Увод към историософското вникване в същината на Балканите като жизнен и човешки свят

Преди известно време в блога започнах интересен разговор с един млад човек по твърде важна тема, виж: Началото на дискусия за вътрешния духовно-същностен смисъл на "балканския мироглед", на балканската жизнена философия. Аз там изложих едно разбиране, сега този човек, студент, казва се Димитър Филипов, ми е пратил отговор, който публикувам, ала в две части, за да се осмисли казаното по-добре, понеже той засяга твърде много и то важни моменти; за да не се накъса изложението му, прецених, че на две части ще бъде най-добре да излезе написания от него текст; първо ще обсъдим едната, след това другата част. Ето и първата част:

След известно забавяне бих желал да изложа тук отчасти моето виждане по зададената тема за обсъждане - с надеждата, че ще се получи един пълноценен и непринуден диалог с все по-широка аудитория и участници. Не бих желал да давам готови отговори, а по-скоро да откроя част от дискусионните моменти, елементите, който пораждат диалога между различните гледни точки защото това е важно.

Както всеки мислещ човек аз имам свое мнение по въпросите, което ще стане известно по-нататък, но за мен са много важни другите, ралични и конструктивни тези. Които биха могли да ме обогатят и да доразвият представата за Балканите. Преди да се заемем със историософският проблем за Балканите, би трябвало да поговорим малко за историософия.

Това е една философска дисциплина, която по мое мнение няма широко разпространение в българската хуманитаристика. На небосклона на българската мисъл самотно се откроява единствено името на Петър Мутафчиев. Разбира се има мислещи българи като големият Найден Шейтанов, който със своите оригинални търсения допринасят за историософската традиция в България, и още повече поставя нови проблеми и гледни точки. Това са усилия, които би трябвало да бъдат продължени, защото самобитното и оригиналното в нашата култура винаги трябва да бъде подкрепяно и доразвивано.

Историософията по моето разбиране, без да правя опит да разглеждам цялостно това философско направление, е вникване в същността и смисъла на историческите процеси и явления. Т.е. отиване от единичното към общото, от случайният факт към закономерността или целесъобразността (Ако има цел ще има и закон). Това е метод за извисяването на научното виждане от фрагментите на историята до общата рамка. Начин да погледнеш цялото, а не неговите части. Или по друг начин казано това е метод, посредством който се достига от виждане до разбиране. Така историческите факти престават да бъдат случайни, стихийни явления, а намират своето място, ред, получават съдържание, във фактологията се въвежда иманентен, а не външен ред, какъвто е хронологичният.

Всъщност съвременната историография много се е доближила до историософията. Виждаме, че тя е преминала от простото хроникьорство, от описанието на събитията към тяхното обяснение. Методиката, която по определени историографски причини е взела надмощие в близкото минало е марксизмът, но в последните 20 години тя все повече отстъпва място на алтернативни подходи. Без да се спирам подробно на причините за това ще изтъкна само, че заедно с безпорните положителни черти марксиската историография притежава многобройни недостатъци, като догматичност, скованост, ограниченост, което до голяма степен се дължи на строго материалистическият й характер.

Материализмът като философско течение е характерен за 19 век, днес той е изгубил много от преимуществата си и на преден план излизат неговите недостатъци и дълбоките му философски противоречия. Като алтернативни методики могат да се разглеждат теориите на Бердяев, А. Тофлър, Тойнби, Шпенглер, Колингууд, французите от школата "Анали" и представителите на геополитическата гледна точка. Идеите за свободата в историята и за историческата истина и познание са централните, фундаментални проблеми, с който се занимава историософията.

Например въпросът за свободният избор в историята. Има ли човечеството съдба, предопределение или свободно проправя пътя си към бъдещето? Идеята за свободата е твърде проблематична. Това е един гигантски проблем, който заслужава разглеждане в отделна философска дисциплина, аз не знам за съществуването на такъв дял, затова според мен би трябвало да има цял дял от философията, примерно Елефтериология :), който да се занимава с нейната проблематика.

Историографията започва от мита, а мита е нещото, в което се превръща(изпича) историческат памет във времто. Известно, че митът е много дълбоко свързан с човешката психика, с душевността на хората, т.е. историческото познание не е просто практическо знание каквото е физиката, географията, то е екзистенциално знание подобно на философията, поезията, изкуството, то е част от духовната същност на човека. Това е знание, което определя границите на човечността, влияе на духовното поле на човечеството. Тоест това е нещото, което се нарича духовност. Затова историята не е просто информация, тя е познание органично съчетано с емоции, морални отношения и т.н. Историята на човечеството, това е всъщност биография на човека. Това е карта, картина на човешкият образ. Тук е заложена и връзката между човека и Бога. Не случайно много голям процент от Библията е история.

Затова и аз не съм привърженик на чисто обективистката, безлична, академична история. Човек, ако мога да се изразя метафорично, е въплъщение на божествената сила, така че въпросът за ролята и смисъла на човешкият, личностният фактор в историята има голямо значение. Най-голямото постижение на човечеството в естествената история на планетата е, че извиси индиивида до личност. Освен това смятам, че възприемането на историята като точна и обективна наука, за което допринесе марксизмът, наследник на позитивизма, е погрешно, историята има художествена, възпитателна, а следователно и емоционална страна. Затова много ценен е художественият подход към историята, нещо, което срещаме при Симеон Радев. Точно това ще се опитам да утвърждавам и в своите разработки.

Много модерно напоследък стана да се говори за сблъсъка на цивилизациите, следвайки теорията на Хънингтън. Но самата идея за цивилизациите, така както ни се представя от Тойнби и Хънингтън е проблематична. Тя има своето място в историософската традиция и също така има дълбока връзка с проблема за Балканите, така че би трябвало да бъде засегната в нашия диалог.

В понятието Балкани са вплетени география, история и политика. Искам да задам само част от въпросите, който могат да дадат първоначална насока на нашата дискусия. Трябва първо да обоснова историософският си интерес към балканската проблематика. Защо избирам да изследвам именно Балканите, а не да речем славянският свят или православната цивилизация. Славянската идея има своето място в историята на балканските народи и в опитите за решаване на балканските проблеми, най-силно влияние тя оказва през 19 век известен като Възраждане за славянските народи на Балканският полуостров, тя е избледняла като политическа идея и оказва слабо влияние единствено на културно равнище.

Всъщност, както с основание твърди руският геополитик и историософ Александър Дугин, славянският свят никога не е бил единен и не може да постигне единство поради дълбоките, исторически, културни и политически различия. Идеята за Православна цивилизация разглеждана от Тойнби и Хънингтън също е проблематична поради дълбокото същностно несъответствие между балканският православен свят, старото ядро на православието и евразийският православен свят в лицето на Русия, който поема ролята на Византия след нейното изчезване от политическата сцена. Всъщност тук водеща е идеята за единство. Единствено близостта по географски, икономически и исторически причини на обществата населяващо балканският полуостров може да стане основа за обединение. Но тази теза също е проблематична, защото може ли действително да разглеждаме Балканите като едно цяло, какво ни дава основание за това? Това е проблем, който следва да се обсъди.

Така че говорейки за Балканите като "културно-исторически организъм", в светлината на теориите на Даниелевски за културно-историческите типове, и на Тойнби за Цивилизациите. Трябва да имаме предвид, че самата идея за цивилизациите е спорна. Вярно е, че не може да се говори за единен балкански културно-исторически организъм като за даденост, но според мен исторически погледнато има сили, които действат в тази посока, т.е. целят да интегрират първоначално Балканите и Мала Азия в едно духовно и политическо тяло, а в последствие да обединят целият средиземноморски регион. Малоевразийското, балкано-анатолийско пространство, за разлика от Голямата Евразия, Русия, винаги са били част от грандиозният средиземноморски цивилизационен ареал.

И тук мога да засегна само мимоходом една друга моя идея, наричана от мен средиземноморска идея, т.е. виждането ми за повторната интеграция на средиземноморският свят. Казано по друг начин става дума за възраждане на Римската империя; може да звучи фантастично или фантасмагорично, но такава идея винаги е съществувала в сериозните среди на европейската дипломация, това е т.нар. Римска идея и тя се изразява примерно в неестественото съществуване на Свещенната Римска империя на немските императори, претендираща за наследница на Античната империя.

Нека засегнем също така три основни историософски въпроса свързани с разбирането на феномена Балкани. Първият въпрос се отнася до обективността на историческото познание или за историческата истина, възможно ли е обективно познание за историческите събития. Нашата представа за Балканите е изградена на базата на чуждият наглед, на базата на субективно и пристрастно мнение. Всичко, което мислим за Балканите минава през призмата на тези пристрастни представи.

Следващият въпрос засяга свободата в историята, доколко обективните извънчовешки фактори като хроноса и географията детерминират човешкото поведение и съдба. Ние на Балканите сме свикнали да смятаме, че нашето кръстопътно географско положение, мястото ни между Изтока и Запада, както и тежките изпитания и колизии, които сме преживели в миналото са причина за нашето настоящо положение, до колко това е вярно? И накрая третият въпрос, който е свързан с предишните е за ролята на личността в историята. В тази връзка би трябвало да имаме предвид според мен теориите на Хегел за героя в историческият процес и на Ницше за свръхчовека, както и отношението на Достоевски към ницшеанските идеи.

Свързан с горните въпроси е и проблема за онтологията и екзистенцията на Балканското битие. Имат ли своя същност Балканите и кога точно я придобиват? Балканите не само като географски термин, но и като политически се ражда към края на Османската епоха. В Средновековието този ареал не е бил известен като Балкани. През Средновековието Балканите не са съществували. Защо, какво е особенното на Османската епоха? И тук идва и интересът ми към един проблем, да го наречем "проблема за Изтока".

Казват, че не сме напълно западни общества и аз съм склонен да се съглася с това. Какво е мястото на Изтока на Балканите, каква е неговата роля в събдата на региона. И какъв смисъл можем да намерим във всико това. Изтокът ни дава сили или Изтокът ни е отнел силата? Оттласкване от Изтока, воюването с Изтока или примирение с Ориента, приемане на ориенталското в самите нас, това е голямата ни дилема, душевната ни борба. Как да съберем отново духа си, да изградим отново разкъсаната си душа, фрагментарният си свят.

Не можем да говорим за Балканите без да мислим и за историософията на българското историческо битие. България според Иван Батаклиев е най-балканската държава. Често си задавам един от най-съществените историософски въпроси, какъв е смисълът на българското битие, има ли цел съществуването на българската държава. Разбира се съзнавам, че поставянето на въпроса за смисъла на битието, колкото древен, толкова и модерен, хайдегеров въпрос, по някъкъв начин поставя под съмнение ценността на самото съществуващо, а също така ясно ми е, че отговорите винаги ще бъдат субективна спекулация на мислещото съзнание, което, разбира се, не ги лишава от дискусионна ценност.

(Следва)

Автор: Димитър Филипов

Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте: ЗА КОНТАКТ



ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ

Добави в Svejo