(Размисли върху замисъла за изобретяване на един възможен Етичен кодекс в моето училище)За мен това е голямо предизвикателство – имам предвид идеята и предложението в училището, в което работя, ПГЕЕ-Пловдив, да бъде създаден Етичен кодекс – понеже човешките отношения и човешките нрави са сфера, в който много съм мислил, работил, писал. С интерес и с удоволствие бих участвал в създаването на такъв Кодекс, който да съществува наред с Правилника на училището, но смятам, че преди това би следвало да си дадем сметка върху следното: защо е необходим такъв един документ, какъв е смисъла от него? Ако не си отговорим на него, съществува риск да се занимаваме с нещо, което не си заслужава усилията.
Добре известно е, че моралът е сфера, в която действа неписаното право – предписанията на което при това не бива да имат задължителен или принуждаващ характер. Опасно е да се изисква да бъдем добри не заради своя избор и по своя воля, а защото така са ни задължили. Опасно е, понеже в противен случай всичко се обезсмисля: тогава в един момент ще бъде подкопана самата възможност за даване на нравствени оценки на постъпките, т.е. за нравствено съдене, именно за отсъждане на това какво е добро и какво е зло в сферата на морала.
Помислете малко: дадено нещо може да има нравствен смисъл или ценност не иначе, а тъкмо защото то е самостоятелно избрано и предпочетено от някой, т.е. само защото то е негова лична заслуга или негово личностно постижение. Ако някой или нещо ни задължава или принуждава да сме добри, включително и поради страха от порицание или наказание, тогава дори и да сме добри, нашата доброта се обезценява откъм нравствен смисъл. Самият Бог е оставил хората сами да избират между доброто и злото – и мъдро се е предпазил от изкушението да ги впрегне в робуването на една външна, принудителна морална необходимост, която, ако се допусне, обезсмисля в нравствено отношение постъпките. Все пак ние сме човешки същества, неслучайно надарени от толкова мъдрия си Създател със свободна воля, която именно ни дава шанса сами, самостоятелно и свободно да проправяме свой личен път към доброто – и истината, и свободата. Ако този момент на нравствен избор бъде елиминиран, ние сме застрашени от това да се превърнем в нещо като роботи; тогава ще правим добро не защото така сме пожелали, и не защото сме го предпочели пред злото, а защото в мозъците ни, да речем, е вграден чип, който да ни принуждава да вършим все добри неща. Мъдрият Бог е могъл да устрои нашата човечност именно така, ала той се е отказал: и благодарение на даруваната ни от Създателя свобода всеки човек носи пълната отговорност за себе си, за постъпките си, за бъдещето си.
Просто е: ако някой прави добро под натиск, той после и не може да бъде държан отговорен за направеното; тогава хората няма как да бъдат съдени за това, което правят. Тогава нито могат да бъдат похвалени за доброто, което са сторили, нито пък да бъдат порицани за лошото и злото, което са допуснали. В тази връзка ми хрумва да разкажа една история от древността, за която искам да разкажа.
Оказва се, че дори древните хора, по-специално гърците, които са вярвали не в свободата (за тях свободата е била нещо природно, давано от рождение; по рождение хората според техните представи били свободни и роби, а не иначе), а са вярвали в съдбата, все пак в един момент почват да съзнават, че ако всичко в живота на човека е предопределено отвън или отгоре, то тогава всичко може да се обезсмисли; та ето сега и самата история:
Някакъв смъртен, отличаващ се с “лош” характер, но и с известно все пак остроумие, който живял живота си, тъй да се рече, “на широка ръка”, един вид пищно и без прекалени ограничения, веднага след смъртта си бил изправен пред Зевс, който се изпуснал и му рекъл следното:
– Ей, ти знаеш ли, че си голям грешник? Знаеш ли, че заслужаваш наказание?
– Чакай малко, Зевсе, не разбирам, как така?! Може ли да те попитам нещо?
– Може, ама бъди кратък, питай – рекъл Зевс и си погледнал часовника.
– Зевсе, не е ли вярно, че всичко, което се случва в живота на един човек, е предопределено от съдбата?
– Така е – отвърнал Зевс и почнал нервно да потропва с крак, щото усетил, че тоя няма намерение да бъде кратък щом почва толкова отдалеко.
– Тъй, а не е ли вярно, че едната от Мойрите (богините на съдбата, казвам го за несведущите аз, А.Г.) преде нишката на живота, другата предрича това, което трябва да се изпълни, а пък третата държи ножицата, та да отреже изпредената нишка, та да я отреже когато дойде момента за това? Вярно ли е това, що думам?
– Вярно е, ама давай по-накратко! – измърморил почналия да губи вече търпение бог.
– Окей – рекъл смъртника и продължил – а не е ли вярно, че това, което предричат Мойрите, неумолимо ще се изпълни, и никой, дори и боговете, не могат да го отменят?
– Точно така е, тук си съвсем прав! – изстенал Зевс, който почнал да предусеща накъде бие и за какво намеква тоя нахалник.
– Зевсе, а нима не е истина, че ти самият носиш не друга титла, а тъкмо тази: “Върховен Бог и изпълнител на Съдбата”?
– Точно тази е длъжността ми. Ама гледай по-скоро да привършиш с въпросите си – рекъл Зевс, с любопитство очаквайки да види накъде ще го отведе тоя нахалник.
– Та ето, следи внимателно мисълта ми, Зевсе: щом всичко в живота ми е било предопределено от Мойрите, щом никой, даже ти самият, не можеш да отмениш онова, що е предречено от тях, то тогава защо мен съдиш? Защо тогава ме нарече “грешник”, а? Та нима не виждаш, че аз нямам никаква вина за всичко онова, което ми се е случило! (ОЩЕ >>>>>)
Няма коментари:
Публикуване на коментар