ЗАЩОТО СМЕ ТАКИВА, ТАКИВА СА И БЪЛГАРСКИТЕ НИ РАБОТИПреди сто тридесет и девет години, двадесет и три годишният тогава Христо Ботев написа забележителните си "Из пътни бележки" - "Примери от турското правосъдие" и постави началото на действената (язвително-изобличителна) линия на българската журналистика. Публицистиката - не като рефлексия на действителността, а като възможност за нейното оправяне.
Тази Ботева публицистична жар, блестящо продължена от Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Сирак Скитник, Райко Алексиев, Чудомир и ред други яростни, но обичащи до болка народа си, титани на българското Слово. Тази линия в настоящето продължават блогъри нато Евгений Тодоров, Иво Инджев, Ангел Грънчаров, защото журналистиката ни днес е такава, какъвто е животът ни - попрегърбена, услужлива, не само и коректив на действителността - не четвърта власт, а девета дупка на кавала. Но всичко по реда си.
И в жанров, и в тематичен план "Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България" (издателство "HUMANUS", Пловдив-София, 2010 год.) продължава предишните две публицистични книги на Ангел Грънчаров - "Страстите и бесовете български" и "Българсната съдба и душа" - в жанрово, като сборник от лично преживени и осмислени събития, поднесени като отделни малки статии, които в общност, ведно с програмната студия за ново българско образование са си чиста монография, в тематично - поставяне на големия и вечен въпрос на българската народопсихология - "Защо сме такива?" и отговорът му: "Като сме такива, как искаме да вървят родните ни работи?".
УЧИЛИЩЕТО - ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА ОКОЛО НАС И В НАС САМИТЕ
Европейци сме, но бамбашка - искаме да ползваме европейските благинки: проекти, модерна учебна база, прилично финансиране, но след като си вземем лично пая, демократи сме, но на думи, защото сме закърмени с тарикатлъците на "миналото незабравимо", защото искаме да променим нещата, но ние да сме сайбиите, като забравяме, че дори и министърът на МОМН е пръв сред равни. Променихме нещата така, че да ги оставим на старите им места, защото не променихме самите себе си:
"... А учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството си: от тях се иска да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода, и която унижава и мачка всекидневно тяхното човешко и професионално достойнство". Ето една българска образователна иновация. Място на действие - Бургаския "свободен университет": "Там, представете си, на стените на аудиториите били пробити малки прозорчета, откъдето инспекторите да следят как върви "академичния процес". Едно време надничаха зад вратите... (Днес колко сме напреднали в в демократизирането на образованието ни? - бел. моя)В нашите училища (и университети, разбира се) е прогонен духът на самото образование, в тях просто се "учи", дори литературата е превърната в обект на познание, а не на съпреживяване, на чувстване, на свобода и непринудено общуване с ценностите, които може да ни даде изкуството на словото в различните му форми.
Разтворете който и да е от многобройните учебници по литература, от всяка страница пърхат такива "критически анализи": "Героят, алиениран в своето битие е лишен от чисто автобиографично пространство, "аз-ът" му е фактически извън него и пр.пр. ("Ей, братя автори, какъв е тоя дискурс тука?!", нали така образно се изрази министър Сергей Игнатов малко след като наследи г-жа Йорданка Фандъкова. Но както отбелязва Ангел Грънчаров не е важно съдържанието на един учебник, важен е грифът "одобрен от министерството", сиреч хонорарът, защото пиететът към знанието е... демоде в българското училище.
"... Като не им е интересно, като не виждат смисъл, защо трябва да стоят в класните стаи? Учениците "шумят", занимават се с каквото им дойде на ум, приказват, решават тъпи кръстословици, чудят се как да си убият времето и, за да не умрат от скука, често по най-изобретателен начин, за да не ги види учителят, си слущат музика от слушалките в ушите..." (стр.53). И са защитени, няма начин да бъдат наказани сурово, защото ако започнат да намаляват учениците, ще бъде намалена субсидията, която се дава на "глава", и значи и ученици, и учители нямат интерес да спазват правилата, щото това бие срещу взаимния интерес, и най-лошото е, че учениците добре знаят това.
А учителите - те не са заинтересовани от повишаване на квалификацията си, защото ако са съобразителни, демек послушни и при липсата на действен закон за конфликт на интереси, такъв изобщо не важи за сферата на образованието, хората на шефовете, хем няма да си имат конфликти, хем ще си докарват по прилично трудово възнаграждение. И накто отбелязва Ангел Грънчаров, условието да станеш "старши" или "главен" учител е едно - учениците ти да са послушнички, часовете ти да са мъртвило, а ти самият да си с приведен гръб и да не докарваш неприятности на ръководството. И за да си успешен учител трябва да си адаптивен, дидактичен, иначе започват комплотите срещу теб и системата те изхвърля. Ангел Грънчаров го е изпитал на собствения си гръб. "Послушни ученици", "покорни учитили" - ето я панацеята на днешното българско училище...
Както пророчески го казал геният на българската литература Христо Ботев: "... четвърто и четвърто най-после - учителят трябва да бъде търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк... " ("Калъп за учители", "Будилник", год.І, бр. 2/10 май 1873 год.)И все пак: има ли алтернатива?. Разбира се - "освобождаващото образование и обучение", но трябва да знаем и това: "Най-коварен проблем пред нас сме си ние самите".
Но дотогава? Докато сме си такива и халът ни ще бъде все същият. Български учители, прочетете тая малка книжка (116 стр.) - ако все още ви се чете.
28 - 31. 08. 2010 год.
Написа: Атанас Ганчев
Няма коментари:
Публикуване на коментар