Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

събота, 20 ноември 2010 г.

По дирите на незагубеното време

Аз съобщих преди няколко дни (Трогателен жест на благородство, толкова рядко навестяващо ни в живота) за това, че някогашна моя ученичка пожела да стане мой приятел във Фейсбук и за това как се мотивира. Публикувах също какво й отвърнах, а после, понеже се заинтересувах кога съм й преподавал, й зададох следния въпрос:

И аз благодаря още веднъж, наистина се радвам, че чувам такива оценки за своята персона. Искам обаче да Ви запитам: Вие ме познавате от кое училище, бил съм Ви учител в Своге? Или в Костенец? Или пък в университета в Пловдив? Това са трите града, в които съм работил. Ще ми е интересно да разбера кога и къде съм Ви преподавал...

Тазу сутрин получих от Nevyana B. отговор, който ме върна назад във времето, когато току-що бях започнал работа, когато бяха първите ми стъпки на това поприще, именно преподаването на философия; ето какво ми пише тя, отбелязвам го тук, в моя дневник, понеже твърде много ме развълнува:

Здравейте,

Заемам се да отговоря на по-горе зададените ми въпроси, за да опитам да внеса някаква яснота в спомените Ви: годината е (далечната) 1984, градът е Своге, аз съм ученичка в 10 кл., а Вие мой преподавател по "Обществознание", "Естетика" и "Морал и право" (възможно е да бъркам предметите, защото през годините ги променяха), току-що завърнал се от Русия, млад, изкючително възпитан и някак свръх интелигентен на фона на всички останали във въпросното училище и това ме порази.

Порази ме факта, че макар и не много по-възрастен от нас, Вие бяхте толкова различен, пълен със знания, одухотворен и стоящ сякаш над нещата. И това (за тези години е естествено) Ви направи модел на подражание за мен. Толкова много исках да приличам на Вас и това ме караше да чета и го правех. Четях Платон, Хегел, Киркегор и т.н.(не че ги разбирах на ония години, та дори и днес), но много исках освен да Ви слушам и да Ви разбирам.

Това продължи само една година, но тази година е една от най-смислените ми, а когато свърши част от мен си тръгна с Вас. Естествено изобщо не се и надявам (и не е това целта ми), да си спомните за мен, една от многото ученички, нито се опитвам да Ви впечатля или лаская. Просто така Ви помня, това бяхте за мен и съм съвсем искрена.

Поздрави!


На тия думи отвърнах ето как:

Здравейте, Невяна,

Много Ви благодаря, че ми припомнихте за кой период от живота ми се отнася времето, в което съм Ви преподавал, или, както казваме ние, учителите, "съм Ви учил"; особено радващо е за мен, че някак съм Ви повлиял, особено като се вземе предвид това, че аз тогава бях твърде неопитен, непривикнал към сложната работа, правех много грешки, бях някак си плах, не самонадеян, опитвах всякакви начини за да почна да нося тежката си отговорност. За мен ония години в Своге, въпреки всичко, си остават най-светъл период в живота ми, понеже случилото се с мен тогава носи свежестта на началото, неговият ентусиазъм, надеждите за по-добро време; интересното е, че човек едва от дистанцията на времето може да оцени истинския смисъл на преживяното. От онова време - оттогава е минало вече повече от четвърт век (!) - в съзнанието ми са останали и се мяркат образи на най-различни хора (примерно на г-н Евтимов, учителя по география, на г-н... а сега де, забравил съм му фамилията, върти ми се в главата, но не мога да зацепя в момента, имам предвид учителя по история, на един интересен човек, първокласен учител по математика, и неговата фамилия за жалост в момента не мога да си я припомня (дали не беше Симеонов?!), който сутрин отиваше на училище бегом, бягайки, пресичайки целия град, а и зиме и лете ходеше облечен с една риза и тънък "шушляков" шлифер, на оня твърде строг учител по химия, с мустаците, който се движеше все с една голяма показалка, мисля че се казваше Игнатов, за когото бях чувал, че целият град го уважавал, понеже тия, които е учил, му били благодарни, че "ги бил направил хора", същото може да се каже за онази възрастна учителка по математика, която всяка сутрин пътуваше до Своге с влака, за жалост и нейната фамилия не мога да си спомня, а ми се върти в главата, за младия учител по български език Братованов, също от София, който после, както разбрах, се бил отказал от учителството и бил започнал работа в "системата на МВР", също беше с мустачки, на младата учителка по немски (с руса къдрава коса) Иванова, също приятелката й, учителката по френски, спомням си само лицето й, за жалост; аз много трудно помня имената, ала образите на лицата така силно се вдълбават в съзнанието ми, че си ги спомням прекрасно, сякаш ето сега стоят живи пред мен. Сигурен съм, че ще си спомня и Вашето лице, понеже при нас, учителите, става така, че образите на нашите ученици си остават завинаги в съзнанието, нищо че с всяка година се увеличават, но изглежда съзнанието ни е безгранично в това отношение.

Много неща си спомням и никога няма да забравя от моето пребиваване в Своге, което продължи година и половина. Когато през ужасната зима почна да спира тока (имаше някакъв режим на тока, 3 часа няма ток, един час има, с това ще запомним социализма на Тодор Живков, имащ, по твърдението на сегашния ни премиер, "невероятни постижения"!) и аз в моята таванска стаичка едва не умрях от жестокия студ (за да се стопля се покривах освен с юрган също и с дюшек (!), най-накрая не издържах на тоя кошмар и напуснах работа, преместих се по-близо до моя роден град Долна баня. Един вид позорно избягах, но това е било нещо като съдба; в къщи вече имах потребните условия, няколко месеца усърдно се подготвях за конкурсен изпит за асистент по философия, и макар че тогава беше почти безнадеждна тая моя цел, успях да спечеля конкурса в университета в Пловдив, където ме отвя вятърът, та досега съм тук. Тук създадох семейство и ето, вече толкова много години - как така бързо се изтърколиха тия години?! - живея и работя в този град.

Извинявайте че се отплеснах по спомени, ще ми е интересно, ако имате време, да разкажете нищичко повече за себе си, или пък ако ми допълните спомените за ония учители, с които съм работил, ала на които не помня даже фамилиите. Благодаря Ви че ми припомнихте онова знаменателно време; разгледах снимките Ви във Фейсбук и имам чувството, че си спомням онова момиче, което сте били в ония години.

Благодаря Ви, трогнахте ме много с ония оценки за моята личност, които все пак е приятно човек да чуе за себе си, нищо че е съвсем възможно да са пресилени, щото нашето съзнание има тази особеност, че за миналото винаги сме склонни да идеализираме, а пък и да забравяме лошото. А всеки човек е смесица от добро и лошо, ето, примерно, Вие сте забравили че най-вероятно съм се и карал на учениците, че съм, нищо чудно, и крещял; както и да е, да спра дотук.

Приемете моите поздрави и пожелания за успехи в живота!

1 коментар:

nana каза...

Аз може да изказвам благодарност, но не обичам да се отделям от хората които са ме учили.Държа процесът да продължава.Защото животът ни променя непрекъснато и не е зле до себе си да имаме винаги опита на тези, които са ни учили.За да бъдат по-малко грешките.