Безчувственият човек в същата степен, съответстваща на безчувствеността му, се е и обезчовечил

Вчера се случи нещо твърде неприятно: както си седях зад компютъра в един момент усетих, че сърцето ми излезе от ритъм и почна да препуска бясно; моето сърце е "игриво", често прави тия неща, а се успокоява много трудно, обикновено в болница, често и с "кардиоверзио", с токов удар; ето какво немирно сърце имам аз; такова ми е заболяването де, нищо особено не се е случило. Няма как, след като се опитах до два часа сам да си вкарам сърцето в ритъм (има едни процедури в такъв случай), и неуспешно, ми се наложи да отида до спешно отделение на Държавна болница.

Да завърша със сърцето, защото за съвсем друго искам да пиша в тоя пост; та сърцето ми, след като лекарите се опитаха по своите си начини (медикаментозно, по химически път) да го успокоят, в края на краищата пак не се успокои (поне малко от малко пулсът падна, от 120-130 стигна до 94), и ме пуснаха; днес отново ще ми се наложи да ида в болницата. Та ето сега дойдох до случката, за която искам да ви разкажа, заради която започнах този разказ.

Докато лежах със "система" на легло в спешното вътрешно отделение, в един момент забелязах, че докараха мъж на около 35 години, който се оплакваше от криза ("въртяла" му се главата, губел равновесие, крайна отпадналост и пр.). Сложиха го на легло до мен и почнаха да го разпитват, да му правят кардиограма и пр. Човекът, както се оказа, бил бизнесмен, сам каза това, но за него свидетелстваше и доста дебелия му ланец от масивно злато, който красеше врата му. Той разказа на лекарите следното, което, няма как, чух - и за което ви "донасям" тук, подобно на съвестно ченге :-).

Спал си цяла нощ, легнал си бил към 10 часа вечерта и бил станал "някъде пак в толкова", ама на сутринта, т.е. в следващия ден. Като станал сякаш бил някак си отпаднал, ама не обърнал внимание, понеже било нормално да се чувства така като стане сутрин. Лекарката го попита пил ли е, той отрече. Нещо друго правил ли е, нищо особено не бил правил. След доста въпроси от тоя род той най-сетне призна, че е имал скандал с жена си; каза така: "скарахме се, меко казано". Но нищо особено не се случило, после жена му направила чай, той пил една чаша. Често се случвало да се карат. Беше му неудобно на човека да говори тия неща, ала, няма как, любопитната лекарка успя да ги извади сякаш с ченгел от устата му. Забелязах с периферията на погледа си, че като говореше за отношенията си с жена си, човекът сякаш силно се изчерви (така ми се видя, макар той по начало да имаше някак си прекалено червено лице).

Почнаха да правят, казах, разни процедури на този човек за да разберат какво му е, по едно време го закараха на скенер на главата. Докато беше на скенера, лекарките обмениха мнения, даже сестрите се включиха в диспута, и стигнаха до извода, че най-вероятно жена му е сложила нещо в чая, нещо упойващо, а може би и... отрова?! Резултатите от анализа на кръвта щели да покажат истината. Лекарките и сестрите видимо се бяха развълнували от тази интригуваща история и като че ли прекалено навътре я приеха; после долових, че толкова голямото им вълнение се дължеше най-вероятно на това, че младият мъж, на всичкото отгоре, беше красив, което и обяснява вълнението им.

Когато го върнаха, една лекарка го попита може ли да звънне на жена си, за да дойде и тя, искала да разговаря и с нея. Човекът сякаш се уплаши, каза, че не ще да й звъни, нямало смисъл; бяха го докарали група негови приятели, които стояха зад вратата; пропуснах да кажа, че съвсем лошо му станало когато тръгнал с приятелите си да играе футбол, там, на игрището, разбрал, че е болен, а пък приятелите зад врата всъщност били неговите партньори в неделния мъжки футбол в махалата. Та той не пожела да звъни на жена си, което засили съмненията на лекарките около тяхната хипотеза че нищо чудно жена му ако не е искала да го трови, поне да му е дала някакво упойващо вещество в чая.

Толкова по цялата случка. После го закараха някъде и не знам какво е станало; а, да, после мина някакъв лекар, който каза, че "мозъкът му бил здрав", и че най-вероятно нищо му няма; забелязъл съм, че лекарите най-много обичат диагнозата "нищо ти няма", пък и ний, болните, също много обичаме тая диагноза. Както и да е, всъщност, защо ви разказах тази история?

Разказвам ви я, понеже много мислих вчера по чутото и видяното. Ето, този човек е млад, богат, красив, а с жена си не се разбира, карат се, вгорчават си взаимно живота; не разбрах има ли деца, това е важен момент, щото ако нямат деца, нещата могат да избият в съвсем лоша посока; ако пък имат, могат да избият в още по-лоша посока; шибан живот, какво друго да каже човек, освен да употреби любимата думичка на нашия шибан министър на чудесата и на мощите?!

Но животът ний си го правим такъв, ний си го вгорчаваме постоянно, от глупост, от презрени човешки страсти, от неопитност в разбирането на другия, от нежелание да разбереш човека до себе си, да откликнеш на чувствата му и пр. За мен всички тия грозни неща, които се случват в живота ни, се дължат на едно фатално качество, което откривам във все повече хора, и това е безчувствеността. Чувствителният човек, човекът с една по изтънчена чувствителност никога няма да си позволи да се отнесе към другия до него грубо, гадно, несправедливо, обидно, и, което е най-лошото, постъпвайки така, сам да не е в състояние да усети какво точно е направил - и да си даде сметка за това как изглежда поведението му отстрани. Обиждащият, който обижда, ала е безчувствен, сам няма как да усети обидата, няма как да я преживее, да я изстрада.

Всъщност тия хора не са изцяло безчувствени, ала тяхната чувствителност е приела невярна посока, един вид се е "извратила". Такъв човек обижда, а си мисли, че това съвсем не е така, лъже, а пък не чувства срам, напротив, гордее се, и прочие, и т.н. Страшно нещо е тази безчувственост, неспособността за естествени, непринудени изяви на нашата човечност, щото чувствителността е точно това: тя е нашата възможност да бъдем човеци в истинския смисъл, да сме човечни. Безчувственият човек в същата степен, съответстваща на безчувствеността му, се е и обезчовечил, прилича на животно. Да ме прощава, но този човек вчера, който лежеше до мен в спешното отделение на Държавна болница в Пловдив, ми се струваше, че е изгубил човешкия си облик: уж е човек, прилича на човек, а се е обезчовечил, и гадното е, че сам няма как да усети това, да си даде сметка за него.

Ето такива хора, уж преуспели, всъщност на упоменатото основание са много нещастни, ала, уви, няма как да усетят това, няма как да го изстрадат, да изпитат срам, да съзрат грозния лик на собствената си безчовечност и да се ужасят, т.е. няма как и да се поправят. Това вече е същинска трагедия. Ето на такива хора много може да помогне опитен психолог, психоаналитик, семеен консултант, специалист по личностно развитие и пр. Тия хора могат да си позволят такива консултации, които ще им помогнат да преживеят значима позитивна промяна в личността и в живота си, ала те никога няма да го направят; по-скоро ще отидат при ясновидец, при врачки, но при психолог съвсем няма да отидат.

Което означава, че страданието, което е разпилено в живота ни, но мнозина, бидейки емоционални инвалиди, не могат даже и да си дадат сметка за него, няма как да намалее, щом не търсим път да възродим човечността си, да се върнем при нея, да се радваме на нейните богатства. Истинското богатство не е онова, което може да се демонстрира с дебел ланец от масивно злато на врата, а онова, което е невидимо, което е скрито в гърдите, в душата и сърцето. Блажени ония, които заложат на него - и жалко за ония, които даже не подозират, че такова богатство може изобщо да съществува...

(Забележка: Впрочем, направи ми впечатление, че младият мъж, за който писах горното, в отделни моменти, изглежда от страх за живота си, страдаше, сиреч, придобиваше някои човешки черти; но в другото време си беше какъвто е, безскрупулно и безчувствено животно; ето че мъките, страданията облагородяват; колко ли са нещастни обаче ония, на които животът сервира само или предимно положителни емоции - ако има изобщо такива хора де?!)

Добави в Svejo