда?! Я го глей ти: заспал да си може, а будител не може. Аз съм буден, а не заспал, какво лошо има в това? А пък будният няма как, превръща се неминуемо в будител. А пък философите по дефиниция са и будни, и будители. И то най-истинските. Защо е така, ако някой ме пита, ще му обясня. Засега – толкова.
Гадното е, че това се случи в предаване, което продължава няколко (не знам точно колко си) часа. Този е главната причина за неудовлетвореността ми: за толкова минути, психологически погледнато, събеседниците могат само да се настроят за същински разговор. И тъкмо разговорът фактически започна, водещият го прекрати. Явно ни бяха поканили не за смислен разговор, а само за нещо като „украшение” на предаването си. В смисъл – ето ви, драги зрители, и малко „интелектуалци”, ама малко, щото ако повече ви дадем, току-виж сте почнали да се замисляте, а това не бива.
За жалост, даже и в държавната телевизия е налице всеобщата тенденция: да се правят по-скоро разни развлекателни програми, и да се отбягват сериозните анализи и коментари, които могат да подбудят зрителя да се замисли. Явно у нас мисленето е нежелан гостенин. И затова го пъдят по всякакви начини. Не само не съм доволен, ами и съм ядосан, понеже само ме използваха, а ефект – никакъв.
А що се отнася до гафа с представянето ми в анонсите – че съм бил преподавател по философия в ПУ, след като отдавна вече не съм – аз още преди разговора казах на Д.Цонев и помолих да се поправи грешката. Той каза – ок, аз ще те представя просто като „философ”. Казах му – добре, става, но е все пак хубаво да се каже, че е допусната грешка. А той рече: да не мислите че някой е запомнил какво сме казали за това къде работите? Нямало никакво значение. Един вид си защити „авторитета на институцията”. Аз мислех по време на разговора в ефир да кажа, че в момента не работя в ПУ, ала изпуснах сгодния случай.
Ще кажете: какво значение има това. Има, защото някои хора от ПУ нищо чудно да са припаднали, като са чули, че отново работя в ПУ. Други мои „доброжелатели”, сигурен съм, ще се обадят на БТВ, за да ме изобличат, че се представям за какъвто не съм. Тоест, че съм лъжец. Ето че аз, след като нямам друга възможност, поправям грешката тук, в блога. Никой не ме е питал как да ме представят. Аз бих предпочел да ме представят като „главен редактор на списание ИДЕИ”, ала сътрудничката на Д.Цонев, която ме инструктира как да се държа пред камерата, като й казах, че е излязъл първия брой на сп. ИДЕИ, на което съм главен редактор, т.е. направих си устата, че е добре да бъде съобщено на „драгия зрител” това, ми отвърна: не, не бива, ще се сметне за реклама, и ще ни накажат нас че сме го допуснали.
И като ме наплаши така, аз после не посмях да кажа нищо за списанието, въпреки че го носех със себе си и смятах да го подаря на водещия. Както и да е де, може всичко да е и за добро. Ако Цонев беше казал за списанието, тогава целият български народ, нищо чудно, би се хвърлил да го търси и да си го купува, което би довело до незабавното забогатяване на издателите му, което пък неминуемо би ги отчуждило от философията. А това за философи е фатално: примерно да почнем да приличаме на Станислав Трифонов от Учиндол. Срам! А тъй, като сме си бедни, ще продължаваме да сме си и философи.
За щастие, запознах се на предаването с г-жа Боряна Христова, директор на Народната библиотека „Св.Св.Кирил и Методий”, професор, много мила и сърдечна дама, с която си уредих среща, за да ми помогне за получаване на идентификационен номер на списанието. Това ми беше голяма грижа, слава Богу, случи се така, че намерих контакт лично с шефката на Народната библиотека – Бог си знае работата. Подарих й на нея един екземпляр от списанието, интересно ми е като го разгледа, каква реакция ще има. Щесе срещна с нея през седмицата.
Ами това е. Не съм доволен, ама каквото било – било. Положението е такова и трудно ще се промени. Нещата не вървят към добро. На народеца му предлагат само хляб и зрелища. А тия като нас, дето са уж нещо като будители, не са желани даже и на Деня на будителите! Български парадокс. Нищо чудно на Азис преди нас да са дали поне час да си лигави. А, кажете ми де: участва ли Азис преди нас, щото не съм гледал предаването? Ако сте го гледали, кажете, интересно е.
И ще завърша – сега се сещам – с това; примерно, някой може да рече: „Виж го пък тоя, наглец с наглец, сам се определя за „нещо като будител”! Безсрамник!”. Аз пак на такъв ще река: да, будител съм, щото не съм заспал, ти заспал ли искаш да бъда?! Я го глей ти: заспал да си може, а будител не може. Аз съм буден, а не заспал, какво лошо има в това? А пък будният няма как, превръща се неминуемо в будител. А пък философите по дефиниция са и будни, и будители. И то най-истинските. Защо е така, ако някой ме пита, ще му обясня. Засега – толкова.
4 коментара:
http://galinabg.blog.bg/politika/2009/10/31/jurnalistika-bg.426733
Аз пък съм много доволен от появата ти по телевизията и ти говори много добре.Накратко останах с много добро впечатление от теб
Светослав Борисов
Аз пък винаги сменям канала като го видя т'ва безумно предаване.
Не, не беше лошо участието. Разбира се, разговорът трябваше да е по-дълъг. Но нека се има предвид, че телевизията е главно визуална медия. Тя не се интересува толкова от съдържание, а от външното. За телевизионните журналисти например по правило е много по-важно да има няколко силни, запомнящи се реплики и картини, отколкото пространни и дълбоки разсъждения. Затова задълбочените хора, участващи в телевизионно предаване, често са учудени от повърхностния характер на тази медия.
Аз обаче се питам нещо друго. Защо въобще искаме да сме будители? Защо искаме да съобщаваме на света нашите мисли и мъдрости? Вярно, това е стара традиция, особено във философията. Първият голям будител за западния свят всъщност е бил Сократ, който не се е уморявал да задава провокативни въпроси на своите съграждани. В „Апологията” той даже казва на съдиите, че ако го осъдят на смърт, през целия си останал живот ще спят, освен ако бог след него не им изпрати друг "дразнител" и „будител”. От друга страна обаче Аристотел твърди, че най-висшата форма на съществуване е безстрастното съзерцание на света, защото е богоподобно. А Дамасций, последният ръководител на античната Академия (на Платон) преди затварянето й от Юстиниан в 529 г. казва, че трябва да се съхранява мълчание, пребивавайки в неизразимото светилище на душата.
Ние сме достигнали някакви прозрения за самите нас. За какво ни е да да се мъчим и хабим да просветляваме другите, след като от това самите ние не само че нямаме полза, а по-скоро вреда – загуба на време, сили, нерви и т.н., при това без особени изгледи за успех? Мнозинството от хората винаги ще си останат игнорантни, глупави, ограничени и грубо прагматични. Но някак си у нас е дълбоко залегнал стремежът да съобщаваме на света своите идеи, да дискутираме убеждаваме и аргументираме, колкото и безсмислено да е това.
Публикуване на коментар