Чета книгата ЗАПИСКИ НА НОСТАЛГИКА, която авторът Евгений Тодоров ми подари наскоро с думите: "А тази книга нищо чудно да не ти хареса съвсем, щото е за социализма!"; и допусна грешка в преценката си; напротив, книгата много ми хареса; чудесна е, а пък историите са разказани така увлекателно, че човек трудно може да се откъсне и чете едва ли не със затаен дъх.Преди време прочетох предишната му книга, именно книгата ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД, от нея също останах с много хубави впечатления, които сега се затвърждават: явно Евгений е много добър, без преувеличение сладкодумен разказвач. Разказва така увлекателно дори и когато пише за най-дребни неща, че човек благодарение на думите му се пренася в една отдавна отминала действителност - и я усеща плътно, дори с кожата си.
Същевременно онова, което така оживява текстът, по моя преценка, е духовитостта на автора, неговото остроумие, умението му да погледне на нещата от живота с една одухотворяваща всичко ирония, благодарение на която се одближаваме до автентичния им смисъл. За по-младите хора, които нямат спомен от онова време, книгата на г-н Тодоров им дава възможност да се потопят в нещо непреживяно, чудновато и парадоксално (според днешните представи и разбирания), а пък за такива като мен, които сами имат спомени за онова време нейде дълбоко в душата си, благодарение на неговите разкази съумяват да оживят собствените си спомени, т.е. да се пренесат наново в онова време, което, така или иначе, отмина, но въпреки всичко си остана вътре в нас, понеже пое в себе си нашето детство и нашата младост. Книгата има и ред чисто литературни достойнства, което говори не просто за голямата ерудиция на автора, но и за неговия несъмнен литературен талант.
Ето един пример в това отношени, ето един малък откъслек от книгата му, който много ме впечатли тъкмо в насоката, за която стана дума:
... Не знам дали ми отива да се вживявам в ролята на героя на Пруст, но когато прочета описанието на нещо, което съм пропуснал или забравил, и веднага до него съзнанието ми започва да подрежда нови и нови избледнели картинки, чиито цветове постепенно се засилват, стават все по-ярки и след малко застиналите образи започват да оживяват, идват и забравени аромати, шемове, неизвестно откъде изплуват откъслечни реплики, след тях идва ред на лицата на забравени хора, не разбирам какво ми говорят, но чувствам какво искат да ми кажат... И вече не знам дали те са дошли при мен, или аз съм се върнал в тяхното време. В нашето време... Май Марсел Пруст започна да ми влияе...
Понеже започнах да давам примери за моменти от книгата, които ме впечатлиха силно - а открих много, прекалено много такива силни моменти - ето още един, който не знам как ще ви прозвучи, ала мен лично ме накара да се смея през сълзи; понеже всичко в тази книга ми звучи така познато, до болка познато:
... Един ден из Пловдив тръгна страшен слух - пуснали са Кока-Кола. Напитката, от която се напиват американските войници - както пишеше в нашите вестници. С вкус на дървеници - както разказваха познавачи.Шокът би бил същият ако някой беше казал, че в кварталния смесен магазин са пуснали свободно дънки или плочи на "Бийтълз". Трябва да е било някъде в средата на 60-те години, бяхме още ученици...
Много такива извадки на особено силни моменти си отбелязах, но тук да ги привеждам е излишно: който иска от душа да се наслади на носталгичната, ала и така жизнеутвърждаваща ирония, с която е пропита тази забележителна книга, трябва да я прочете сам. Аз почти я прочетох и при това забелязах, че колкото повече напредвам в четенето, толкова ми става по-тъжно - не толкова заради леещата се и пенлива носталгия, която сякаш тече от страниците на книгата, а по-скоро заради това, че скоро ще изчета всички страници на книгата, а удоволствието, което изпитах, неминуемо ще пресекне.
По това най-вече се познават хубавите книги: че читателят не очаква с нетърпение края им, а му се иска удоволствието от четенето да продължи безкрайно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар