Иво Инджев е провел едно великолепно Интервю с prostak, което ви съветвам да прочетете, та да му се насладите. Рrostak е никът на някакъв комуноид, който поставя иначе твърде интересни за изследователя на комуноидността въпроси - и който попитал г-н Инджев за някои неща, а пък той му отговаря, както казах, много духовито, остроумно и весело; та затова си струва да изчетете текста, който горещо ви препоръчвам (ако вече не сте го прочели). И моя милост рече да се включи в дискусията след инджевата публикация, ето какво написах там:Г-н Простакът си е намерил майстора, който го мята както се мята "маче в дирек" (да ме прощават природозащитниците, сиреч, защитниците на така милите котета!), но самият факт, че Простакът е задал точно тия, и то така формулирани въпроси, поставя отново неотложния проблем за по-дълбокото вникване, за разгадаването на психологията, пък също така и на ценностите на КОМУНОИДИТЕ у нас, които се пръкнаха в резултат на "добруването" при социализмо-комунизма. Пръкнаха се тогава, а сега, ето толкова време след 1989-та, заради тяхната така широко разпространена комуноидна психология нацията подължава да се задушава от някаква коварна ценностна обърканост - и не е в състояние да се възползва от шансовете, които имаме, бидейки страна от Европейския съюз. Ако ми позволите бих се опитал, на основата на "Интервюто с prostak" да анализирам някои открили ми се благодарение на него същностни особености на просташко-комуноидната психика.
Г-н Инджев е намерил единствено възможния начин за постигане на адекватност при общуването с простак-комуноид: той трябва да бъде сразен на неговата територия, с неговите собствени средства и представи, щото нищо друго и различно не може да възприеме комуноидната му тиква. Разбира се, както на жабата й харесва собственото прогнило и смърдящо блато, така и на комуноида му харесва социализмо-комунизма, в който се чувства тъкмо като жаба в блато. Щом му харесва, ето, пажалуйста, нарадвай се на блатото си: с неговите празни магазини, в които на витрините се мъдрят само унило чакащи купувача си бутилки с оцет и пликове с едра (морска) сол, с пържените и варените картофки (руснаците им викат "картошки"), които се асоциират с идилията, с неизразимия чар на социализмо-комунизма (Гледали ли сте съветски филми? Там, ако гледате такъв филм, непременно най-напред ще видите комуноид, който с неизразимо удоволствие лапа горещ, печен или варен картоф, а пък лицето му изразява някаква вселенска носталгия по "истинския живот"!), с ватенките, с гумените галоши, с лозунгите на всяка крачка, с партенките (Младежта не знае що е партенка, за жалост, а да обяснявам ли? Нека да си остане загадка, та социализма с неговите партенки да продължава да интригува склонните към комуноидност индивиди!) и прочие, и так далее.
Това е от една страна: застоялите блатни води на социализмо-комунизма, примерно, намазаната в жълти ивици от пръсти тоалетна в социалистически влак (поради липса на тоалетна хартия - такава изобщо не се предвижда! - пасажерите на такъв влак, ползващи тоалетната, се бършеха предимно с пръстите на ръката, които след това отриваха и очистваха о стените!), накрая обезателно, и партенките на съветски "войн-освободител" ухаят за комуноида съвсем еднакво: подобно на това как ухае парфюм "Шанел" за прогнилия поклонник на "световния империализъм". Всичко комуноидно на комуноида изглежда мило, родно, наше; всичко некомуноидно, именно, измишльотини като свобода, демокрация, дънките, "упадъчната музика", "недисциплинираността" и прочие, и так далее, му се виждат на нашия комуноид страшни, омразни, ненавистни, враждебни, упадъчни и какви ли не. И те трябва да бъдат непременно заклеймявани!
Разбира се, че при сгромолясването на комуно-социалистическия "рай" за комуноидите настъпи вселенски катаклизъм, от който, както забелязваме, те вече 20 години не могат да се съвземат - и, впрочем, едва ли някога изобщо ще освестят по причина на това, че са непоправимо, генетично увредени, чак до нивото на продълговатия мозък. По тази причина докато съществуват около нас чугунени или железобетонни комуноидни глави, не бива да очакваме от тях да почнат да нижат дитирамби за свободата, демокрацията, за пълните със стока хипермаркети, за моловете, тези убежища на "империалистическия разврат", за пълните със западни коли (е, засега предимно "втора употреба"!) улици и прочие. За комуноида връх на вселенското съвършенство е, предполагам, едно текезесе, пълно с възторжени и ухилени комуноиди и комуноидки, които по цял ден се подпират на лопатата и мотиката, а пък вечер, в потайна доба, всеки от тях мъкне към дома си каквото е могъл да открадне: я чувал циментец, я щайга ягодки, я некоя социалистическо-текезесарска кокошка, я един джоб дефицитни пирони и какво ли не друго - ех, пей сърце, каква идилия!!! Туйто, това е положението, как няма да е омразен капитализмът, като проклетият капиталист като едното нищо ще те гръмне с пищова си ако се опиташ да отмъкнеш нещо от имането му; леле, нима животът има изобщо смисъл като не може да се краде?!И на тази основа ония другари, които от социалисто-комунисти за една нощ се пречистиха от заблудите си и станаха капиталисти, и които обаче, понеже не можаха да загубят комуноидния си манталитет, в тия 20 години крадоха като невидели, са обект на всеобща завист от "идеалистично" настроения комуноид, който си иска социалистическата кошара или кочина, който продължава да си мечтае за цицането от щедрите социалистически цицки, за рипането на казачок и за ухаещите на хубаво съветски партенки, ватенки и ушанки. С тия величави представи за живота ще се умрат нашите родни комуноиди - и не трябва да сме жестоки да им се подиграваме, а трябва някак да им влезем в положението и дори да им съчувстваме. Аз така разбирам задаването на подобни въпроси от комуноида-простак към г-н Инджев, а пък това, че той е благоворил да му отговори в един иронично-шеговит стил, показва, че е пощадил неговата суетност - и е показал дължимата човечност.
Щото, както и да го погледнем, комуноидите около нас също са човеци, пък макар и нещастни, които само дето нещо хептен не са наред с акъла, а инак всичко си им е на мястото. И с тях трябва въпреки всичко да се разговаря, та да вденат некоя и друга мисъл - а блокажа на умствената активност, който са наследили от комунизма, белким някак си един ден се разблокира поне малко; ама знае ли се де, това съвсем не е сигурно.
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте: Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
ЗА КОНТАКТ
ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ
3 коментара:
Невинаги диктатурата е зло, особено пък когато има опасност комунистите да поемат властта. Затова например управлението на Дон Франциско Франко, Caudillo de España, por la gracia de Dios, т.е. лидер на Испания по божията милост или на генерал Аугусто Пиночет в Чили бяха благо за съответната страна и тези лидери са национални герои. Те защитаваха националните интереси на своите страни и народи и се бореха срещу най-голямото зло в човешката история – комунизма.
Неприятното и унизителното в случая с България беше, че комунизмът беше наложен на страната отвън, от чужда сила. При това Червената армия, за разлика от другите източневропейски страни, нямаше никакви причини и повод да навлезе в България през 1944. Ето защо БКП и нейните лидери не защитаваха националните интереси на България, а бяха подвластни на чужда държава нищожества-марионетки. Това не бяха автентични, а назначени диктатори, служещи на СССР.
Винаги ще има хора, които по една или друга причина ще носталгират по някакви минали времена. Светът е така устроен, че далеч не за всички например свободата е висша ценност. Свободата е по-скоро изключение в човешката история, несвободата правило. В посткомунисическите страни броят на хората, които не ценят свободата, по разбираеми причини е особено голям. Всъщност това не би било голям проблем дотолкова, доколкото всеки е свободен да следва своите влечения. Ако някои е мазохист и иска да бъде тъпкан, командван, подслушван, репресиран и унижаван, да живее в оскъдица и дефицит, както беше при комунизма, това си е негова работа. Проблемът е обаче, че при демокрацията тези хора участват на равни начала в обществения и политическия живот и гласуват за недемократични партии, които когато са на власт ограничават правата и свободите и на свободолюбивите хора.
За съжаление в миналото не са правени социологически анкети. Нещата са несъпоставими, но все пак би било интересно да се узнае например броя на носталгиращите по Турското робство в България през, да кажем, 1898. Сигурно е имало такива. А колко българи са смятали Византийското робство за благо 20 години след 1185, т.е. през 1205? Вероятно е имало немалко българи, които са се били примирили с византийското господство, продължило около 160 години (!, 5-6 поколения, на които в учебиците се отделят няколко реда и бързо се преминава към Второто царство) и доста добре са се били устроили в тази ситуация. Те сигурно не са били много въодушевени от въстанието на Петър и Асен. Но това са спекулации, на които никога няма да получим отговор.
Какво беше казал Аристотел приблизително: "Всички хора по природа се стремят към знание." Единственият проблем е, че повечето хора очевидно НЕ се стремят към знание и доколкото все се стремят, то поради чисто прагматични мотиви, не заради самото знание. По същия начин и не всички хора се стремят към свобода и доколкото все пак се стремят, то не е свобода заради самата свобода, а пак от материални подбуди - защото свободната пазарна икономика създава изобилие от стоки и услуги. Наскоро разглеждах интересни и обезпокоителни анкети от САЩ. Оказва се, че социализмът вече е приемлив за голяма част от младите американци. Понеже нямат спомен от Студената война, социализмът започва да им се струва нещо хубаво, нещо желателно.
Носталгията по комунизма е психологически лесно обясним феномен. Известни са много случай на рецидивисти, които нарочно извършват престъпления, за да попаднат отново в затвора - там тепло, там накормят. Та така и комуноидите носталгират по затвора на комунизма. За свободния човек подобна нагласа е неразбираема - как може да се стремиш към затвора? Но е известно, че има хора, които извличат сексуално удоволствие от болка и насилие върху тях и това в нашите разкрепостени времена даже вече не се смята за перверзия, а за повече или по-малко нормално.
Публикуване на коментар