Една моя статия за науката и за морала в научните общности у нас, писана и излязла през 1992 година

Кратка справка: В края на 1991 година бях уволнен от Пловдивския университет, където от 1985 година бях на работа като асистент по философия. Уволни ме тогавашният ректор проф. Никола Балабанов, иначе “ядрен физик”, а по-скоро бивш активист на БКП, партиен секретар, който е излетял във висините на науката понеже е бил изстрелян там от мощния катапулт на любимата му партия. (Наскоро пък установих, че проф. Балабанов, който още се подвизава като “учен” в ПУ, е главен активист на т.н. “инициативен комитет” за издигане на Георги (Гоце) Първанов за президент - и в това си качество организира събирането на подписи в негова защита сред студентството!)

Не стига че ни уволни – заедно с мен беше уволнена и една историчка, К.Сариева, която също като мен показа привързаност към СДС и си плати за това! – но той тогава се опита и да ни окаля, да ни унизи, да ни изкара по-черни от дявола, и за тази цел написа една “разгромна” статия в стил 50-те години на ХХ век, която излезе в университетския вестник. Наложи се да му отговоря писмено, редакцията дълго усуква, ала накрая се престраши да ми даде “право на отговор”; впрочем, главен редактор тогава на това вестниче беше Емил Стоянов, брат на бъдещия президент Петър Стоянов, чиято шеметна кариера към върховете на славата ще почне съвсем скоро, когато брат му ще се възвеличи и ще застане начело на държавата. Ето в този контекст излезе кратичката моя статия, която публикувам тук, за да се разбере поне малко от по-младите какво е било онова, макар и възторжено, но и твърде гадно време:

Право на отговор

Реформата в науката и “моралът” като лицемерие

Макар че не съм имал късмета да обикна… физиката (оказала се шанс на щастливци като проф. Балабанов) аз съм човек, посветил живота си на философията – и съвсем не смятам това за нещастие. Нещо повече, философското образование и усет ми дават преимуществото да разбирам отчасти човешката природа и да се удивлявам на нейните висоти и падения, на неограничените й възможности да бъде низка и подла.

Статията на известния с публицистичните си опити проф. Балабанов е интересна не с казаното по същество (такова липсва!), а със стремежа да бъдат дискредитирани двама “колеги”, уволнени от него без всякакво законно основание, просто ей-така, само защото са били неудобни на партийно-номенклатурната “научна” каста в ПУ. Уволниха ни за “назидание” на другите и за всяване на страх; сега ще настъпи спокойствие, особено в прословутата катедра по марксизъм-ленинизъм (след “прочистването” й от “чуждите елементи” вече наистина е такава!). Оказва се, че аз съм бил един от “виновните за миналото” – по думите на увлеклия се публицист-физик. Аз не искам да отговарям на подобни смехотворни обвинения. Ако г-н Балабанов беше се потрудил да отчете възрастта ми обаче, той би трябвало да признае, че когато аз съм започнал самостоятелния си живот, това минало отдавна е било “установено, цъфнало и вързало” благодарение на старанията на партийни секретари като него.

Станалото в катедра “марксизъм-ленинизъм” е симптоматично за шансовете на реформата в университета. Щом като в тази катедра “реформа” се оказа не друго, а утвърждаването на дългогодишни поборници на априлската линия (като доц. Тина Шишкова например) и щом като тази метаморфоза не предизвика никакво противодействие в широките среди на университета, то безспорно е, че шансовете на действителната реформа са нищожни, а силите, готови за промяната, са прекалено слаби. Не разумът, а инстинктът за самосъхранение, инертната комунална психика, очакваща чудото, което вкупом всички да спаси, е, уви, доминиращото на масовата нагласа, владееща настроенията в университета. Това предопределя един крайно неблагополучен изход от ситуацията, в която се оказа това изкуствено “цяло”, т.е. един неизбежен крах. Защото животът всичко поставя на мястото му, а природата аномалии не търпи дълго време. Стремежите на физика Н.Балабанов да запази инертната система, в която се чувства толкова уютно, са обречени и напразни – и това скоро ще го разбере самият той. Не може да се върви напред без демократични отношения, без демократично съзнание и култура, без уважение към личността и без толератност. От тези “неща” няма и помен в “разгромяващата” статия на проф.Балабанов: чрез такива писания преди години бяха унищожавани личности, а сега са свидетелство за това, че миналото е живо.

Цинизмът в нея е колосален даже за морала на комуниста. “Засегнал” се бил, понеже репресивното уволнение на един философ и на един историк му се било сторило нещо като “привилегия” или “награда”, на която те нямали право, и г-н професорът протестира: “Не, всички сме маскари!”, “Не, всички бяхме еднакво послушни!”. И изтъква нещо като “доказателство”: “А онзи, Ангел Грънчаров, беше в… комсомола!”. Смешно и жалко, особено когато жалостиво добавя: “Имал съм късмет, че съм обикнал физиката” – това като че ли е атестат за благонадеждност (?!). И това ако е морал, здраве му кажи!

А ето го и сюблимният момент, “изплюването на камъчето”. Допреди две години, за да стане някой асистент, се искало одобрение от ОК на БКП, разсъждава проф. Балабанов, а сега, за да остане такъв – благодарение на Закона за автономията – се иска благословията на… “клуба по интереси” на БСП, приютил се навсякъде в ПУ, особено във ФС на Филологическия факултет, към който е катедрата “марксизъм”, а най-много пък в кабинета на самия ректор, на самия проф. Балабанов!

Ето я истината, иначе на какво би се опрял г-н Балабанов за да се осмели да потъпка волята на синдикатите относно съдбата на катедра “марксизъм-ленинизъм”?!

В-к “Пловдивски университет”, 3 март 1992 година

Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте: ЗА КОНТАКТ



ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ

Добави в Svejo