Наложи ми се тия дни отново да пътувам из нашето мило отечество. Пиша това в моя роден дом, в Долна баня. Снощи пристигнах, но бях много изморен и съм заспал. Сега е рано сутрин, тъмно е, печката приветливо бумти до мен в малката кухничка в двора, уютно е, другите, мои най-близки хора, спят, а пък аз започвам да пиша с ето тия думи. За какво ли изобщо да пиша тази сутрин?Чувствам се превъзходно в моя роден дом, ала за жалост все по рядко мога да остана за малко по-дълго. Обикновено пристигам, стоя няколко часа колкото да се видим (и да свърша някоя работа), а после си тръгвам с колата за Пловдив, та да се прибера по възможност по светло. Много ми е мъчно, че нямам време да се разхождам както едно време из околностите на градчето, където душата ми се чувства някак окрилена и пълна с омаята на чудната природа и мистичния дух на родния край с моите предци.
Тук, в Долна баня, съм живял до 18-тата си година, тук мина детството и юношеството ми, а после я напуснах. Първо бях две години войник. После студент – първо в София, после в Петербург, в Русия. Като завърших, за година и половина бях млад учител в Своге, после половин година учителствах в Костенец, а пък през лятото на 1985 година спечелих конкурс за асистент по философия в университета в Пловдив и от есента на същата година се преселих в Пловдив, та до сега.
Разбира се, навестявал съм родното градче винаги, когато съм могъл, а веднъж, това беше през лятото и есента временно бях и кмет на Долна баня, предложен от СДС. Това беше в далечната 1991 г., аз бях 30 годишен. Как отлетя това време - а сякаш вчера пеехме ония антикомунистически песни, съдържащи нашия така чист младежки порив и жаждата, копнежа ни за свобода, демокрация, човешко достойнство! Но винаги, където и да съм се намирал, в гърдите ми си е било живо чувството за принадлежност към родния край, дълбоката ми привързаност към земята, хората, духа на това малко градче в полите на Рила. В съзнанието ми стоят, сякаш издълбани завинаги, много спомени, добри и лоши, както обикновено става в живота, а най-вече са отпечатани картини на разни кътчета на природата в околностите на Долна баня, където съм бил – и където сякаш е останало нещо от мен самия.
Навремето като деца и ученици се налагаше да ходим по бригади, да работим „за Партията и Родината“, и от тия неща имам разни, не съвсем приятни, спомени. Но най-вече спомените ми се въртят около образите на мои близки, на безкрайно скъпи за мен хора, баби и дядовци, лели, вуйчовци, чичовци, братовчеди и прочие, на мои учители и пр., които бяха личностите, под въздействието на които станах това, което съм. Голяма част от тия скъпи на мен хора вече не са живи, ала образите им са така живи в душата ми, че имам чувството, че сякаш и те са някъде около мен, сякаш духовете им витаят наоколо. Само дето не се виждат и не могат да говорят, ала присъствието им е така осезаемо - понеже техният дух е нещо, което няма как да умре. Ала това, което е останало от тях като спомен в душата ми, би следвало по някакъв начин да бъде съхранено завинаги, а това може да бъде направено само благодарение на магията на писаното слово. Все се заричам да пиша и за това, и все отлагам, а добре знам, че има опасност системно отлаганото да не стане никога. Май трябва винаги, когато съм в Долна баня, и когато мога да отделя време, да пиша за нея и за преживелиците на близки за мен хора, защото чувствам и един такъв дълг пред тяхната памет. Някои неща съм писал в мои книги, но започнатото трябва да бъде продължено.
Както и да е, това е отделна работа. А иначе си имам нещо като мечта, макар че желанието ми едва ли заслужава да се нарече точно "мечта". Някой може да се изсмее и да ми се подиграе като разбере за какво става дума. Та: иска ми се да доживея до пенсия и да изкарам старините си в Долна баня, пък тук и да умра, тук да лежат един ден костите ми.
Вярно е, че за такива като мен такова нещо като „край на трудовата дейност“ няма и не може да има, понеже добре зная, че ще работя – а моя работа са най-вече писането и четенето – докато дишам. Но ми се иска да работя, да пиша тук, в Долна баня; имам чувството, че тук ще мога да напиша нещо истински добро. Понеже пък, от друга страна, всичко, което съм написал досега, съм го написал крайно притесняван от какви ли не жизнени обстоятелства. А именно всекидневна работа за насъщния хляб, издръжка на семейство, грижи за болни близки хора, какви ли не всекидневни ангажименти и проблеми. Никога не съм имал нужното спокойствие и настроение да пиша както аз искам, и ето тази ми е всъщност мечтата: да се случи това един ден, и то тъкмо в Долна баня, тук да намеря най-сетне спокойствие да направя нещо истински стойностно.
Защото страшна е тая орис да имаш някакъв талантец, ала отвсякъде да ти се пречи да го разгърнеш, и винаги да живееш с копнежа да намериш така потребните условия да си извършиш както трябва делото, за което чувстваш, че си роден. Но имам и предчувствието, че никога няма да намеря тия жадувани „идеални условия“, и че с тая мечта един ден и ще си умра. И изглежда не само при мен е така, а така е и изобщо, при всеки що годе деятелен човек; защото при заспалите изглежда е съвсем инак.
Едно исках да кажа, а се получи съвсем друго. Исках да се помъча да разкрия емоцията от моя роден край и град, вдълбана в сърцето ми, а се получи съвсем друго. Най-трудно е да се предават с думи емоции, това го могат малцина избраници: поетите. А ний, дето имаме поетични души, ала нямаме поетичен талант, ще преглъщаме емоциите до края на дните си, без да можем да им дадем потребния израз.
Някой друг ден ще продължа, стига да имам време и настроение. Засега - чао и с Богом!
2 коментара:
Ангеле, тази твоя мечта е осъшествима. Просто трябва да се върнеш в родния дом. Вземаш решението, и действаш. Казвам ти това толкова категорично, защото аз постъпих точно така. Напуснах градската панелка и се върнах в родния си дом, където се чувствам много, много по-добре. Когато човек желае нещо истински силно, и то породи смисъл в живота му, няма начин да не се осъществи. А живота в родният дом не може никога да се замени.
Един философ би трябвало да е максимално независим от външните условия и обстоятелства и да се чувства гражданин на света, но е факт, че родният край често има непреодолима притегателна сила. По принцип човек се чувства дори чисто здравословно най-добре там, където е прекарал първите 7 години от живота си. Това са въдухът, климатът и т.н., на които неговият организъм е навикнал. А в България, както знаем, микроклиматът се сменя на всеки 20 километра.
Хубавото на съвременното общество е, че човек не е закрепостен и може свободно да избира местожителството си. Томи Томев е прав, по принцип нищо не пречи човек да се махне и оттегли от града, например в родния дом. Освен може би материални съображения – в голяма част от малките селища трудно се намира що-годе доходна работа. Е, най-добре е да имаш някакъв постоянен доход от рента или нещо под. и да си независим от света. Иначе след пенсия мнозина се връщат в бащиния дом, но има още един проблем – на 65 или 70 години обикновено не е вече така лесно да се отдаваш на някои любими занимания. Как да караш например 150 км колело при 40 градуса на сянка на 75 години? Целта е „да се живее” на по-млади години. Но тогава пък няма време и въможност „да се живее”.
За съжаление мнозина големи в историята са били всичко друго, но не и материално обезпечени – Достоевски, Бетховен, Моцарт и мн. др. Достоевски винаги е съжалявал за това какви, според него, шедьоври е можел да напише, ако не е трябвало все да бърза поради материални затруднения. Докато Толстой според него е можел да твори на спокойствие без материални грижи. Дали наистина е така, е трудно да се каже. Може да е било обратното – недоимъкът да му е бил стимул. Съмърсет Моъм пък смята, че бедността не способства на творчеството, но и богатството често е пречка за таланта. Витгенщайн пък подарил наследеното от баща си (вторият по богатство човек на Австрия) гигантско имущество, за да не зависи от парите. Както знаем, той се е опитвал да стане нравствено съвършен.
Александър Божков, Бог да го прости, си мечатеше за това: да има някаква рента и да не му се налага да работи повече, да не зависи от никого, да има къща на село, да си седи под асмата, да пише на лаптопа и да размишлява, докато жена му шета наоколо. Уви, не доживя човекът.
Консервативната идеология акцентира върху семейството, фамилията, рода, но понякога си мисля дали не са по-важни „Die Wahlverwandtschaften“ – „Родства по избор” - според Гьоте, т.е. не е толкова важно кръвното, генетичното родство, което е контингентно - никой не си избира родителите и роднините, а съзнателният избор с кого да се чувстваш истински свързан, като един философ, естествено, ще избере ДУХОВНОТО родство с големите умове от миналото и настоящето.
Публикуване на коментар