Баща ми беше Учител!

В ПАМЕТ НА БАЩА МИ

Автор: Светланда Йорданова Рашкова

На 1 октомври 2010 година се навършват 25 години от смъртта на баща ми Йордан Панайотов Павлов. Моят първи учител в живота.

Родил се на 19 януари 1931 година в селото, откъдето Петко Рачев Славейков е започнал писателската си дейност – Пиперково, Свищовско (сега Русенско). И до края на дните си поддържаше мястото и камъка, на който според думите на самия Славейков в автобиографията си, е седнал да запише разказите на дядо Драган.

Това е село с почти 500 годишна история и име, което не е променяно от годината на създаването му. На територията му е имало селище още преди 2010 години.

Родителите му са от двата големи рода Паулюути (Павлови – на дядо ми) и Минюути (Миневи – на баба ми), чиито отношения са доста сходни с тези на Монтеки и Капулети в „Ромео и Жулиета”. Той е четвърто дете, но предните три момичета са умирали в детска възраст и когато се ражда му запалват свещ на главата и правят ритуал за оцеляването му (оставят го на кръстопът и който първи го намери му става кръстник, като го облича в дрешки и го занася на родителите му).

Кръстили го Йордан, защото е било Йорданов ден. Раснал е заедно с петимата си братовчеди (съпругата на брата на дядо умира млада и те с баба ми отглеждат децата им като свои) и леля ми Живка, която е родена след него. Виждайки, че детето е умно родителите му го изпращат в Гимназията в Свищов. Живее заедно с приятеля си от село Борис Павлов (фамилията съвпада, но нямат родствена връзка). Природно интелигентен, но и доста суетен винаги е бил в крак с модните тенденции. Разказвал ми е как с нажежен гвоздей са правели букли в прическите си, а брилянтина замествали със захарен разтвор. Голям привърженик на фудбола, пеша се е прибирал от Свищов в Пиперков за мачове, като си носел гуменките на рамо да не се изтъркат.

След гимназията отива да учи в Учителски институт в Кюстендил и става начален учител. Преди да започне кариерата си е трябвало да отбие военната си служба. В тях времена момчетата служели 3 години. Пратили го в Свиленград. Още неположил клетва е участвал в истинско сражение. Политически спор между България и Гърция за острови в река Марица е трябвало да бъде разрешен с военни действия. Младите войници положили клетва за вярност към Родината в една царевична нива и отишли на бойното поле. После го пращат във Военното училище във Велико Търново от където излиза като офицер от запаса. До смъртта си през 1985 година беше стигнал до чин Майор. От военното училище най-хубавите му спомени са вечерите на танците. В града е имало специална зала, където са се провеждали. Той беше страхотен танцьор. Научи ме да усещам не само музиката, но и обаянието на всеки танц. Забравях за всичко, когато танцувах с него, а когато танцуваха с майка ми се захласвах по тях. Е, като съвсем малка им досаждах на дансинга, но това е в реда на нещата.

Не че ми е баща, но този човек имаше страхотен усет за красивото и естетиката в живота. Имаше маниерите на светско денди и владееше модните тенденции до съвършенство. От малка ме научи как да се държа във обществото, как да уча, как да се обличам и как да пазарувам.

Казваше ми: „ Всеки човек, трябва да се уважава независимо от това какво ти е сторил. Но любовта и сърцето ти може да получи само истинският ти приятел!". Ежедневието му потвърждаваше тези думи. Имаше много приятели, но и много „врагове”. Обичах вечерите, в които се събираха с приятели в къщи. Разговаряха, обсъждаха, коментираха различни теми и винаги свършваха с песни.

С майка ми се запознават като колеги в с. Хаджидимитрово – Свищовско. И така двамата начални учители се събират на 1 май 1956 година, по настояване на баба ми Божана (майката на баща ми) правят сватба в Пиперково на 6 януари 1957, а аз съм се родила на 8 март същата година. Той едва не припаднал като ме видял, защото не бил виждал новородено бебе, а аз съм била синьо-лилава (пъпната ми връв е била увита около врата ми и що не ме е удушила при раждането).

Беше грижовен и отговорен баща. Правеше ми куп снимки, водеха ме със себе си навсякъде. Но след 4 години живот на квартира, решава да се прибере в Пиперково, за да създаде по-добри условия за живот на семейството си. Родителите му ни приемат с отворени обятия и на следващата година му помагат да построи нова къща, с всичките удобства (два входа, баня и т.н.). Съвместно осигуриха на мен и брат ми – Божидар нормално детство изпълнено с любов.

Той беше истински учител, децата го обичаха, а родителите им го уважаваха. Но партийните другари въпреки , че му се пишеха приятели гледаха да вгорчат живота му всякак си. Стресовите ситуации, на които го подлагаха в крайна сметка доведоха до раково заболяване, което причини смъртта му на 45 години.

Организатор и инициатор на културния и спортния живот на селото. Главен изпълнител в театралните постановки, ръководител на група за автентични песни, треньор на футболния отбор, член на ловната дружинка и естествено член на ОФ, а не на БКП. Заклеймен със званието „фашист”, защото немски войници са спали у нас (дядо ми е имал – кръчма, бозаджийница, казан, 200декара земя, 200 глави овце, гора и е давал две стаи от къщата, като квартира, а в селото през войната са преминавали и немски и руски войници. От немските имаме семейна реликва сребърна монета от 2 райхсмарки с лика на Хинденбург.), естествено пречките в кариерата му са големи. Широко скроен човек, баща ми не се интересуваше от злите хорски езици и независимо от пречките, които му създаваха той работеше и живееше не само за семейството си, а и за селото. На него дължа голямата си любов към всичко българско и уважението, към Родината, независимо че с годините започвам да се срамувам от нашите политици, но той ме научи да правя разлика между Държава и Родина.

Закърмена с тази любов, успях след неговата смърт да напиша историята на селото и така да завърша делото му. Той и приятелят му Атанас бяха направили проучвания и бяха записали разкази от столетници на селото, но и двамата починаха преди трудът им да види бял свят, а враговете им го унищожиха след смъртта йм. Независимо от факта, че ценна информация беше унищожена, с упорит 10 годишен труд от моя страна книгата видя бял свят. Озаглавих я „Пиперково – извор на живот", а приятелят ми Десо Замора създаде специална картина за корицата, в която се усеща вечността.

Днес е началото на поредната Нова Учебна година, неслучайно пиша тези редове сега. Баща ми беше Учител!

15.9.2010г., гр. Русе

Добави в Svejo