Вчера след като стоях на компютъра и писах поне 10 часа - от 5 сутринта докъм 15 часа следобед - в един момент почувствах, че съм се изтощил прекалено. Но поне добре поработих - и върху новата си книга, и върху новия брой на в-к ГРАЖДАНИНЪ, и известно внимание на блога отделих (въпреки че времето не ми стигна за няколко записа на клипчета, които бях планирал); поне от няколко дни се отървах от втората книжка на списание ИДЕИ (тя замина преди няколко дена в издателството за печат). С две-три думи казано: работя напоследък като вол.Та като усетих, че съм изтощен, реших да изляза на въздух да се поразведря малко. Беше хладничко, но благодарение на свежия въздух ме лъхна мощната стихия на природата, от която ние, хората, както и да го погледнем, сме част. Бродих повече от час, без цел и посока, дробовете ми жадно поглъщаха чистия въздух (в неделя много по-малко коли се движат и въздухът наистина е много по-чист). В един момент ми се припи горещ чай и се отбих в едно квартално заведенийце.
Вътре беше уютно, топличко, светло. Седнах на масата, като почнах да следя и изучавам лицата на минувачите, виещи се в несекваща върволица пред прозореца. Това е мое любимо занимание: гледам лицата и си мисля за човека, личността и душата, която се крие зад това или онова лице. А също се опитвам да си представя и неговия живот, и проблемите, и грижите, и интересите, които го вдъхновяват.
В един момент усетих страшна истина: ето, много години вече минават, в които моят живот тече в тежък всекидневен труд, почти без отдих, труд от ранна утрин до късна вечер, без почивни дни, без отпуски, без ваканции. В изминалите години все ставаше така, че когато уж съм най-свободен, най-много работа ми се отваря; почти не зная вече какво е почивка. От 1992 година е все така, от момента, в който другарите ме изритаха от Университета, от момента, в който почнах да работя върху книгите си, в Центъра за развитие на личността HUMANUS, също така да работя каквато работа ми падне, за да храня семейството си (учителствах, провеждах курсове, какво ли не друго, даже със земеделски труд ми се налагаше да се занимавам: с майка ми почнахме да отглеждаме в един момент ягоди!). Това бяха тежки, изнурителни години, без почивка, минали в работа в пределно натоварване. Осъзнах в този момент, че съм забравил какво е това да стоиш без работа, ей-така, със скръстени ръце - и да наблюдаваш лицата на минувачите, бързащи по своя път зад изпотеното стъкло на кафенето, в което сега аз пия своя чай.
Скъсах се от работа в тия години; но и много неща успях да свърша и да направя. Няма смисъл да говоря сега за това какво съм свършил: за написаните книги и статии, за издадените книги (и особено пък за мъките, благодарение на които съм успял да издам книгите си), за това, което можах да прочета, да премисля, да разбера. Трудът на такива като мен е тих, незабележим, но и всекидневен, от ранна утрин до късна вечер, а често и по цели нощи. Разбира се, признание няма, а почти отвсякъде срещаш само хлад, ледено презрение, смразяваща кръвта завист. Майната му де, не ща нищо, важното е че въпреки изнуреността си продължавам криво-ляво да си нося своя кръст, да си гледам работата достойно, което пък ми носи едно неизразимо задоволство и дори наслада. Но този, който не е преживял това, никак не може да ме разбере.Та си стоях на масата в уютното топло кафене и размишлявах за изминалите години, в които неусетно от младеж с буйна тъмнокафява коса се преобразих в зрял мъж със сребърна коса, който е на прага кажи-речи вече на старостта. Велико е тайнството на живота, а пък за нас, хората, тайнството на човешкия живот ще си остане никога неразгадана вълнуваща загадка. Заради която, изглежда, всъщност живеем. А пък, живеейки, в един момент разбираме: напълно радостни и истински щастливи са тъкмо ония, които си имат любими занимания; занимания и дела, без които животът им няма смисъл. "Работи и се труди, и в пот на челото ще изкарваш своя хляб...", нали нещо такова беше казано във Великата Книга? Да, точно така е - и така ще си остане. Няма друг начин, това е животът. Затуй и аз за нищо не съжалявам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар