Тия дни срещнах един човек, мой отколешен познат, и той ми разказа следната случка, която ми се струва достойна да бъде разказана - пък нека всеки да я възприеме както иска. Та ето какво ми разказа тоя човек, чиято самоличност не ща сега да разкривам, щото не съм го питал дали позволява аз да разкажа за това негово чудато преживяване, което той сподели с мен:
Да ти кажа нещо интересно - поде моят познат като се срещнахме. Значи миналата година бях на почивка в Турция, с една туристическа фирма. На тръгване бутнах в чантата твоята книга Българската душа и съдба (Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността), да чета поне в рейса. Докато пристигнем аз доста неща попрочетох, между прочетеното беше и разказът "Кой повече обича България?", в който пишеш за впечатленията си от едно твое посещение в Турция, също и за нашите преселници там. И знаеш ли какво ми се случи като пристигнахме в курорта? Слушай сега.
Аз тук ще прекъсна разказа на моя познат, за да ви приведа оня откъслек от споменатия разказ, без който няма да разберете нищо от историята, която той ще ви разкаже; та ето, четете малко, не е толкова дълго, едва ли ще се изморите:
... Но не за това ми е думата сега. Искам да кажа нещо за нашите преселници. Те особено силно ме впечатлиха. Разбира се, няма как да не се зарадва човек, когато много често среща там хора, които – като разберат че си българин – се усмихват, ръкуват се и започват да ти говорят на най-чист български език; да не говорим пък за приветливостта, която излъчват тези хора. Екскурзоводите, които ни чакаха във всеки град, бяха все наши хора, и ето за тях най-вече ми се иска да кажа нещо.
Тези хора са нещо като як “мост” между България и Турция. Те по мое мнение са свързващата душевна и духовна нишка между нашите два народа. Тези хора не таят в себе си обида или злоба срещу България – макар че спрямо тях родината се отнесе доста грубо преди време. Но това са горди и достойни хора, които ни уважават и които много обичат родината си – България.
За нас и за тях България е една родина – понякога се виждаше как сълзи напират в очите им като говореха за България. Казват: “Аз съм роден в Габрово (да речем), завърших там образование, ходя си когато мога по родните места, в родния дом. Най-хубавите ми години минаха там, в родината. Сега работя тук, доволен съм, имам си всичко, но нещо от мен остана там – и няма как да се върне. България на всички нас е в сърцата ни!”. Много емоции и прекрасен пример ни дадоха тези великодушни хора в разговорите, които имахме с тях. Това е най-силното ми впечатление и тук искам да разкажа какво почувствах и до какви “кощунствени” мисли стигнах.
Един екскурзовод на средна възраст обаче беше най-колоритен: аз специално в него открих един много мъдър събеседник. Не мога да възпроизведа по никой начин неговия стил на говорене, но ще опитам, независимо от риска. Той ни говореше и за историята, и за съвременността, но така плътно, че човек се пренасяше и ги усещаше едва ли не с кожата си: много вълнуващо и ясно слово имаше този човек. Имам чувството, че от него може да стане голям писател; той, впрочем, е бивш учител, но сега работи като екскурзовод. Ще се опитам да възпроизведа най-показателното от неговите изказвания докато бяхме заедно, а то беше за малко, само за един ден.
“Браво – казваше той – вие вече сте в Европейския съюз, европейци сте вече, значи! И ние искаме, но Европа нещо ни гледа особено: май скоро нашата работа няма да се уреди. Но нищо, ние умеем да чакаме, ние не бързаме. А иначе браво на вас, влезте сега вие, пък после и ние ще дойдем… Какво да ви кажа за Турция днес – погледнете с очите си. Днешният турчин много работи, но си имаме всичко, произвеждаме какво ли не – коли, камиони, влакове, самолети, телевизори, абсолютно всичко, само… космически совалки май не можем още да произвеждаме… Природата ни е дала всичко – продължаваше той – но тя дава, ала в кошара не вкарва, както си казваме ние, по българските земи. Вижте как всичко тук е пипнато от човешка ръка, една тревица няма. Погледнете плантациите, тези прави редове, как душата на човека да не се усмихне като вижда това чудо: турците сме работливи хора, бачкатори, както се казва у нас, пък и у вас.
Впрочем, отбеляза той, за мен това “у нас” и “у вас” звучи много странно, защото аз се чувствам българин толкова, колкото и турчин. По-голямата и най-хубавата част от живота ми мина в България, имам предвид когато бях млад, това не се забравя… и т.н.”
Толкова, дотук с откъса, който приведох, за да разберете случката, която ми разказа моя познат. Сега да се върнем на неговия разказ.
Таман пристигнахме в курорта и се настанихме, а аз съм под прясното впечатление от твоя разказ за българските турци, за преселниците, и особено от онова място (аз тъкмо това място съм го подчертал по-горе, бел. моя, А.Г.), в което пишеш за това как нашите преселници в Турция се случва да се объркват с тия думички "у нас" и "у вас". И знаеш ли какво се случи тогава?
Един човек, турчин, преселник, от персонала на хотела, взе да ни разказва за морето, каквото е "тук", в Турция, и "у нас", в България! Точно така се изрази, както си го написал, "у нас", и го каза пак за България, рече го така: "Морето и плажната ивица у нас бяха по-хубави, ама в последните години тия строежи всичко развалиха"; пък после се сети, че в момента "у нас" за него е в Турция; и по досущ същия начин, както си го написал, се обърка в разказа си, усети се, и се усмихна! Тоест написаното от теб се потвърди на 100% и то в реалния живот, тъй да се рече, което говори добре за книгата ти. А и други моменти ми е правило впечатление че нещата са точно така, както ги пишеш, както си ги описал.
Та - завърши моя познат - оказва се, че да чета твои книги за мен сякаш ми е най-скучно; но не ми се обиждай, то не е в лошия смисъл, а в един много по-хубав смисъл: скучно ми е, щото всичко, което си казал, точно съвпада с моите собствени преценки и разбирания. Ето затова рекох, че много ми е скучно да те чета - за нищо с теб не мога да споря, да изразя несъгласие и пр., а това поражда скука, но една особена, много по-различна скука, бих казал благородна и дори благодатна скука.
Та това е, което ми каза тоя човек. Пиша го тук като любопитна, по мое възприятие, случка, като свидетелство за това как се възприемат книгите ми. А за пишещия това е много важно. Пък и е предмет на някаква авторова суетност. Щото и пишещите все пак са хора, да не забравяме това...
Да ти кажа нещо интересно - поде моят познат като се срещнахме. Значи миналата година бях на почивка в Турция, с една туристическа фирма. На тръгване бутнах в чантата твоята книга Българската душа и съдба (Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността), да чета поне в рейса. Докато пристигнем аз доста неща попрочетох, между прочетеното беше и разказът "Кой повече обича България?", в който пишеш за впечатленията си от едно твое посещение в Турция, също и за нашите преселници там. И знаеш ли какво ми се случи като пристигнахме в курорта? Слушай сега.
Аз тук ще прекъсна разказа на моя познат, за да ви приведа оня откъслек от споменатия разказ, без който няма да разберете нищо от историята, която той ще ви разкаже; та ето, четете малко, не е толкова дълго, едва ли ще се изморите:
... Но не за това ми е думата сега. Искам да кажа нещо за нашите преселници. Те особено силно ме впечатлиха. Разбира се, няма как да не се зарадва човек, когато много често среща там хора, които – като разберат че си българин – се усмихват, ръкуват се и започват да ти говорят на най-чист български език; да не говорим пък за приветливостта, която излъчват тези хора. Екскурзоводите, които ни чакаха във всеки град, бяха все наши хора, и ето за тях най-вече ми се иска да кажа нещо.
Тези хора са нещо като як “мост” между България и Турция. Те по мое мнение са свързващата душевна и духовна нишка между нашите два народа. Тези хора не таят в себе си обида или злоба срещу България – макар че спрямо тях родината се отнесе доста грубо преди време. Но това са горди и достойни хора, които ни уважават и които много обичат родината си – България.
За нас и за тях България е една родина – понякога се виждаше как сълзи напират в очите им като говореха за България. Казват: “Аз съм роден в Габрово (да речем), завърших там образование, ходя си когато мога по родните места, в родния дом. Най-хубавите ми години минаха там, в родината. Сега работя тук, доволен съм, имам си всичко, но нещо от мен остана там – и няма как да се върне. България на всички нас е в сърцата ни!”. Много емоции и прекрасен пример ни дадоха тези великодушни хора в разговорите, които имахме с тях. Това е най-силното ми впечатление и тук искам да разкажа какво почувствах и до какви “кощунствени” мисли стигнах.
Един екскурзовод на средна възраст обаче беше най-колоритен: аз специално в него открих един много мъдър събеседник. Не мога да възпроизведа по никой начин неговия стил на говорене, но ще опитам, независимо от риска. Той ни говореше и за историята, и за съвременността, но така плътно, че човек се пренасяше и ги усещаше едва ли не с кожата си: много вълнуващо и ясно слово имаше този човек. Имам чувството, че от него може да стане голям писател; той, впрочем, е бивш учител, но сега работи като екскурзовод. Ще се опитам да възпроизведа най-показателното от неговите изказвания докато бяхме заедно, а то беше за малко, само за един ден.
“Браво – казваше той – вие вече сте в Европейския съюз, европейци сте вече, значи! И ние искаме, но Европа нещо ни гледа особено: май скоро нашата работа няма да се уреди. Но нищо, ние умеем да чакаме, ние не бързаме. А иначе браво на вас, влезте сега вие, пък после и ние ще дойдем… Какво да ви кажа за Турция днес – погледнете с очите си. Днешният турчин много работи, но си имаме всичко, произвеждаме какво ли не – коли, камиони, влакове, самолети, телевизори, абсолютно всичко, само… космически совалки май не можем още да произвеждаме… Природата ни е дала всичко – продължаваше той – но тя дава, ала в кошара не вкарва, както си казваме ние, по българските земи. Вижте как всичко тук е пипнато от човешка ръка, една тревица няма. Погледнете плантациите, тези прави редове, как душата на човека да не се усмихне като вижда това чудо: турците сме работливи хора, бачкатори, както се казва у нас, пък и у вас.
Впрочем, отбеляза той, за мен това “у нас” и “у вас” звучи много странно, защото аз се чувствам българин толкова, колкото и турчин. По-голямата и най-хубавата част от живота ми мина в България, имам предвид когато бях млад, това не се забравя… и т.н.”
Толкова, дотук с откъса, който приведох, за да разберете случката, която ми разказа моя познат. Сега да се върнем на неговия разказ.
Таман пристигнахме в курорта и се настанихме, а аз съм под прясното впечатление от твоя разказ за българските турци, за преселниците, и особено от онова място (аз тъкмо това място съм го подчертал по-горе, бел. моя, А.Г.), в което пишеш за това как нашите преселници в Турция се случва да се объркват с тия думички "у нас" и "у вас". И знаеш ли какво се случи тогава?
Един човек, турчин, преселник, от персонала на хотела, взе да ни разказва за морето, каквото е "тук", в Турция, и "у нас", в България! Точно така се изрази, както си го написал, "у нас", и го каза пак за България, рече го така: "Морето и плажната ивица у нас бяха по-хубави, ама в последните години тия строежи всичко развалиха"; пък после се сети, че в момента "у нас" за него е в Турция; и по досущ същия начин, както си го написал, се обърка в разказа си, усети се, и се усмихна! Тоест написаното от теб се потвърди на 100% и то в реалния живот, тъй да се рече, което говори добре за книгата ти. А и други моменти ми е правило впечатление че нещата са точно така, както ги пишеш, както си ги описал.
Та - завърши моя познат - оказва се, че да чета твои книги за мен сякаш ми е най-скучно; но не ми се обиждай, то не е в лошия смисъл, а в един много по-хубав смисъл: скучно ми е, щото всичко, което си казал, точно съвпада с моите собствени преценки и разбирания. Ето затова рекох, че много ми е скучно да те чета - за нищо с теб не мога да споря, да изразя несъгласие и пр., а това поражда скука, но една особена, много по-различна скука, бих казал благородна и дори благодатна скука.
Та това е, което ми каза тоя човек. Пиша го тук като любопитна, по мое възприятие, случка, като свидетелство за това как се възприемат книгите ми. А за пишещия това е много важно. Пък и е предмет на някаква авторова суетност. Щото и пишещите все пак са хора, да не забравяме това...
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:
Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
2 коментара:
Тодор Живков постъпи безсмислено жестоко и много несправедливо с българките турци (за които впрочем не е много ясно дали етнически наистина са турци, това е спорен въпрос). Не съм примитивен националист, но какво да кажем за това:
Трагедията на Тракия през 1913 година
Погромът на тракийските българи през 1913 година - разорение и изтребление
Проф. д-р Делчо Порязов
http://www.promacedonia.com/statii/porjazov_trakija_1913.htm#4
"Разорението и изтреблението на тракийските българи в Източна Тракия е започнало още когато мастилото по Лондонския мирен договор не е било застинало. Турската реокупация на Източна Тракия бележи началото си в разгара на Междусъюзническата война. Тя е насочена в три направления: Енос – Дедеагач, Кешан – Одрин и Чорлу, Визенско – Лозенград, Малко Търново. Големи жестокости са извършени в първите две направления. Българските власти, пък и самото население не са вярвали до последния ден, че турската войска ще наруши Лондонския мирен договор. Но в действителност турците още в началото на юли настъпват – „грабят, убиват и опожаряват” – всичко, що е българско. Това, което е станало от юли до октомври, пише акад. Любомир Милетич, „надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане... убийствата засягат население от двата пола на около 17 села и продължават дълго време с най-сурова безпощадност. Любопитният читател, пък и всеки изследовател ще се запита кои са били тези 17-села?"
Нима българите от Източна Тракия и Беломорието (и Северна Добруджа) на са заслужават също така да се върнат по родните си места? Но тези някога български земи са изгубени изглежда завинаги.
Освен това прогонените в Турция от Възродителния процес български турци за съжаление показват много ниска политическа култура, като гласуват масово за ДПС, участват в изборен туризъм и пр. и с това вредят на България - своята родина.
Свежо! :)
Публикуване на коментар