Един странен психологически и нравствен казус около връщането на президентския орден от поета Борис Христов

Блогърът Сандо е написал хубава статия, наречена ПЕРНИК, ЛИЦЕТО НА БЪЛГАРИЯ, в която обосновава тезата защо този град е "огледален образ на българското общество" (впрочем, вероятно и всеки друг български град е също така огледален образ на българското общество). Прочетете тази статия, тя предразполага към размисли, към търсенето на някои необходими за съществуването ни изводи. На мен особено много ми хареса финала на статията, ето го:

При цялата тази ненормална нормалност обаче аз имам особен повод за празник и гордост, защото големият поет и писател Борис Христов – друг един граовец – направи онази гигантска крачка към човешкото достойнство, която ние, дребнавите пъзльовци, вече толкова години се страхуваме да направим. Отказвайки пършивия орден, окачен на врата на цяла плеяда от мухльовци, Борис Христов ми напомни, че всъщност винаги съм искал да бъда представян пред света от достоен човек като него и че неговото лице би трябвало да е истинското лице не само на моя роден град, но и на чистата и неподкупна култура на народа ни.

За жалост обаче птичка пролет не прави и мутрата на българската ни реалност се изкривява в безподобен риктус при такива рицарски прояви, защото те по никакъв начин не се вписват в прагматичната норма на новобългарския чорбаджилък. Борис Христов обаче това едва ли го притеснява, а и той със сигурност знае, че върнатият орден не струва и прашинка от ревера на Времето в сравнение с вечния медал на нашите сърца.

Разбира се - тук вече продължавам аз, Ангел Грънчаров - похвални са тия думи; човек не може да не се съгласи с тия наистина силни и верни думи. Аз обаче прочетох част от писмото, с което поетът се отказва от ордена - наскоро и Велислава Дърева беше наградена със същия орден от ръката на партийния си приятел Първанов -и там ми направи впечатление следния момент:

"Като оценявам вашето признание, уведомявам ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България - да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната."

Тук човек няма как да не се замисли върху следния казус: как Борис Христов още "от времето далеч преди промените в България" е знаел, че неминуемо ще дойде това паметно време, в което живеем ние, т.е. времето, именувано "демократично", в което във властта се редят различни партии; щото по онова далечно време управляваща беше само една партия, и то тя конституционно беше определена като управляваща за вечни времена. Ето върху този момент ми се иска да разсъждавам малко.

Поетите, особено пък по-големите от тях, явно имат нещо като пророческа дарба; за това са свидетелство думите на поета Б.Христов, че той още тогава, във времето на комунистическата безнадеждност, сякаш е предусещал, че няма как да не дойде един ден време, в което не една, а много партии ще се редят и изреждат във властта. Това е възхитително, и дава още едно основание за преклонение пред поетическата дарба на този човек.

Другият вариант обаче е, че с този откъс от неговото писмо поетът е допуснал смислова грешка, щото се е изразил така, че излиза, сякаш той още тогава с пълна увереност е знаел, че ще дойдат демократични времена даже и у нас, в Задунайската. Може би тогава просто да се е зарекъл да не приема държавни отличия, което е съвсем оправдано - тогава беше още по-унизително да получиш орден или медал, щото и последният Сульо и Пульо от партията им бяха окичени с медали и ордени, дотам, че някои даже нямаха повече място къде да си ги окичват, и някои се видяха принудени по тази причина да си ги окачват и по панталоните (а нищо чудно и по гащите да са имали окачени ордени, от по-незначителните, дека може и да не се веждат толкова!). Но "без да иска" поетът е добавил израза "независимо от това коя политическа сила управлява страната", който е довел до спомената смислова обърканост и неяснота. Но както и да е де, приемам, че Б.Христов преди да си изпрати писмото не го е прочел по-внимателно, явно причина за това е разсеяността на поетите, проявяваща се особено при писането на такива по-непривични за тях текстове.

Сега, разбира се, президент ни е Гоце Първанов, горещ почитател и следовник на Йосиф Сталин и на Тодор Живков, който раздава ордени и медали с кофи, сякаш са лимонадени капачки; изглежда за десетгодишното му президентстване не остана по-изтъкнат другар от стохилядната му партия, който да не получи орден или медал, а някои получиха дори и по два-три. Жалко е само това, че самият Гоце не може да се самонагради с орден "Стара планина" за ознаменуване барем на огромните си бойни подвизи по полетата на братски Узбекистан.

Щото комай това е единственото по-реално нещо, което той направи - освен безброя вреди, които успя да нанесе на страната, които са не по-малко реални, разбира се; например разбойническата тристранна коалиция е негово любимо творение и отроче и прочие, и так далее. А за това, че направи всичко, за да превърне България в руски троянски кон в Европейския съюз и НАТО, е такова достижение, че за него заслужава да бъде награден от господаря си Путин най-малкото с орден "Ленин", ако не и със званието "Герой Саветскага саюза".

Требе да напишеме едно прошение до Путин да му даде тия ордени и звания, крайно време е, що чака още?! Или им е неудобно,?! Брях, да не би тия двамата да имат нещо като съвест?! Не е за вярване...

Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

ЗА КОНТАКТ



ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ

Добави в Svejo